Бракът между Ирена и Евгени започна като приказка. Всичко се нареждаше като по ноти. Евгени беше от мъжете, които лесно „се водеха“.

Ирена обичаше да се шегува пред приятели:

– Моето дете не е Елена, а Евгени.

Елена бе 16 годишната им дъщеря. Като повечето властни жени, Ирена се опитваше да бъде съпруга и майка на Евгени. Той беше добър  човек, нямаше големи амбиции и в живота не се състезаваше за престиж или власт.

Евгени приемаше хората такива, каквито са . Гледаше на всичко от към добрата му страна нещо, което Ирена не умееше.

Понякога тя се гневеше на съпруга си:

– В работата ти само едно и също. Нямаш ли желание за промяна, някакви амбиции за издигане?

Ирена често си мислеше: „Животът ми изигра лоша шега, свързвайки ме  този мъж“.

Тя искаше в къщи Евгени да бъде, какъвто е, а на вън да прилича на нея.

Идеята да се преместят в големия град не дойде внезапно. Ирена от по-рано бе обмислила всичко.

Един ден тя каза на съпруга си:

– Евгени, получих сериозно предложение за работа, – уж търсеше съвет от него, но в действителност отдавна беше взела решение.

Бяха привършили вечерята и Евгени допиваше виното от чашата си. Ирена цял ден бе мислила как да каже на мъжа си за тази работа.

– Това не е длъжност, която можеш да достигнеш, ако нямаш здрав гръб зад себе си. Подобна работа, не съм дръзвала и да си мечтая даже. Какво мислиш по въпроса, Евгени? Честно казано искам да заема това място.

Евгени не бе глупав. Той много добре разбираше, че това не беше въпрос. От отговорът му не зависеше какво ще бъде решението ѝ.

– Градът не е от най-големите, но се разраства и аз искам да се възползвам от дадената ми възможност.

Нямаше спор и се преместиха. Евгени с нищо не показ, че е направил някаква жертва или нещо подобно. Прие го като нещо естествено, в името на семейното щастие.

– Колко е до там? Час и половина с колата, – казваше той пред приятели и познати. – Малко по-трудно ще е с някои от ангажиментите ми, но все някак ще го наредим.

Ирена непрекъснато роптаеше, че Евгени толкова лесно се примирява и съгласява, но не разбираше нещо много важно.

Той ѝ отстъпваше, не защото беше слаб, а защото я обичаше. Евгени знаеше, че когато се съгласява с нея, това я радва и ѝ доставя удоволствие.

Доротея се бе върнала. Радков стана и я пусна да седне на мястото си. Докато тя се настаняваше, той затвори очи. Изобщо не искаше да насърчава бъбривостта ѝ.

– Дин дан, – Доротея прекъсна дрямката му.

Радков отвори очи и вида на масичката пред седалка си  някакъв сладкиш.

– Кексче с бадеми и орехи, – усмихна му се Доротея. – Честит празник.

Радков огледа внимателно парчето. То имаше крехка кафеникава коричка. В пълнежът се виждаха ситно натрошени ядки.

Най- обикновено печено тестено парче, домашно приготвено, но изглеждаше толкова вкусно и съблазнително.

Радков посегна към парчето и отхапа малко. Беше зашеметен от усещанията, които избухнаха в устата му. Вкусът на парчето го върна назад при баба му до старата печка на село. Само при нея бе опитвал такива вкусотии.

– Мм много е вкусно,  – вкусът на кексчето беше пречупило нещо във него и той отново се чувстваше като малко момченце.

Раданов се наслаждаваше на вкуса на парчето. Изразът на лицето му и мучащите звуци, които издаваше, говореха за удоволствието, което изпиташе.

Той извади книжата си от куфарчето и опита да се съсредоточи върху тях, но мислите му бягаха към вкусното парче, което му бе дала тази жена.

В началото, когато я видя да се насочва към мястото до него изтръпна. Тогава се разбунтува в мислите си: „Как могат да качат в първа класа такава селянка!“

Жената се опита да му разкаже нещо, но той ѝ обърна гръб. Едва след като жената излезе и се върна малко по-късно положението се промени.

Раданов съжаляваше, че толкова грубо се бе отнесъл към нея. Сега беше благодарен на тази дребна женица, която му бе доставила толкова радост и то на празник, на който той щеше да бъде отново сам без близки, роднини или приятели.

Животът му съвсем не бе лек. Баща му беше учител по природознание в училище. И като син трябваше много да се старае, за да не го излага. Йосиф обичаше науката. Той се стараеше да запомни латинските названия на растенията и животните.

Йосиф и баща му допълнително се откъсваха от света чрез своите хобита. Двамата колекционираха марки, което бе своеобразен начин да пътешестват без да напускат дома си. Те се увличаха по звездите, небесните явления, тревите, дърветата, птиците и всевъзможни насекоми, които набождаха с карфици върху картон.

Случваше да излизат през зимата с лопати, за да изкопаят някое замръзнало в калта на мочурището земноводно. През лятото създаваха изкуствени терени за животни, като ги наблюдаваха и си водеха бележки.

Сестра на Йосиф, Жана му помагаше да събира образците си в буркани. Тя бе научила няколко латински наименования, за да му достави удоволствие.

Жана наричаше земноводните, които събираха „кално създания“, защото когато заваляваха поройни дъждове, те изпълзяваха кални от влажните пукнатини на почвата.

За тези същества дядо им разправяше:

– Според монахините тези кални създания са посланици на грешните души. Те са изпратени от самия дявол. Адът гъмжал от тях.

През това лято Йосиф и баща му изкопаха с лопати и кирки дълбоко езерце в задния двор. Годината беше доста влажна и ямата се напълни бързо с вода.

По край брега на новия водоизточник засадиха върби и тръстики. В езерцето добавиха жаби и саламандри, които пренесоха с кофи.

Но Йосиф бе силно разочарован:

– Къде изчезнаха саламандрите? Дори и да намеря някой, не мога да наблюдавам дейността му.

Една вечер Йосиф задигна комплекта на баща си за дисекция. Картонената кутия съдържаше скалпел, пинсети, карфици, предметно стъкло, шишенце с хлороформ и тампони. На капака ѝ имаше диаграма на разрязана жаба, върху която бяха обозначени вътрешните ѝ органи.

Баща му мразеше дисекциите.

Йосиф внимателно подреди инструментите на перваза. Извади изпод леглото буркан, в който имаше тигров саламандър.

Жана му светеше със свещ. Йосиф сряза корема на саламандъра и разкри лепкавата каша от вътрешностите. Виждаха  се плетеници от тръбички, пълни с прозрачна слуз.

– Тъкмо се е канел да си пусне сперматофора – капсула със сперматозоиди, – каза със страхопочитание Йосиф, докосвайки някаква малка бучица.

Зад вратата се чуха стъпки. Жана бързо духна свещта.  Баща им влезе и строго каза:

– Никакви свещи! Може да стане пожар. Жана, дай я!

Тя му я подаде неохотно.

– Излизайте веднага от там и си лягайте, – нареди баща им.

На другата сутрин Йосиф откри, че саламандъра е оживял. Размотавайки вътрешностите си животното се бе опитало да избяга, въпреки че Йосиф бе забол с карфици частите му към мекото дърво на нощното шкафче.

Следата водеше към перваза, където саламандърът притиснал муцуната си към мрежата бе умрял.

Този ден Йосиф зарови кутията с инструментите заедно със саламандъра. Докато затрупваше с пръст посивялото телце, тежко въздишаше, но нищо не каза.

На Йосиф му трябваше цяла година, за да изрови инструментите и отново да се заеме с дисекция на животните.

След половин час Мирон долови парфюма на Ани. Забеляза сластолюбиви преценки на мъжете и завистливите погледи на жените и разбра, че Ани е зад него.

Той се обърна и забеляза сянка в невероятните ѝ зелени очи. Реши, че е най-добре да се държи така, сякаш нищо не е забелязал.

– Така и не получих шанс да отвърна на атаката ти срещу научните ми постижения вчера, – натърти Мирон.

Ани му се усмихна. Това му достави огромно удоволствие. Въпреки това, когато заговори, в гласа ѝ прозвуча ирония:

– Нека да отгатна. Ще ми кажеш, че професията ти дава надежда на гладуващи хора, които все още живеят като през XIX век. Имам ли право?

Тя млъкна и го погледна изпитателно.

Мирон осъзна, че Ани е типичен бунтар, който изтъква причините и след това мисли за последиците. Ако имаше стимул, тя щеше да поддържа дадена работа, без да разсъждава за крайния резултат.

Ани бе от хората, които наричаха „либерали за един месец“. Нямаше значение, че някои от възгледите можеха да бъдат диаметрално противоположни на други, важното е да бъдат политически правилни и актуални.

Мирон спомняйки си предишния им разговор с огорчение каза:

– Знаеш ли колко милиона млади жени са лишени от пълноценен живот, защото трябва да носят вода от места, които са на километри от домовете им? Принизени са до нивото на стадни животни, защото нямат достъп до кладенец или механична помпа. Водата за много хора по света е лукс. За нея  могат само да си мечтаят.

Ани го гледаше с предизвикателна усмивка, която подчертаваше несъгласието ѝ с неговите възгледи. Мирон още повече се разгорещи:

– Работните места, на които ти гледаш с присмех, могат да освободят онези жени. Със заплатите  си те ще издържат цели семейства. Трудът им дава благоденствие.

Въпреки че Ани беше много красива Мирон нямаше да ѝ позволи да си играе с него. Доброто му име беше доказателство, че е прав.

Усмивката ѝ беше снизходителна и същевременно закачлива.

– Вярвам в правата на жените и не одобрявам отношението към тях, но аз съм защитничка на околната среда, а не феминистка. Не съм и социалист, нито противник на новите технологии, затова не мога да приема останалите ти аргументи. Всеки от нас има свои възгледи, но те се различават много.

– Имаше ли  нещо логично в онова, което казах вчера, когато разговаряхме? – Мирон се надяваше да намерят допирни точки с нея.

– Формулите и преувеличенията не могат да слисат информирания човек. А що се отнася до теорията ти, че човешките същества се приспособяват към напредъка, като унищожават околната среда, това са глупости и ти го знаеш.

Мирон я намираше за привлекателна въпреки думите ѝ.

– Поведението на човека допринася за измирането на видовете толкова, колкото и промените в околната среда, но по този начин може да въздейства и всеки друг фактор.

– Нима искаш нещата да останат така? – предизвика го тя.

– Не виждам как мога да ги спра. Внасянето на архаичната технология ще изхвърли толкова много вредни за озона газове, че всички противодействия на заинтересованите страни ще бъдат безрезултатни.

Ани го изгледа скептично, но той продължи още по-настъпателно:

– Не можахме да реагираме достатъчно бързо, за да предотвратим парниковия ефект, от който толкова много се страхуваш. Защо вашият природозащитен съюз не се опита да спре това? Организации като твоята умеят да разпалват само противоречия и да присъстват в заглавията в пресата, но не предлагат осъществими решения. Затова апелирате към емоциите, за да наложите възгледите си.

Мирон вдигна глава и я погледна право в очите.

– Вероятно си съгласна с резултатите от екологичната среща на най-високо равнище, която се осъществи наскоро, нали?

– Бях там, – гордо каза Ани.

– Спомняш ли си какво гласи член 15 от Декларацията?

Тя поклати глава.

– Положих усилия да го запомня, защото толкова ме възмути, че не исках да го забравя. „Липсата на сигурност в науката не трябва да бъде използвана като причина за отлагане на ефективни мерки за предотвратяване унищожаването на околната среда.“ Това означава, че не е необходимо да има доказателства, за да бъдат предприети действия. Парите на данъкоплатците може да бъдат изразходвани за несъществуващи проблеми. Не е за вярване, че подписаха тази тъпотия и хората ще дадат милиарди долари, без да знаят за какво се харчат парите им.

Ани сложи ръцете на хълбоците си и оформи едно предизвикателно „ф“. Мирон се направи, че не забелязва това и посочи още един аргумент:

– Друг документ наречен „Дневен ред 21“ заявява, че единственият начин да се спре унищожаването на околната среда в северното полукълбо е да се изсипят тонове пари в страните от третия свят в южното полукълбо. Виждаш ли някаква логика в това? Аз не го разбирам.

Мирон се обърна и се приготви да тръгне, оставяйки Ани онемяла. Но изведнъж той се обърна рязко и заговори още по-възмутено:

– Същите онези учени, на които разчитате да ви дадат доказателства за глобалното затопляне, през седемдесетте години на XX век са писали статии, заявявайки, че замърсяването охлажда земята и ще доведе до нова ледникова епоха. Когато съумееш да подкрепиш с факти стереотипите и преувеличенията си, ще поговорим отново.

Той се отдалечи, преди Ани да успее да реагира.

Кухнята бе едно от любимите места на Соня. Помещението не беше голямо, но  бе достатъчно, за да се развихри в него. Харесваха ѝ дървените шкафове, всичките видове уреди, с които бе успяла да се снабди и не на последно място саморъчно изработените от нея приспособления.

Обичаше да готви. Гледаше на тази своя дейност, като на вид изкуство. И това наистина си е така. В готвенето човек се усъвършенствува, в зависимост от таланта и търпението си.

В готварството Соня намираше близост с науката, особено с химията. Сложиш ли малко повече от това или недостатъчно от другото, целият ти труд отива напразно, цяла катастрофа.

Най-много обичаше да готви за вечеря, защото тогава Тони се връщаше от работа. Може да звучи старомодно, но на нея това ѝ доставяше удоволствие. Много се радваше, когато съпругът ѝ хвалеше новите и експериментални ястия.

На вратата се позвъня. Соня изтича с надежда, че Тони се прибира, но бе малко разочарована. На прага стоеше приятелката ѝ Софка.

– О, боже! – възкликна Софка. – От къде се взе всичката тази прекрасна храна?

Соня бе прекарала цели следобед в готвене. Това ѝ действаше отпускащо. Освен това хладилникът бе претъпкан и тя на воля можеше да импровизира.

– Развихрила съм се, – засмя се Соня.

– И кой ще го яде всичко това?

Соня искаше да каже: „Тони“, но прехапа устни. Съпругът ѝ бе зает по важна работа и не беше в града. Приятелката ѝ съжали за въпроса. Хвана Соня под ръка  и каза:

– Дидо се обади?

– Видял ли е Тони? – попита с надежда Соня.

Дидо и Тони бяха големи приятели, но Тони бе заминал преди два дена, а Дидо едва днес.

– Да, – отговори Софка. – Заедно били в някакъв хотел.

– Каза ли нещо за Тони? Как е той? – Соня бе цялата в напрежение.

– Бързаше, но каза, че са добре и че след два дена ще се върнат.

Соня въздъхна облекчено. Той беше добре, на нея това ѝ стигаше. След това покани приятелката си на масата. И двете започнаха да унищожават малко по малко кулинарното изкуство на Соня.