Надя извърна глава за да не гледа лицето му. Изведнъж се разтрепери. Видя жена с нейните черти, която лежеше върху мраморно легло от облаци.

– Позна ли се? – попита весело Милан.

Надя кръстоса треперещите си ръце пред гърдите. Приликата беше изненадваща. Тайната на нейната душа бе ясно разкрита в каменните черти.

Надя гледаше като омагьосана каменната си близначка. Милан беше пресъздал душата ѝ, бе разголил същността ѝ, като бе проникнал в най-тайните ѝ кътчета.

Какво ли изпитваше към нея, щом бе съумял така дълбоко да проникне в човешката ѝ същност.

– Аз те обичам, – каза тихо Милан и я хвана за ръката. – Никога не съм обичал друга жената така до сега. Трудно ми беше да го призная дори пред себе си. Исках да те забравя, но щом те видях, разбрах, че не мога да те изтръгна от сърцето си.

Надя можеше да си тръгне, но не го направи. Трябваше да му забрани да ѝ говори така, но вместо това тя го слушаше. Тялото ѝ трепереше. Цялата бе изпълнена със страх.

Надя беше объркана и замаяна. Не разбираше нито една негова дума, но същевременно улавяше всеки нюанс на обяснението му в любов.

Милан говори продължително, без да я притеснява. Гласът му беше изпълнен с топлина, нежност и страст, които бяха смесени с тъга и примирение.

Изведнъж Милан се озова на колене пред нея.

– Обичам те с цялото си същество. Дори и да ме мразиш, няма да престана да те обичам.

Милан я привлече към себе си, прегърна я и целуна устните ѝ. Надя искаше да крещи, да се отбранява, да го отблъсне, но видя насълзените му очи.

Внезапно в тялото ѝ нахлу желанието, което я бе преследвало с години. Това беше копнеж към всичко и същевременно към нищо. Надя усещаше безпокойство и зараждаща се несигурност.

И тогава тя разбра. В този миг щеше да намери отговор на желанието си, което отдавна пламтеше в тялото ѝ. Беше безсмислено да се противи.

В нея кънтеше предупреждаващо: „Не, не! Спри!“ …..

Ръцете ѝ се разтвориха и тя го притисна до себе си. Устните им се сляха.

Когато се пробудиха от целувката, отзвукът от страстта им кънтеше като ехо на  Божия глас, който викаше децата си в райската градина. Те бяха като Адам и Ева. Погледнаха се и разбраха, че са голи …..

Андрю Бонар от Глазгоу бил образован и честен християнин. Славата за неговия безупречен живот така се била разпространила, че много хора започнали да кръщават децата си на него.

Чрез него един млад човек повярвал в Господа. За този младеж Андрю Бонар бил пътеводна звезда.

Случило се така, че младежът дълго не се видял с Бонар, но един ден прочел във вестника, че той е починал. С голяма тъга младият човек вървял към дома и си мислел:

„Какво ще правя сега без него? Всичко е загубено“.

Тогава ясно чул думите:

– Не се опирай на Андрю Бонар, той е слаб и не може да те удържи.

Младежът погледнал назад, от където му се счул гласът и видял момиче, което се грижело за две деца. Едното от тях се опирало на другото, което било кръстено на Андрю Бонар.

„Това е урок за мен, – помислил си опечаленият млад християнин. – Наистина, не се ли опирах на Андрю Бонар прекалено много, вместо да разчитам на вечно живия Бог? Ето той умря и аз останах без опора“.

Надеждата в Бога не допуска колебания. Господ не помага на тези, които се надяват на богатство, човешка слава и светско могъщество, а само понякога на Бога.

Напротив, човек напълно трябва да уповава на Божията помощ.

Станислава затвори прозореца, отпусна се на земята и скри лицето в ръцете си. Искаше да остане сама, необезпокоявана от никой. Трябваше да събере разпилените се мисли. Нужно бе да разсъждава разумно над случилото се и чувствата си.

Искаше да помисли, но не можеше. Натрапваше ѝ се въпрос, въпреки волята ѝ, а той щеше да пръсне мозъка ѝ.

– Какво направих?

Досега в живота си не бе изпитвала такова силно вълнение. Всичко излезе от релсите.

– Какво право имам да живея след това, което се случи? Извърших грях, обремених се с тежка вина, – шепнеше Станислава като обезумяла.

Как можеше денят да е толкова ведър и ясен, когато при нея нещата не бяха наред и нищо не бе както преди.

– Какво направих?

Постепенно започна да мисли по-ясно и изрече първите си обвинения срещу себе си:

– Защо проявих такова лекомислие? За какво потърсих този мъж в дома му? И то сама?

Тя го познаваше много добре и знаеше на какво е способен. Нали веднъж успя да я целуне. В гърдите ѝ се надигна гняв срещу собствената ѝ слепота и слабост. Как бе паднала толкова ниско? Заслужаваше презрение и позор.

Картините от срещата се мяркаха като призраци пред нея и срамът я заля.

– Какво направих?

Сърцето ѝ биеше спокойно и равномерно, то не вземаше участие в бунта на душата и ума ѝ. Колко време бе прекарала в прегръдките му? До сега не беше се отдавала така всецяло както в онзи безвременен миг.

Всички чувства, които бе изпитвала някога сладост и болка, радост и тъга, безкрайно щастие и голямо страдание в този единствен миг се бяха слели.

Прозрението я улучи като светкавица. В секундата, когато гореше от любов бе усетила, че ѝ убягва нещо ….., което не можеше вече да върне назад.

Филип спря пред голямата колона и отвори вратичка, която водеше към една тясна и вита стълба.

– Ела, – Филип подкани Климентина след себе си.

Тя се поколеба, но когато Филип бързо се изгуби нагоре по стълбата, Климентина го последва. Навярно бяха изкачили няколко стотин стъпала, когато Филип бръкна в джоба си и извади ключ, с който отвори врата, която съвсем не се забелязваше в тъмното.

Когато Климентина прекрачи прага, дъхът ѝ спря от изненада.

– Имам чувството, че сме на небето, – едва прошепна тя.

Над тях се издигаше голям кръгъл купол, от където ги гледаха ангели и светци. Обливаше ги ослепително силна светлина.

– В този купол, – започна тихо, почти благоговейно Филип, – се обединяват земята и небето, човеците и Бога, тук е цялото творение. Всяко създание си е намерило мястото.

Филип бе вперил поглед към върха на купола, от който струеше особено ярка светлина.

– Там, – посочи с ръка нагоре Филип, – Бог Отец излиза от облаците, за да благослови делото си. До него е седнал Исус Христос, а под тях са ангелите и цялото небесно войнство.

Климентина не можеше да откъсне поглед от това, което виждаше. Очите ѝ попиваха изобилието от цветове и форми. Като че ли присъстваше на празненство. Горе в купола ликуваха ангелите. Счу ѝ се ангелска песен.

– Куполът наистина ли е небето? – попита тя.

– Да, – кротко започна да обяснява Филип, – това небе се носи от четири невероятни колони. Виж само как са поставени. Това са стълбовете на вярата, на тях се крепи целия Божествен ред. Мисията на църквата е да възвестява тази вяра и да я разпространи из целия свят. За това на всяко място, където свода се опира на колоните, са изобразени четирите евангелисти.

– За лицата в кръговете ли става дума? – попита Климентина.

– Матей, Марко, Лука и Йоан, – изброи ги Филип – и всеки носи знака на орел, лъв ….

– А къде са хората, – прекъсна го Климентина.

Филип посочи с ръка надолу. Там се виждаха вярващите, дребни като мравки.

– Така ли ни вижда Бог, както ние виждаме тези хора долу? – трепна Климентина. – От тук не се различава почти нищо.

– Какво са хората? – попита Филип. – Божията милост е съществената. Бог е нашият Спасител, Той изпрати Сина Си, за да ни спаси от греха. Точно това е запечатано тук за вечни времена.

Филип говореше с такава убеденост, че Климентина изтръпна.

– В страната ни има няколко вероизповедания, – каза тихо тя. – От къде можем да сме сигурни, че Бог ни е спасил? От къде можем да знаем, че Той наистина съществува?

Филип изобщо не се учуди на въпросите ѝ и съвсем спокойно посрещна думите ѝ.

– Разбирам съмненията ти, – в очите му се усети една безмерна тъга, – Нима катедралата не е свидетелство за Божието всемогъщество и Неговата доброта? Когато човеците, обременени с безбройните си грехове и пороци, ругаят и лъжат, нарушават брачната клетва, дори убиват, се заемат да строят катедрала с безупречна красота и величие, това не е ли доказателство за Божията милост и любов?

– Съгласна съм, че тук построеното е съвършено, – промълви Климентина.

– Не, – възрази Филип, – то е повече от съвършено, защото чрез ръката на поредния майстор Бог е пресъздал творението си в този купол.

Климентина беше толкова впечатлена, че дълго мълча. Тук всичко имаше смисъл, всяко нещо бе на мястото си. Нищо не беше случайно. Всеки камък, всяка фигура бяха поставени с определена цел

Всяка дума на Филип запалваше в сърцето на Климентина светлина. Сега виждаше неща, които преди не бе забелязала, въпреки че бяха пред очите ѝ.

– До сега съм възприемала архитектурата само като покрив над главата, – каза тихо Климентина. – Сега разбирам, че тя изразява нещо много по-дълбоко …

Двамата заслизаха мълчаливо надолу. Когато стъпиха на долната площадка Климентина попита:

– Навярно се възхищавате от Микеланджало, като архитект?

– Опитвам се да се уча от него, – отговори Филип, но да му се възхищавам? Не! Идолите, които обожаваме, ни превръщат в роби.

Климентина разбираше, че това беше повече от скромност. По-скоро можеше да се приеме за покорство и смирение пред единственият съвършен Творец.

Резанов е сериозен човек, лекар при това. Той не е религиозен.

Пациентите му не могат да го водят, както си искат. Казано е, че днес ще има пет операции и толкова. Никакви суеверни шеги не приема.

Миналата седмица един мъж го помоли:

– Докторе, сънувах тъща си. Тя почина преди пет години, но сега в съня ми каза, да отложа операцията си ….

Резанов е засмя:

– Ако вашият инфаркт се излекува на сън, аз първи ще изтичам в църквата и ще запаля свещ.

Но когато Резанов се зае с пациента и го разряза….. Погледна и не повярва на очите си. Изправи се на нокти и изтръпна:

– Как може тази умряла жена да ми изпраща по такъв странен начин ценно професионално упътване?!

Но това не беше единственият случай на Резанов, в който той се сблъскваше със суеверията.

Преди два дена дойде при него пациент и помоли притеснен:

– Докторе, моля ви нека да отложим операцията ми  само с един ден.

– Успокойте се, – започна Резанов, – операцията ви съвсем не е сложна. Бъдете мъж. Освен това има график, заангажирани са доста хора с тази операция.

– Докторе, не си мислете, че съм суеверен, – каза пациентът, – напротив аз съм материалист. Освен това по професия съм ядрен физик. Но знаете ли случи се нещо много интересно …

И мъжът разказа на докторът една малко объркана история. А ето какво се бе случило предния ден.

Вчера Николай, нека наречем така въпросния господин, имаше рожден ден.

Събраха се всички от семейството, пиха, изказваха се пожелания и поздравления.

Жената на Николай му пожела:

– Щастие, здраве и вечен живот.

Николай се засмя и възрази:

– Не искам вечен живот, след милиарди години слънцето ще изгасне. Какво ще правя сам  в пълна тъмнина?

Тогава жена му се поправи:

– Живей сто години.

Намеси се и майката на Николай:

– Сто години са малко за него. Аз самата съм вече на 88 години. Щом синът ми не иска да живее вечно, нека живее дълго и щастливо до дъжд в четвъртък.

Всички се засмяха……

Резанов гледаше с тъга мъжа пред себе си.

Пациента се почеса по главата и сподели:

– Разбирате ли ме, докторе, моята операция е насрочена в четвъртък, а дъжд вали всеки ден. Есен е. Притесних се. Тъжни мисли нахлуха в главата ми. Изведнъж при мен дойде тригодишната ми дъщеря, качи се на колената ми и тихо попита: „Татко, защо баба каза, че ти ще умреш в четвъртък?“

Можеше ли в такъв момент Резанов да откаже? Разбира се операцията бе преместена и човекът си е още жив.
Но Резанов не бе съгласен да понася повече такива суеверия …