Мъжът на съседната седалка четеше вестник. Захари се обърна към него и се представи.

– Здравейте, аз съм Захари.

Мъжът го погледна, сгъна вестника си, протегна ръка и каза:

– Приятно ми Андрей.

– Дано по-бързо ни пуснат да потеглим, – загрижено каза Захари.

– Важна среща ли имате? – попита Андрей.

– Да, интервю за работа.

– Сигурно отдавна търсите работа – каза Андрей съчувствено – и това интервю ще реши проблемите ви.

Захари се засмя и махна с ръка;

– О, съвсем не. Имам работа, но една друга фирма ми предложи нова.

Андрей го изгледа въпросително.

– Това е дълга история, – започна да уточнява Захари, – Сега съм в отпуска. И от една агенция за набиране на специализирани кадри ми се обадиха, за това съм тук. Не си търся работа, ……тя сама ме намери.

– Не сте ли доволен от досегашната си работа? – попита Андрей.

– Не, не мога да кажа такова нещо, но си мисля, че на новото място ще се почувствам по-добре.

– А кое ви кара да мислите, че на новата работа ще се почувствате по-добре?

– Не знам, – каза смутено Захари.  – Просто имам такова усещане.

Андрей се усмихна.

– Разберете ме правилно, – каза Андрей, – съвсем не искам да ви се присмивам. Просто хората си мислят, че ще бъдат щастливи на друго място, а не на това, на което са в момента. Сменят работата си, развеждат се и смятат, че новото място и положение ще им донесе нещо по-хубаво. Те не разбират, че причината за появата на това или онова е в тях. Нашето щастие не зависи от външни сили, а от това, което е в нас. Щастието е състояние и е въпрос на личен избор.

– Мислите ли, че определена професия може да направи човека щастлив? – попита Захари. – Аз си мисля, че ще бъда много нещастен, ако цял ден се ровя в числата като счетоводител.

– Възможно е някои професии да са по-привлекателни от други, – каза Андрей, – но някой обичат числата и биха се радвали да работят с тях. Мисля, че ако човек си върши работата, както трябва, ще се чувства щастлив.

– Да, виждал съм шофьори, пазачи, продавачи, …… които са си вършили работата с желание, – каза Захари, – дори те са по-щастливи от бизнесмени, които печелят милиони.

– Убеден съм, че щастието не идва от това, което правим, а от отношението ни към него. Именно това, което мислим за работата си, подходът към нея ни прави щастливи – натърти Андрей.

– Защо си мислите, че тази възможност за работа, не е подходяща за мен? – попита Захари. – Ами ако това е Божия план за мен?

– Не твърдя, че знам Божиите планове, – засмя се Андрей, – но човек не трябва да превръща стремежа си към щастие за пътепоказател в живота си. Това, че обичаш да правиш нещо, не означава, че то непременно трябва да се превърне в твоя професия. Някои от любимите си занимания можеш да оставиш за свободното си време, като хоби.

– А сега как да разбера, дали да напусна работата си и да отида на новото място или да не го правя? – попита объркан Захари.

– Научих едно,  че човек не трябва да прибързва, – каза Андрей. – Бъдещото винаги изглежда по-привлекателно от настоящето, защото в него има повече фантазия, отколкото реалност.

– Какво да правя тогава?

– Не избирай да отидеш там, където ще бъдеш щастлив, а където ще научиш най-много и ще развиеш  целия си потенциал. Ако си стигнал до максимума в сегашната си работа, тогава се премести на новото място, но не се отказвай от работата си, заради трудностите. В живота доста често се сблъскваме с неща, които не са приятни, но именно предизвикателствата ни правят по-силни.

Съобщиха, че самолетът им няма да излети днес и че ще могат да летят чак утре. Пътниците бяха приканени да си заверят билетите.

Захари усилено мислеше и разсъждаваше над думите на Андрей и колкото по-близо приближаваше гишето на летището, за да завери билет си,  толкова повече осъзнаваше, че той може да направи още много неща в сегашната си работа и да промени положението си …..

В един изоставен градски парк, в центъра на детската площадка израсна топола. Никой не я бе насаждал. Семенце случайно бе попаднало в парка, покълна и въпреки трудностите, то оцеля и се превърна в стройно дърво.

Целеустремената млада красавица искаше да стане по-прекрасна от всички дървета, които растяха на известно разстояние от нея.

Всяка пролет тополата разпростираше своите клони все по на широко, сякаш се опитваше да прегърне целия свят.

Радваше се на лятото, жадно поглъщаше слънчевата светлина и благодатната дъждовна влага.

Един ден тополата забеляза тънко стъбълце пълзящо по земята.

– Помогнете ми да стигна слънцето, спасете ме, – прошепна то, когато  усети, че някой му обръща  внимание.

Тополата се зарадва, че случаят ѝ давал възможност да направи едно полезно и добро дело. Внимателно подхвана с клоните си слабото растение и го повдигна над земята. То веднага се хвана със своите зацепващи „ръце“ към надеждната опора.

Тополата с удоволствие поддържаше крехкото растение, предоставяйки му своите клони.

В края на лятото, новонастанилият се бръшлян оплете ниските клони на младата топола. В това време си мислеше:

„Трябва да оцелея на всяка цена в този изоставен край. Тук хора отдавна не са идвали, не е като в градините, където те преследват със брадви и ножове. Тук е истински рай за мен“.

И младият бръшлян започна да бърбори непрестанно, за да приспи бдителността на неразумното дърво:

– Толкова много се радвам на нашата среща.Хайде да станем приятели. Аз знам какво става в градините на хората и ще ти разкажа много интересни неща. Виждал съм как хората обрязват дърветата и не им дават да растат. На теб ти е провървяло, защото си попаднала в този изоставен парк. Ако беше в тяхната градина, щяха да те изкоренят и изгорят.

Тополата отговори:

– Да, аз съм много радостна тук, но ми е скучно сама. Нека бъдем приятели.

Бръшлянът се изкачваше все по-нагоре и по-нагоре, продължавайки да разказва страшните си истории:

– Децата чупят клоните на младите дървета. Възрастните режат  старите дървета, когато опират до електропроводите или закриват светлината в техните прозорци.

Тополата слушаше и се радваше:

– Колко съм щастлива, че съм израснала на това безлюдно място, а сега си имам и такъв знаещ другар.

Минаха няколко години. Бръшляна нацяло оплете тополата. Накрая тя разбра, че бе попаднала в алчни ръце и се примоли:

– Не ме задушавай, приятелю, не ми стига въздух да дишам.
Бръшлянът се усмихна и отговори:

– Нали искаше да бъдем приятели? Ти така самоотвержено се съгласи да ми помогнеш ….  Нима не видя какво става с дърветата, които растат далеч от крайградските зони?

Тополата със страх погледна на там и се ужаси. Дърветата или по скоро техните скелети се чернееха сред огромната маса победоносно зеленеещи листа на бръшляна.

Младата топола потрепери предчувствайки неизбежната си смърт. Тя искаше да каже нещо на бръшляна, но се отказа ….. дори не се опита да раздвижи още здравите си клони и да събори лъжеприятеля, а само смирено каза:

– Сама съм си виновна.

Минаха няколко години и тополата се превърна в жалко изсъхнало дърво.

1875 година. Пролетта беше се преборила със зимата и бързаше да докосне с топлината си всяко стръкче. Откъдето минеше лека зеленина надничаше от земята. Птиците настройваха гласните си струни и огласяха простора с новите си песни.

Хъдсън Тейлър бе на перона на гарата в Брайтън. Очакваше влака, който трябваше да го върне в Лондон.

Към него се приближи приятен на вид мъж. Беше висок и рус, но не приличаше на англичанин.

– Аз съм граф Бобрински. Каня ви да пътуваме заедно. Нали и вие отивате в Лондон?

– Благодаря за поканата, но аз имам билет за трета класа, – каза Тейлър.
Хъдсън не можеше да си позволи по-скъп билет. Той беше мисионер и живееше съвсем скромно.

– Моят билет ми позволява да ви поканя, – каза руснакът вежливо.

В купето бяха само двамата. Разговорът неусетно се насочи към мисията в Китай, която Тейлър бе основал. Мисионерът разказа на графа за хората там и трудностите, които срещаше в тази страна.

Бобрински стана, извади чековата си книжка и каза на Хъдсън:

– Позволете ми да дам нещо за вашето дело  в Китай – и му подаде един чек.

Когато Тейлър погледна листа си помисли: „Графът навярно се е объркал“.

На чека бяха написани педесет лири стерлинги.

– Навярно нещо сте се объркали, – обърнал се Хъдсън към графа, – вероятно мислите, че сте подписали чек за пет лири, но тук пише педесет. Позволете ми да ви върна чека.

– Не мога да го взема обратно, – отговори дарителят не по-малко изумен. – Аз наистина имах намерение да дам пет лири, но изглежда Бог е пожелал да получите педесет.

Тейлър бе поразен. Щом слезе в Лондон, той веднага отиде в мисията, а там по това време се молеха.

Бе необходимо да се изпратят в Китай пари за плащания в мисията, но не достигаха 49 лири. За това хората се бяха събрали и в молитва искаха Бог да разреши проблема им.

Докато се молеха, Тейлър влезе и постави на масата петдесетте лири. Хъдсън им разказа за срещата си с граф Бобрински и как той по грешка бе написал педесет вместо пет лири.

Всички, които се бяха събрали в мисията, благодариха на Бога за бързия отговор на молитвата им.

Няма значение през какво преминаваме, нито какви трудности преживяваме. Всеки от нас е ценен.

Нашето минало не определя бъдещето ни. Обстоятелствата и ограниченията понякога ни пречат да се радваме, но не трябва да допускаме това.

В живота трябва да бъдем благодарни за това, което имаме и да не се ядосваме, че нещо ни липсва.

Просто трябва да правим това, което умеем най-добре.

Кажете си: „Тук съм, защото за мен има цел. Да обичам другите хора и да ги вдъхновявам“.

Бъдете уверени, че всеки човек има своя цел, свой път и свое предназначение.

Ние сме много, а сме толкова различни. За това някой се нуждаят от подкрепа, друг от изслушване, ……

Важното е, че каквито и ограничения да имаме, всеки от нас е уникален. Можем да мечтаем и никога да не се предаваме.

Дълго време бяха бродили из шубраците. Бяха изподрани и тук там бяха натъртени. Всеки от тях бе имал чувството, че се е изгубил, но накрая се събраха на една малка полянка.

Радой изчака някой да каже нещо. Но след като всички мълчаха, седна на земята и попита:

–  Какво мислите да правите сега?

Не последва никакъв отговор.

– Може би ще се откажете и  ще искате да се върнем. Поне обратният път ви е познат, знаете какво има там, но не знаете какво ви очаква напред, – някак тайнствено се усмихна Радой. – Нататък може да бъде и още по-зле. Не знаете дали този пущинак ще свърши след десет минути или след пет часа.

Групата продължаваше упорито да мълчи.

– Не си мислете, че съм ви оставил сами да се лутате из тия драки, – каза спокойно Радой. – Когато се канехте да пристъпите към неизвестното, колкото и маловажно да ви изглеждаше преди половин час, сега то се е превърнало в жизнено важно нещо за вас.

Останалите бяха натъртени, мръсни, изтощени и ядосани. Но Радой ги обичаше, дори когато не му обръщаха внимание и не търсеха помощта му.

– Като пренебрегнахте напътствията ми, всеки от вас съзнателно се отдалечи от сигурността. Разбира се вие бързо тръгнахте  и загазихте. Един неподготвен и беззащитен човек, попаднал на непозната територия, напряга до краен предел зрението си. Когато някой гледа в затъмнено място, у него се пораждат съмнения. Разконцентриран от трудностите по пътя, в душата му се прокрадва желание да се върне назад. Навярно цялото ви внимание е било насочено към дискомфорта, страха, съжалението и гнева.

– Но нали каза: „Последвайте ме“! – не се стърпя Данчо.

– Да но вие не го направихте и ме изгубихте от погледа си, – каза Радой. – Струваше ви се, че изобщо ме няма. Помислете добре, дори и тогава, ако бяхте спрели и ме бяхте повикали , аз щях да ви се обадя и вие отново щяхте да намерите правилния път.

Нямаше повече никакви възражения. Всички го гледаха настойчиво, за да разберат, какво ще последва сега.

– Имам планове за вас, – ободряващо каза Радой. – Ще напреднем още малко. Не позволявайте на случилото се да ви обезнадежди. Ще видите нещо, което до сега не сте чували и виждали.

Групата потегли бавно след водача си, но вече окрилена.