Гошо беше на четири- пет годинки, когато майка му го бе оставила при леля му за известно време. Той беше кротко и мечтателно дете, което можеше да се забавлява с предметите, които стояха пред него.

Понякога седеше пред къщата, загледан в пространството без да се движи. Леля му забелязваше само как мърдат устните му, сякаш си разказваше някаква приказка.

Тя се тревожеше, че е постоянно сам. Опита се, да го сприятели със съседските деца, но те го намираха за много скучен и бързо го изоставаха. Гошо не търсеше тяхното прителство, излягаше се на тревата и се втренчваше в нищото.

Леля му реши да го разнообрази и му купи играчки, но Гошо поигра малко с тях и се завърна към обичайните си занимания. Подреждаше предметите от масата: две чаши, пепелник, ваза, няколко кламера, лъжица по някаква си своя логика, смяняше местата им, образуваше фигури с тях и така по цял ден.

През нощта заспиваше прегърнал едно старо проскубано, плюшено мече.

Понякога леля му се опитваше да наруши спокойството му. Предлагаше на детето да излязат на разходка, да отидат до магазина, но Гошо вдигаше само рамене, изненадан от активността ѝ.

Веднъж тя трябваше да посети една жена, която живееше в края на селото.

– Искам да остана в къщи, – каза детето.

Тя не пожела да го остави.

– Тръгваш с мен, – настоя лелята.

Но Гошо не отстъпи:

– Искам да остана у дома. Не ме е страх да бъда сам. Мечето ще ме пази, – погледна умоляващо леле си. – Няма да отварям на никого.

Изведнъж лелята се ядоса, заради упорството, за отчуждението му, заради флегматичния му нрав, за липсата му на какъвто и да било интерес към останалия свят.

– Идваш с мен, – извика тя. – Няма какво повече да говорим.

– Не, лельо, оставам, – каза тихо и търпеливо Гошо.

Нима лела му не можеше да схванене нещо толкова просто?

Тя му удари един шамар по бузата. Продължи да го удря с двете ръце по раменете, гърба. Удряше го силно в яростта си.

Гошо изтърпя мълчаливо пороя от удари. Изчака гневът ѝ да мине, а след това я погледна с широко отворените си очи и я попита:

– Защо толкова много ме мразиш?

Леля му се сепна. Разплака се и го прегърна. Целуна го по главата и му разреши да остане в къщи. А когато се върна, след по-малко от час, му каза:

– Извинявай, бях много груба с теб.

– Няма нищо, – каза Гошо. – Всеки се ядосва.

След няколко дни, когато майка му дойде да го вземе, леля му го целуна с много любов по двете бузи. Гошо отвърна учтиво с целувка, но със стиснати устни.

Студент от селскостопанския институт за изпита научил само за структурата на бълхите.
Изтеглил билет, а там – структура на кучето.
И той започнал:
– Кучето е животно на четири крака, покрито е с козина. А между космите му често се намират бълхи ….. – и казвал всичко, което знаел за бълхите.
Преподавателят поклатил глава и казал:
– Добре, а сега разкажете за кравите.
– Кравата е животно с четири крака, храни се с трева, покрита е с козина. А там често се въдят бълни….. – и отново всичко за бълхите.
– Добре, достатъчно. Раскажете ми за структурата на рибите.
– Рибата ….. тя … живее във водата. Тя няма козина, но ако тя имаше, то в нея обезателно щяха да се завъдят бълхи …..

Един човек наблюдавал една червеношийка. Тя си намерила няколко насекоми в тревата, а след това кацнала на телефония кабел и започнала да пее. Повече от половин час птицата пеела химни и възхвалявала Бога, защото била доволна и удовлетворена от това, което ѝ е дал Отец. Тя не мислила и не се страхувала за това, какво ще яде утре.
Червеношийката не се оплаквала нито от цвета, нито от размерите на намерените насекоми, тя била напълно удовлетворена от това, което е получила.
Чули ли сте някоя птица или животно да мърморят и роптаят? А защо ние мъмрморим и постояннно от нещо сме недоволни?
Ропотът е недоволство, протест, изразено с не много висок глас, но напълно открито. Роптанието не променя ситуацията, но води до депресия, а от там към духовно падение.
Има хора, които и без нещастие, се смятат за нещастни.
Малко момиченце, на което баща му постоянно роптаел, казало на майка си:
– Мамо, аз знам кой какво харесва в нашето семейство. Иван обича бонбони. Жана обича сладолед, ти обичаш сладкиши, а аз банани.
Обиденият баща зароптал и казал:
– А защо не каза какво обичам аз?
Момичето отговорило:
– Ти винаги харесваш това, което нямаме.
Нима не е достатъчно да бъдат удовлетворени основните ни нужди?
“ …. задоволявайте се с това, що имате, защото сам Бог е рекъл: „Никак няма да те оставя и никак няма да те забравя“.
Не бива да мърморим, а винаги да разчитаме на Бога.

В гората няма ветеринарен лекар, а можи би това е за добро. В гората няма аптека, от човешка гледна точка. А кой лекува дивите животни?
Адаптацията на всеки вид го е научила на определени знания за билките и способности как да се избавят от раните. Личният опит на всяко животно се наслагва в наследствената памет.
Явно е, че и човек е придобил такива знания. До наши дни са се запазили рецепти на билкари и лечители. Тези знания за билките и отварите от тях не са резултат от научни лабораторни изследвания. А как са ги открили?
Понякога във всеки от нас се появява желание, вкусови предпочитания или отхвърляне на едно или друго растение, плодове и зеленчуци.
Устойчивостта на животните относно тяхното здраве е много по-голяма, отколкото при хората, но тя не е безгранична. За това зверовете и птиците прибягват до различни видове треви.
Така овцете, за да се отърват от чревните паразити ядат пелин. Куче охапано от змия в гората, намира трева, която действа като противоотрова. Животните различават растения, който действат слабително или предизвикват повръщане. Крави и коне ще прескочат, когато пасат, татула, бляна, горчивия репей.
Както винага „под ръка“ на животните е слюнката им, която е добър антибиотик. Кравата ближе току що родилото се теле, раненият звяр ближе раните си, а конете се ближат помежди си.
За да се избавят от паразити птиците се къпят в прах или сядат в мравуняк, където ги обработват мравките. По-големите животни живеят в сътрудничество с птици, които кълват насекомите по гърбовете им, в ушите и ноздрите им. Даже зъбите на крокодила се чистят от птичка.
Но въпреки съществуващата взаимна помощ, природата е жестока към тези, които са загубили силите си. Оцеляват и произвеждат потомство само по-жизненоспособните.

Зимата си отиваше и отстъпваше място на пролетта. Вън снегът се топеше, а таралежчето седеше до леглото на мечето и го чакаше да се събуди.
– Какво правиш тук? – попипита мечето, когато отвори очи.
– Чакам да оздравееш, – отговори таралежчето.
– От колко време си тук? – попита мечето.
– Цяла зима, – каза таралежчето. – Когато чух, че си ял прекалено много сняг веднага дойдох.
– И цяла зима си седял до мен на този стол?
– Да, поих те с отвара от смърч и ти слагах на корема суха трева.
– Не си спомням, – смутено каза мечето.
– Как ще си спомниш?! – въздъхна тежко таралежчето. – Цяла зима бълнуваше, че си снежинка и аз се страхувах, че като дойде пролетта ще се разтопиш ……