Понякога в училище мнозина предполагат, че със синята част на гумата може да се изтрие написаното от писалка. Но тези, които многократно са пробвали това, знаят, че нищо не се получава, само на страницата на тетрадката остава зацапване или дупка.

Синята част на гумата не се използва така, както мнозина са си представяли  в училище.

Гумата е много полезна вещ и то не само за учениците. Гумите имат различни форми, цветове и размери. Но сега става дума за класическата гума, която се дели на червена и синя част.

Синята част на гумата служи да се изтрие рисунка или надпис направени с молив, на дебела хартия. Работата е там, че обикновената гума много зле се справя с това.

Мобилният телефон на баба Стана запя. Без да погледне номера, възрастната жена натисна бутона и чу съвсем непознат мъжки глас:

– Вашият внук е претърпял катастрофа….

– Какво се е случило? – баба Стана се напрегна.

– Той е виновен за сблъсъка, разбита е скъпа кола, има и жертви, – започна да обяснява непознатият. – Трябва да платите, за да не влезе внукът ви в затвора.

– Колко?

– Две хиляди. Пригответе пари. Идваме веднага.

– Толкова пари нямам в къщи, – каза Стана.

– Ще дойдем и ще ви закараме до банката, за да изтеглите необходимата сума.

След като приключиха разговора, двамата мъже се засмяха и плеснаха дланите си.

– Тази май се хвана на въдицата. Давай да я караме в банката, – каза Киро.

След известно време една кола спря пред къщата на баба Стана. Възрастната жена ги видя и забърза към колата.

След двадесет минути бяха в банката.

– Забравих пин кода на картата си, – каза смутено баба Стана. – Да отидем до вилата, там в една тетрадка съм го записала.

От вилата, която се намираше на 35 километра от града взе торба пълна с картофи и друга с лук.

– Това сложете в багажника и да вървим, – каза тя на учудените мъже.

– Към банката нали? – захили се единият.

– Не, в къщи, – каза баба Стана. – С картофите няма да ходя в банката, а по пътя да спрем някъде да взема хляб и мляко.

Мъжете се спогледаха. Киро вдигна рамене. Двамата безмълвно се съгласиха. Нали после щеше да им даде парите.

Когато пристигнаха отново пред къщата на баба Стана, там чакаха трима полицаи, които арестуваха измамниците.

– Благодаря, че ме повозихте, момчета, – усмихна им се възрастната жена. – Успях да си платя за апартамента в банката и си взех зеленчуци от вилата.

Двамата арестувани мъже я изгледаха изненадано, ако имаха възможност, щяха да я разкъсат на парчета.
– А, щях да забравя да ви кажа, – погледна ги съчувствено баба Стана, – аз нямам внук.

На тези двамата друг път едва ли ще им дойде на ум да лъжат и заблуждават хората вече.

Дани погледна нагоре стреснато. Петров стоеше над него и гледаше надолу през зацапаните си очила.

– Имаш ли нещо да кажеш на класа? – попита Петров.

– Не, всъщност не,  – каза тихо Дани, като се опитваше да скрие тетрадката си, в която скицираше нещо.

– Може би желаеш да ни покажеш домашното си, над което си се трудил цяла седмица, – подигравателно подхвърли Петров.

– Ами, …. – започна Дани засрамено.

– А може би слушаш внимателно урока в час и старателно си водиш записки за чутото, – гласът на Петров премина в кресчендо.

– А мм …., – започна да мънка Дани, чудейки се как да се измъкне от ситуацията.

– Разбира се, че не, – продължи своята назидателна реч Петров. – Аз съм само един учител, който стои по цел ден тук и си приказва разни работи, за собствено удоволствие и кеф, без надежда, че ще успее някого да образова.

– Ама аз наистина слушам, – запротестира Дани.

– Не се опитвай да ме заблуждаваш, – кресна учителят.

Петров беше винаги изтупан по модата, но говореше като човек от миналия век. Учениците се страхуваха от него и никога не му правеха номера, като на другите колеги, които бяха доста либерални в опитите си да се справят с тази „пасмина“.

Той беше дошъл от скоро в училището, но още от първия ден беше накарал учениците да запазят тишина. Нямаше нищо топло, сърдечни и любвеобилно в този човек.

Но резултатът беше налице. В класната стая винаги имаше дисциплина, домашните се предаваха навреме. Дори най-бунтарски настроените и небрежните в учението деца изправяха гърбове и млъкваха щом Петров влезеше в стаята.

Един учен пленен от песента на славея, решил да разгадае тайната на прекрасния му глас. Оставил всичко и слушал тази птица в градината си. Но изкуството оставало загадка за него, както и преди. Той искал да разбере всичко за славея, но бил много горд и не искал да моли за нищо. Веднъж любопитството му наделяло.
– Ей , славейче, – обърнал се той към птицата, – изучил съм премъдроста на много науки, но не мога да разбера защо и как пееш?
– Пей и ще разбереш, – казал славеят.
– Какъв странен съвет! – изненадал се ученият. – Виждаш, че аз не съм артист или художник. Мелодията на твоята песен ме измъчва повече от всичко на света. Моля те, открий ми нейната тайна.
– Пей, – казал славеят, – няма какво повече да добавя към това.
Гневът помрачил очите на ученият.
– Твърдоглавец!, – със злоба прошепнал той, – намислил си да ми се присмиваш! Ти не желаеш да ми откриеш своята тайна. Почакай, сам ще си я взема.
Той хванал певеца и го затворил в клетка. Плененият славеят престанал да пее.
– Ей, приятел, къде изчезна твоята песен? – Гневно извикал ученият, но отговорът бил дълбоко мълчание. „Това трябва да е скрито дълбоко в гърлато му. Проклета птица. Но аз ще погледна, какво е успял да скрие от мен,“ – помислил си ученият.
И ученият убил прекрасната птица. С остър нож разсякал гърлото ѝ, но не намерил нищо освен безжизнена плът. Тогава той решил да погледне по-надълбоко. Разпорил нешната ѝ гръд, изкарал вътрешностите ѝ, дълго ровел из тях и ги наблюдавал през микроскоп.
Много се старал този учен, ден и нощ се трудил, без почивка. Увличайки се, той позабравил, какво търсел в началото. А когато изпълнил тетрадката си с множество бележки, написал трактат „За славея“. Една трета от думите били на латински, а една четвърт на гръцки.
Трактатът донесъл на ученият огромен успех. В дворецът го славели, сам първият министър му връчил лавров венец. Академиците го аплодирали за откритията му. Колегите му го обсипвали с похвали.
– Колко талантлив е този учен! Какъв любознателен ум! – възхищвали се те.
– Помислете само, той първи в света е изчислил обема на белите дробове на славея! – щастливи заявявали други.
– И ларинкса, – превъзнасяли го трети, – измерил го е, както никой друг до сега. Има ли друг равен на него?
Гърдите на ученият били окрасени с медали. Ученият можел да се гордее с тях, той толкова добре бил се потрудил!
Ученият ликувал, До неговото завръщане прислугата въвела в дома му образцов порядък. Когато всичко блестяло, погледът на една от прислужничките попаднал на трупа на малкото птиче, той лежал на масата на учения.
– Каква гадост, – плеснала с ръце тя. – Как не съм я забелязала по-рано?
И прислужницата хвърлила останките на птичето в кофата за боклук.
А през това време се носели възгласи:
– Слава на ученият! – тръбели по всички площади глашатаите.
– Почит и уважение на достийният гражданин! – викали мъжете от Голямото събрание. Простодушният народ не можел да сдържи радостта си, чувайки тези думи. Смях и весели викове звучали наоколо. И в разгара на ликуването, само един човек, не бързал да го сподели, стоял тих и тъжен. Това бил самият учен.
Славата дошла до ученият, но той нямал покой. След като написа трактата, някаква тъга го спохождала, когато над земята се спускал полумрак. Някаква сила теглела ученият към градината и там стоейки под клоните на дърветата се вслушвал в тишината, опитвайки се нещо да улови. Какво било това? Ученият не можел да отговори. Ето той имал богатство и слава, какво друго му е нужно на човек?
Веднъж посред нощ, ученият се въртял в постелята си и правел напразни опити да заспи. Луннен лъч попаднал в отворения прозорец. Той леко докоснал учения, приканвайки го на път. И ученият сякаш отдавна го е чакал, откликнал на този призив. Той погледнал и видял пътека от лунно сияние, сребристо мигаща между дърветата. Дивна лекота изпълнила учения. Той тръгнал по пътеката и тя го завела на ръба на една скала, тъмната грамада се извисявала над околните хълмове и гори.
Недвижещи се звездите сияли в небето. По-надоли лунен прах, като килим, покривал короните на дърветата, а оттам …. се изливали до болка познати звуци. Пеел славеят, чистите му трели леко и на широко изпълвали пространството. Той изпращал поздрав и света се прекланял пред крилете му.
Тогава ученият разбрал, защо е тъгувал и защо е дошъл до тук.
– О, славейче, – казал той, – мислех, че съм те убил, но ти си жив и смъртта няма власт над твоята песен! Аз погубих твоето щедро сърце, но сега зная, че трябва да ти подаря моето. Днес аз ще корегирам тази грешка.
Казал благородния учен и с лъчезарна усмивка тръгнал в безкрайността на ноща, към песента, която толкова много обичал.

Страно е, че Берлиоз започнал да е насочва към музиката още от детството си, но не можел да търпи пианото. Зато пък с удоволствие свирел на китара, флейта и флежолет.
Той имал изключителна памет и до съвършенство овладял пеенето направо от партитура.
Когато пристигнал в Париж, младият Хектор, решил  първо да постъпи в хор. Той отишъл на прослушването. Там с изненада го попитали:
– Къде са ви нотите, млади човече?
– Защо са ми? – попитал учудено Берлиоз.
– Вие сте дошли на прослушване, нали? Как мислите да пеете, ако нямате нотен запис?
Берлиоз отговорил:
– Много просто.
– А какво ще пеете?
– Каквото поискате. Дайте ми каква да е партитура, солфеж или тетрадка със ноти.
– Вие пеете направо от листа? – изненадал се ръководителят на хора. – А по памет можете ли нещо да ни изпеете?
– Това е лесно. По памет зная оперите:  „Вестал“, „Кортес“, „Стратоника:, „Едип“, също „Ифигения „, „Орфей“, „Армида“…..
– Достатъчно. Непостижима памет! Тогава изпейте арията от „Едип“ „Тя ме обсипва….“
Берлиоз под акомпанимента на цигулка превъзходно изпълнил арията и бил приет в хора.