Един учен пленен от песента на славея, решил да разгадае тайната на прекрасния му глас. Оставил всичко и слушал тази птица в градината си. Но изкуството оставало загадка за него, както и преди. Той искал да разбере всичко за славея, но бил много горд и не искал да моли за нищо. Веднъж любопитството му наделяло.
– Ей , славейче, – обърнал се той към птицата, – изучил съм премъдроста на много науки, но не мога да разбера защо и как пееш?
– Пей и ще разбереш, – казал славеят.
– Какъв странен съвет! – изненадал се ученият. – Виждаш, че аз не съм артист или художник. Мелодията на твоята песен ме измъчва повече от всичко на света. Моля те, открий ми нейната тайна.
– Пей, – казал славеят, – няма какво повече да добавя към това.
Гневът помрачил очите на ученият.
– Твърдоглавец!, – със злоба прошепнал той, – намислил си да ми се присмиваш! Ти не желаеш да ми откриеш своята тайна. Почакай, сам ще си я взема.
Той хванал певеца и го затворил в клетка. Плененият славеят престанал да пее.
– Ей, приятел, къде изчезна твоята песен? – Гневно извикал ученият, но отговорът бил дълбоко мълчание. „Това трябва да е скрито дълбоко в гърлато му. Проклета птица. Но аз ще погледна, какво е успял да скрие от мен,“ – помислил си ученият.
И ученият убил прекрасната птица. С остър нож разсякал гърлото ѝ, но не намерил нищо освен безжизнена плът. Тогава той решил да погледне по-надълбоко. Разпорил нешната ѝ гръд, изкарал вътрешностите ѝ, дълго ровел из тях и ги наблюдавал през микроскоп.
Много се старал този учен, ден и нощ се трудил, без почивка. Увличайки се, той позабравил, какво търсел в началото. А когато изпълнил тетрадката си с множество бележки, написал трактат „За славея“. Една трета от думите били на латински, а една четвърт на гръцки.
Трактатът донесъл на ученият огромен успех. В дворецът го славели, сам първият министър му връчил лавров венец. Академиците го аплодирали за откритията му. Колегите му го обсипвали с похвали.
– Колко талантлив е този учен! Какъв любознателен ум! – възхищвали се те.
– Помислете само, той първи в света е изчислил обема на белите дробове на славея! – щастливи заявявали други.
– И ларинкса, – превъзнасяли го трети, – измерил го е, както никой друг до сега. Има ли друг равен на него?
Гърдите на ученият били окрасени с медали. Ученият можел да се гордее с тях, той толкова добре бил се потрудил!
Ученият ликувал, До неговото завръщане прислугата въвела в дома му образцов порядък. Когато всичко блестяло, погледът на една от прислужничките попаднал на трупа на малкото птиче, той лежал на масата на учения.
– Каква гадост, – плеснала с ръце тя. – Как не съм я забелязала по-рано?
И прислужницата хвърлила останките на птичето в кофата за боклук.
А през това време се носели възгласи:
– Слава на ученият! – тръбели по всички площади глашатаите.
– Почит и уважение на достийният гражданин! – викали мъжете от Голямото събрание. Простодушният народ не можел да сдържи радостта си, чувайки тези думи. Смях и весели викове звучали наоколо. И в разгара на ликуването, само един човек, не бързал да го сподели, стоял тих и тъжен. Това бил самият учен.
Славата дошла до ученият, но той нямал покой. След като написа трактата, някаква тъга го спохождала, когато над земята се спускал полумрак. Някаква сила теглела ученият към градината и там стоейки под клоните на дърветата се вслушвал в тишината, опитвайки се нещо да улови. Какво било това? Ученият не можел да отговори. Ето той имал богатство и слава, какво друго му е нужно на човек?
Веднъж посред нощ, ученият се въртял в постелята си и правел напразни опити да заспи. Луннен лъч попаднал в отворения прозорец. Той леко докоснал учения, приканвайки го на път. И ученият сякаш отдавна го е чакал, откликнал на този призив. Той погледнал и видял пътека от лунно сияние, сребристо мигаща между дърветата. Дивна лекота изпълнила учения. Той тръгнал по пътеката и тя го завела на ръба на една скала, тъмната грамада се извисявала над околните хълмове и гори.
Недвижещи се звездите сияли в небето. По-надоли лунен прах, като килим, покривал короните на дърветата, а оттам …. се изливали до болка познати звуци. Пеел славеят, чистите му трели леко и на широко изпълвали пространството. Той изпращал поздрав и света се прекланял пред крилете му.
Тогава ученият разбрал, защо е тъгувал и защо е дошъл до тук.
– О, славейче, – казал той, – мислех, че съм те убил, но ти си жив и смъртта няма власт над твоята песен! Аз погубих твоето щедро сърце, но сега зная, че трябва да ти подаря моето. Днес аз ще корегирам тази грешка.
Казал благородния учен и с лъчезарна усмивка тръгнал в безкрайността на ноща, към песента, която толкова много обичал.

Живял някога един стар часовник. Той стоял на каменен рафта под огледалото толкова дълго, че не помнел кога са го поставили там. Редовно измервал времето и помагал на домакинята да разбере, какво трябва да върши.
Докато един ден през декември … Домакинята, гледайки се в огледалото, изведнъж забелязала, че всяка година, прилича на другата…само, че отражението в огледалото ѝ говорило за това, че нещо се е променило и то не към по-добро….
– О, колко е тъжно! Ако часовникът ми беше вълшебен, аз през всяка следваща година щях да изглеждам по-добре, а не да остарявам! – възкликнала тя.
Оказало се, че часовникът наистина е бил вълшебен, но някой го е омагьосал.
Да отнеме магията може само този, който ще направи часовникът отново да прави чудеса.
– Та това е много просто, – казал часовникът.
Домакинета не само се изненадала, тя се уплашила и помислила, че се е побъркала. Поклатила глава, примигнала и се огледала, но в стаята освен нея нямало никой друг.
Часовникът я успокои и ѝ разкрил своята тайна. Оказало се, че той отмерва само това, което собственикът искал да се измери.
– Ако поискаш, мога да удължа моментите на щастие. Така става, когато се захванеш за творческа работа и не забелязваш, че времето е отлетяло. Но ако повтаряш едни и същи скучни неща всеки ден, тогава аз изгарям времето или го поглъщам. Време е да се захванеш с нещо ново. Скучното повторение прави времето невидимо и изчезва. Само заниманието с нещо ново аз възприема с „нормална“ скорост. Тогава времето не бяга, а искри в потоци и доставя радост. В такива моменти човек не старее, а животът придобива смисъл.
– Ако правилно съм те разбрала, – каза домакинята, – всеки път трябва да намирам нещо ново, така че времето да не лети и аз да оставам млада.
– Разбира се! Навярно си го забелязала, когато се увлечеш по нещо, което те е заинтересувало. Благодарността във всеки един такъв момент, изменя темпа на времето.
– Но аз имам толкова много задължения, грижа за съпруга си, децата, дома….Какво да правя тогава?
– Това е много лесно! Не копирай всяко свое действие! Намери удоволствие и смисъл във всяка работа! Ето наближава Нова година. Ако ти се отнесеш към това, което вършиш както преди ще загубиш времето си. Но ти можеш да го направиш вълшебно. Всичко зависи от теб.

Предстоят ни весели празници. Мнозина ще се съберат с близки и познати, а други ще пътуват с приятели.
За да направите празникът по-забавен и вълнуващ, можете да играете на игри, които ще прибавят смях към веселото настроение. Такива игри не се нуждаят от много специална подготовка.
Вероятно знаете множество такива игри, за това ще ви спомена само някои.
Игра на асоциации.
Сядате в кръг. Един от кръга, казва на съседа си дума, той пък казва на този до него първата дума, която му идва по асоцияция. И така всеки чува определена дума, а на съседа си казва появилата се в главата му асоциация. Това се прави, докато се затвори кръгът. И първият, който е казал дума на ухото на съседа си, казва на глас тази, която е стигнала до него. Ако от „слон“ сте получили „стриптизьорка“, считайте. че сте успели с играта.

Пазители на тайната
Много увлекателна и напрягаща мозъка игра. Водещият на играта си измисля фраза, лозунг, мото или цитата. Казва на останалите колко думи има в нея. След това играчите задават въпроси на „пазителя“. Във всеки отговор, трябва да се съдържа дума от измислената фраза. Отговорът трябва да се вмества в едно кратко изречение. Анализирайки отговорите на водещия, играчите трябва да познаят фразата.
А ето и друга добра детска игра. Играчите дават по един любим предмет, който се слага в торба. На един от играчите се завързват очите. Водещият бърка в торбата вади по един предмет, а този със завързаните очи измисля задача за изпълнение на собственика на предмета. Задачите могат да бъдат най различни: да изпее песен, да потанцува, да разкаже проказка, да изглади дреха, да измие чиния, чаша или друг съд, ….
Припомнете си и други игри, които сте играли и няма да забележите, как новогодишната нощ се е стопила и ви се усмихва първият ден на Новата година.

Този музей е един от най популярните. Той е частна собственост. Не е изненадващо, че целия музей е посветен изцяло на двамата герои – детективът Холмс и неговият партньор Уотсън.
Музеят е открит още преди 22 години, когато много туристи са се интересували от мястото на пребиваване на прочутия детектив. Имено това място, което е описано от писателя Конан Дойл.
Къща на любимия герой се намира на улица Бейкър Стрийт в центъра на Лондон, историческа родина на детектива и неговия спътник.
Твърде много хора по света все още мислят, че детектив Холмс е реална личност. Даже са му изпращали писма. Във връзка с това било решено да се регистрира къща с такъв адрес, кокто е описано в книгата.
В резултат на това къщата на детектива е станала съвсем реална. Сега на този адрес идват не само многобройните писма, но и много „фенове“ на легендарния Холмс.
Музеят на Шерлок Холмс в Лондон предоставя възможност на всеки турист пристигнал там, да се потопи в миналото.
Героят на разказите на Конан Дойл е живял в този дом от 1881 г. до 1904 г. По късно жилището на детектива се е  давало под наем.
Известният кабинет на Холмс, който се намира на втория етаж на сградата е запазен във вида, в който е бил в онази епоха.
Всеки може да види музея на Шерлок Холмс в Лондон и да се потопи в атмосферата на загадките, дебнещи в тази стая, криещи сякаш някакви тайни..

Той седеше пред лекарят спокойно, без да очаква нещо хубаво от изследванията. Сивите му коси покриваха по-голяма част от бледото му лице.

– Значи е смъртоносно? – попита той лекарят.

– Ами …. – лекарят сведе поглед, чудейки се как да смекчи нещата. – Не бих го нарекъл смъртоносно.

– Но е нелечимо? –  настоя той.

– За съжаление е така, – повдигна безпомощно рамене лекарят.

– Какво може да се направи? – попита с очакване той.

– Има лекарства, разбира се, – започна предпазливо лекарят. – Те са добри. По този начин ще забавим напредването на заболяването, при това доста.

– Колко бързо ще се развие това заболяване? Колко време ми остава? – притеснено попита той

– Трудно ми е да ви кажа. При всеки пациент е различно.

– Кажете ми нещо ориентировачно.

– Може би ….пет години. Само, че това не е окончателно

– Вижте, нямам намерение да не казвам на никого, но искам да знам, колко време мога да го запазя в тайна?

– Не много дълго. Няколко седмици. Изненадан съм, че съпругата ви не е забелязала нищо.

– Тя си има предостатъчно грижи. А и аз от доста време съм доста несръчен и непохватен. Ако ми дадете рецепта за лекарствата….

– Мога да напиша писмо до домашния ви лекар и ще ги получите от здравната каса.

– Нищо не пишете. Не искам да се разчува. Ще ги плащам до тогава, докато разбера. че съпругата ми може да приеме новината.

„Смел човек, – помисли си лекарят, докато го наблюдаваше как излиза от стаята, – решил е да се справи съвсем сам, но няма как да скрие от съпругата си. Горкият човек. Краят му съвсем няма да е лек“.