Дени и Габи имаха една мечта. Искаха да си купят лодка и да плават с нея в открито море.

Накрая се решиха:

– Ще продадем всичко, което притежаваме и ще си я купим.

И те го направиха. Оглеждаха дълго придобивката си и още не можеха да повярват, че са се решили на това. Голяма бе радостта им.

Плаваха няколко седмици, но една ранна утрин лодката и удари нещо под водата. Проби се. В нея нахлу вода и скоро екипирани със спасителни пояси, двамата трябваше да напуснат, голямата си мечта. Малко по-късно наблюдаваха как лодката се преобърна и изчезна във дълбините.

– Всичко, за което съм работила, което притежавах от дете, донесох със себе си, – извика отчаяно Габи. – Просто потъна и нищо не мога да направя.

След трагичната катастрофа на лодката си двамата изпитаха болезнената реалност на временните неща.

– Виж, – започна да я успокоява Дени, – Можем да се разболеем, още не започнали месеца можем да се окажем на червено. С годините намаляват зрението, слуха и паметта ни, но ние имаме нещо по-ценно – Исус.

Габи го погледна тъжно.

– Нали Той обеща, – въпреки безизходицата Дени продължи, „Недейте си събира съкровища на земята, гдето молец и ръжда ги изяжда, и гдето крадци подкопават и крадат. Но събирайте си съкровища на небето, гдето молец и ръжда не ги изяжда, и гдето крадци не подкопават нито крадат“. Исус ни обеща трайно съкровище на небето, където няма кражба, загуба или разпад.

– Да, – съгласи се Габи, – Исус отиде на кръст, така че самото Небе да бъде нашето вечно съкровище, дар, който никакъв банкрут, развод или ракова клетка не могат да ни го вземат.

И така, когато трагичните катастрофи в животът ни напомня, че всичко е временно, насочете погледа си към Исус, нашето трайно и вечно богатство.

Дядо Стойно бе наследил от дедите си няколко глинени саксии. За любимата си от тях твърдеше, като хитро присвиваше очи:

– Тази може да е от времето на Авраама.

– Е, не преувеличаш ли малко? – питаха го хората.

– Ако не друго, поне е много по-стара от мен, – отговаряше весело старецът.

Самата саксия съвсем не будеше интерес. С нищо не привличаше вниманието на околните.

– Какво толкова намира в нея? – питаха младежите минаващи край двора на дядо Стойно.

Съдът бе напукан, тук там леко нащърбен, а освен това бе загубил и цвета си.  Явно се нуждаеше от по-добро почистване и реставриране.

Един ден група млади хора наобиколиха дядо Стойно и го попитаха:

– За какво държиш при себе си този керамичен боклук? Не ни приличаш на клошар, нито на Плюшкин.

Лицето на старецът доби сериозно изражение, а гласът му се повиши:

– Аз ги държа, защото те ми напомнят, че съм само човек направен от кал. Макар да съм крехък и слаб, нося неизмеримо ценно съкровище – Исус.

Младежите наведоха глави и се смълчаха, а дядо Стойно продължи:

– Труден е животът ми, но не съм стигнал до отчаяние. Присмивате ми се, но това не ме събаря. И това всичко дължа на превъзходната сила на Бога.

Резултатът бе налице. Красотата на Исус стана видима в стария отхвърлен и ненужен съд.

Това беше трудна епоха. Време на мрак. Индулгенциите не бяха рядкост. Те „премахваха“ наказанието, което се очакваше за грешниците.

Търговията с индулгенции се бе превърнала в бизнес за папите. Тя бе станали източник на допълнителни приходи. Разпространителите на индулгенции заблуждаваха хората, че чрез тези листове хартия се премахва чувството им за вина.

Най-обикновените люде ги купуваха с една криворазбрана осведоменост:

– Индулгенциите опрощават греховете на живите и душите в чистилището.

Йохан Тецел, прословут амбулантен търговец най-вече на индулгенции, бе измислил една лесно запомняща се мелодия: „Кога монетата в ковчежето издрънка, душата от чистилището е навънка“, но това съвсем не бе така.

Свещеникът Мартин Лютер бе възмутен от тази практика и прикова своето предизвикателство за дебат на вратата на църквата във Витенберг. То се състоеше от 95 тезиси.

Той не можеше да стои спокойно и да гледа това издевателство над хората, затова и думите от тезисите звучаха мощно:

“ Когато нашият Господ и Учител, Исус Христос, каза: “ Покайте се „, Той призова целия живот на вярващите да бъде покаяние“……

“ Тези, които вярват, че могат да бъдат сигурни в своето спасение, защото имат индулгенции, ще бъдат проклети за вечността заедно със своите учители“…….

“ Истинското съкровище на църквата е най-святото Благовестие и Божията благодат“…..

Когато копие от тезите най-накрая стигнаха до Ватикана, Лъв Десети им се присмя:

– Ах, мрънканията на пиян немски монах. Той ще мисли по по-различен начин, когато отрезнее.

Папата явно подцени изобличението на монаха.

За Лютер, който наскоро беше дошъл до разбирането за оправданието чрез вяра, индулгенции бяха измама.

Христовата кръв, а не парите дадени за закупуване на извинение от греха, освобождават човека от чувството за вина.

В крайна сметка дебатът доведе до разцепление в църквата.

Властваше император Валериан. Той бе заповядал да убият много от християнските водачите в Рим. Алчността и лакомията му нямаха край.

Лоурънс бе дякон, който отговаряше за църковните пари. Един ден му бе заповядано да се яви пред римския префект. Този човек знаеше, че дяконът има връзка с парите на църквата, за това му предложи:

– Ще бъдеш свободен, ако ни предадеш богатството на църквата.

– Добре, – съгласи се Лоурънс, – ще ви предоставя съкровищата, но за това ще ми са необходими няколко дни. Църквата е много богата и това не може да стане много бързо.

Префектът се зарадва и пусна дякона, като му заяви:

– Ще те чакам след два дена.

Всъщност Лоурънс раздаде парите на църквата на бедните.

А на третия ден той се яви лично пред префекта и каза:

– Излезте да видите чудесното Божие богатство.

Когато префектът излезе, пред него не стоеше кола със злато, а тълпа от куци, слепи, болни и просещи хора.

– Какво е това? – скръцна със зъби префектът.

– Тези бедни хора, – започна да обяснява съвсем спокойно Лоурънс, – един ден ще имат славни тела и завинаги ще живеят на небето. Те са глинени съдове, в които са скрити съкровищата на Светия Дух.

Префектът побесня. И как нямаше да изпадне в ярост, та нали с това „богатство“ щеше да стане за присмех пред целия Рим.

За да си отмъсти, той измисли бавна и мъчителна смърт за Лоурънс.

Дяконът бе поставен на скара и се пече на нея, докато предаде Богу дух. По време на този процес Лоурънс бе спокоен, а това много впечатли мъчителите му.

На мегдана пред селския ресторант нямаше много хора. Дали жегата ги бе разпръснала или предпочитаха хладните вечери не знам, но по това време само един-двама седяха на масите отвън и тихо си приказваха.

Днес дядо Ганчо и чичо Стоил бяха седнали точно под големия орех на сладка приказка. Като отговорни люде, те обсъждаха политическата обстановка у нас и в света. Не оставяха на заден план и злободневните ежедневни проблеми.

– Днес над семейните ценности е надвиснала огромна заплаха, – въздъхна тежко чичо Стоил.

– Тази угроза е може би най-страшната, – поклати тъжно глава дядо Ганчо. – Такава до сега не е имало в историята на човечеството.

– Виж само какво става у нас, – посочи с ръка неопределено на някъде Стоил. – По необходимост или по собствено желание, жените ходят на работа.

– И техния брой е много по-голям от преди, – допълни дядо Ганчо.

– Много от тях изпитват чувство на вина пред децата си, – продължи приказката си чичо Стоил. – тези неоформени още създания прекарват времето си в детската градина или училище, а после се завръщат в празния си дом.

– За много жени, да не говорим за мъжете, – махна с ръка дядо Ганчо, – издигането в професията и създаването на кариера, са станали много по-важни от взаимоотношенията в семейството.

– Чудно ли е тогава, че има толкова много проблеми в семейството? – попита Стоил.

– Как не осъзнават, – сбърчи големите си вежди дядо Ганчо, – че всяко материално постижение е краткотрайно, а децата са съкровище, чиято стойност е вечна.

– Ние сме отговорни преди всичко за това, – подчерта чичо Стоил, – нашите деца да растат в дом, където се почита Бога и царува Христовата любов.

– Така е, – съгласи се дядо Ганчо, – но де акъл за всичко това.