Дядо Стойно бе наследил от дедите си няколко глинени саксии. За любимата си от тях твърдеше, като хитро присвиваше очи:

– Тази може да е от времето на Авраама.

– Е, не преувеличаш ли малко? – питаха го хората.

– Ако не друго, поне е много по-стара от мен, – отговаряше весело старецът.

Самата саксия съвсем не будеше интерес. С нищо не привличаше вниманието на околните.

– Какво толкова намира в нея? – питаха младежите минаващи край двора на дядо Стойно.

Съдът бе напукан, тук там леко нащърбен, а освен това бе загубил и цвета си.  Явно се нуждаеше от по-добро почистване и реставриране.

Един ден група млади хора наобиколиха дядо Стойно и го попитаха:

– За какво държиш при себе си този керамичен боклук? Не ни приличаш на клошар, нито на Плюшкин.

Лицето на старецът доби сериозно изражение, а гласът му се повиши:

– Аз ги държа, защото те ми напомнят, че съм само човек направен от кал. Макар да съм крехък и слаб, нося неизмеримо ценно съкровище – Исус.

Младежите наведоха глави и се смълчаха, а дядо Стойно продължи:

– Труден е животът ми, но не съм стигнал до отчаяние. Присмивате ми се, но това не ме събаря. И това всичко дължа на превъзходната сила на Бога.

Резултатът бе налице. Красотата на Исус стана видима в стария отхвърлен и ненужен съд.