Всяка година на пролет хората затаяваха дъх и се взираха в покрива на една полусрутена къща и си казваха:

– Дали ще дойде и тази година?

Там точно под небето на самия покрив имаше щъркелово гнездо. Вярната Мина, чакаше своя Геро.

– Какво толкова сте се вторачили в това гнездо? – попита малкия Радой.

– Преди 15 години двойка щъркели си направиха там гнездо, – каза дядо Горан. – Всяка година Геро отлита на юг и оставя Мина в гнездото.

– Тя защо не отлита със него? – попита Радой.

– Поради травмата, която получи преди време от един ловец, – каза тъжно дядо Горан. – Така Мина бе прикована в гнездото и чака Геро, докато преминат есента и зимата.

Геро се връщаше у дома всяка пролет и тук го очакваше не само Мина, но и всички хора от селото.

– Тази година Геро закъсня, – отбеляза Генади, който въпреки младостта си не бе останал равнодушен към съдбата на двойката щъркели.

– Малко ли път изминава и той, – въздъхна дядо Горан. – Сигурно нещо го е задържало по пътя. Виж какво объркано време настана.

– Дядо, – задърпа го за ръкава Радой, – а когато е студено Мина какво яде? Кой се грижи за нея?

– Иван не я оставя без храна, – засмя се Дончо, – а като наближи да си идва Геро, двойна порция подготвя. Нали дълго е пътувал и той трябва да си хапне нещо.

– Какво толкова, двойка щъркели, – сбърчи нос Радой.

– Щъркелите обикновено не оставят дълго с един партньор, – обясни дядо Горан. – Ето защо историята на Мина и Геро е толкова специална. Между другото тази „брачна“ двойка има повече от 40 щъркелчета, за всичките тези изминали години.

– От верността и любовта на тези два щъркела, – усмихна се Дончо, – може да почерпи вдъхновение всяка влюбена двойка.

Жителите на град в североизточната част на Венецуела, който се намира в трудна икономическа ситуация, получил свръхестествено снабдяване, когато на брега били изхвърлени милиони риби.

На 27 юли по крайбрежната ивица на град Карупано изведнъж се появили огромен брой риби и миди. Хората ги хващали в кофи, мрежи и найлонови торбички.

Вярващите казват, че Бог е снабдил хората с храна, точно както и израилтяните по време на тяхното освобождаване от робството в Египет.

Икономиката на Венецуела пада и по рафтовете на магазините, където трябва да има храна или стоки от първа необходимост, „вятърът се разхожда“.

Християни се молят за страната си и извършват хиляди молитвени шествия, благословят икономиката и викат към Бога за съдбата на нацията си.

Медиите съобщиха за смъртта на 50 животни в зоопарка на столицата на Венецуела, поради глад. Хиляди венецуелци отиват в Колумбия, за да си купят продукти.

Но за жителите на Карупано храната доплувала сама до тях в големи количества.

Ако Бог ви изпрати някъде, а вие си останете в къщи, защото сте твърде загрижени за съдбата на близките ви хора, вие със своето непослушание сте лишили хора от възможността да чуят проповеди и учението на Самия Исус Христос.

Ако сте послушали Христос и сте се доверили на Бога, Господ Сам ще дойде да проповядва във вашия град. Когато не Го послушате, сте Му попречили.

Бързо прекратете всички спорове и в никакъв случай не се противопоставяйте на Господа с това, което наричате „дълг“.

„Аз знаех, че Бог ме изпрати там, но мой дълг е да остана тук“.

Тези думи означават само едно, вие не вярвате, че Христос ви е говорел сериозно.

Един човек пожелал да отмъсти на друг, затова купил змия, надявайки се да направи така, че змията да ухапе обидилия го.

През нощта, за да не го види никой, обиденият отишъл при ловеца на змии. Избрал първата попаднала му змия, платил за нея и я сложил в пазвата си, за да скрие непочтените си намерения от любопитните очи.

Той се надявал в скоро време да срещне този, който го е обидил и да направи така, че змията да го ухапе. Но съдбата решила друго и обиденият дълго трябвало да очаква тази среща. През цялото това време той носел змията  в пазвата си.

Когато накрая срещнал този, който го обидил, той привел плана си в действие. Ухапаният извикал от болка

– Защо викаш? – попитал обиденият. – Аз дори не плача.

– А защо трябва да плачеш? – триейки ухапаното място, попитал ухапания.

– Погледни тялото ми, то цялото е нахапано от тази твар, която носих в пазвата си, докато те срещна.

Обиденият разтворил дрехата си и показал раните по тялото си.

– Хубаво е, че змията не е отровна, – каза обиденият.

– И какво, струваше ли си? – попита ухапания.

Той беше учител, лекар и писател. Широтата на неговата душа е трудно да се измери с цифри. Това беше човек с голяма буква.

Макс три пъти имаше възможност да избяга и да спаси живота си, но него направи.

Първият път стана преди окупацията на страната, в която живееше, беше в навечерието на войната със нацистите.

Казаха му не веднъж:

– Бягай! В противен случай ще пострадаш.

– Не мога да емигрирам, – казваше Макс. – Как ще оставя децата от дома на произвола на съдбата.

Вторият път му предложиха:

– Бягай, много като теб изпратиха в лагерите на смъртта.

– Не, няма да напусна това гето, тук много хора се нуждаят от подкрепа и помощ, – Макс бе сигурен, че така трябва да направи.

Третия път стана, когато учениците от дома бяха натоварени в един вагон на влак, който отиваше към газовите камери.

Тогава към Макс се приближи офицер от СС и каза:

– Вие ли сте Макс Х. Чел съм много ваши книги. Много хубаво пишете. Вие сте свободен.

– А децата? – попита Макс.

– Децата ще отидат, но вие можете да слезете от вагона, – отговори офицерът.

– Грешите, – каза твърдо и непреклонно Макс. – Не мога да сляза от вагона. Не всички хора са мерзавци.

След няколко дни в концлагера Треблинка Макс заедно със децата от дома влезе в газовата камера. По пътя към смъртта си носеше двама нищо неподозиращи малчугани и тихо им разказваше някаква приказка.

Тези действия на Макс могат да се асоциира с необикновенна жертва и безкрайна любов.