Филип беше добър шивач, не само добър, а много добър. Имаше клиенти не само в малкото градче, където живееше, а и от околните селища, по-големите градове, дори идваха и от столицата.

Беше сръчен и усещаше интуитивно желанията на хората, сякаш четеше мислите им. За това го търсеха много. Имаше много поръчки, но как насмогваше, само той си знаеше.

Но Филип си имаше една страст. Той изрязваше достатъчно големи парчета плат и отделяше по-малко от другите материали, които клиентите му носеха.

Съвестта му не оправдаваше действията му, но той не слушаше вътрешния си глас и продължаваше „обирджийското“ си дело.

Една вечер си легна и сънува, че стои пред Върховния Съдия. Трепереше целия. Изпоти се. Започна да мънка и да се запъва, при отговорите на въпросите.

– Аз съм честен човек, – мъчеше да се оправдае някак си, – на никому зло не съм причинил.

Изведнъж пред него се появи развято огромно знаме. То бе съставено от всички парчета плат, които той бе откраднал от своите клиенти.

При вида на знамето Филип отпусна глава и се отказа да се оправдава.

На сутринта бледен и развълнуван, той разказа на помощника си страшния си сън и го помоли:

– Всеки път, когато ме видиш, че се готвя да отрежа парче от даден плат, спирай ме и ми напомняй за съня ми.

Измина доста време от тогава. Филип все още се намираше под въздействието на съня си и не се налагаше на помощника му да го възпира.

Един ден клиент му донесе скъпа и ценна материя. Филип се съблазни да отреже едно парче от нея. Напразно помощникът му напомняше за страшния сън.

– Спомнете си, какво сънувахте? Не се подавайте на съблазънта! – молеше го настойчиво той.

– Замълчи, – караше му се Филип, – много добре помня, че на знамето нямаше парче от тази материя.

Нещастник. Така той се опитваше да успокои съвестта си и бе обречен отново да стане роб на желанието си да притежава парчета от всеки необикновен плат.

Съвестта е тихият глас на Бога. Тя осъжда или одобрява всяко действие на човека. Съвестта подбужда към истината и доброто, а се отвращава от лъжата и злото.

Един равнодушен християнин имал много богобоязлива жена. Всеки път, когато тя отивала на богослужение, той ѝ казвал :

– Помолете се там за мен.

И така успокоявал своята съвест.

Веднъж, когато жена му отишла на богослужение, мъжът зает със своите важни дела , уморен заспал.

Сънувал, че е умрял и със жена си стоял пред Небесните врати. Той здраво хванал жена си за ръката и казал:

– Сега ще влезем в Небесното Царство заедно.

Изведнъж Божий ангел отворил вратата, обърнал се към жената и казал:

– Вие можете да влезете, но без съпруга си.

Моментално голяма сила отскубнала жената от мъжа ѝ и тя се скрила зад вратите, които се затворили веднага.

Мъжът ужасен се събудил:

– Слава Богу, че това беше само сън, – казал си той.

От този ден по-ревностен християнин от него нямало.

Един човек бил голям пияница и често посещавал кръчмата. Но една сутрин в него се пробудила съвестта и той започнал да се моли:

– Прости ми, Господи!….

Това се случвало от година на година. Сатана наблюдавал това, накрая не издържал и попитал Бога:

– Този човек греши и се покайва, след това отново греши и Ти всеки път, след всичко това, приемаш покаянието му?

Бог отговорил:

– Ако ти, сатана, си готов с радост да го приемеш след всеки грях, то колко повече, Аз след всяко негово покаяние. Това е така, защото Моята милост е много по-голяма.

За петнадесет години Ина изживя един щастлив брак, но се случи нещо ужасно. Съпругът ѝ, нейният любим, бе ударен от кола и почина.

Тази загуба я караше да се чувства, сякаш и тя е умряла с него. Но децата, две момчета на 10 и 6 години, я караха все още да диша и да се движи.

Скоро след погребението Ина видя убиеца на съпруга си. Той дойде при нея и ѝ каза:

– Не ме разбирайте погрешно, но в тази ситуация аз не съм виновен. Вашият мъж изскочи на пътя съвсем непредвидено.

В този момент Ина го ненавиждаше.

„Колко е елегантен, в скъп костюм, – помисли си Ина, – а говори толкова много …. Нима не разбира, че сега най-важното е, че той е жив, ……а съпругът ми го няма“.

Ина го изгони, а след него захвърли пачката банкноти, които той се бе опитал да ѝ даде.

Скоро съдът оправда Георги, но не и Ина.

Мъжът поради угризения на съвестта се стремеше да помогне на осиротялото семейство. Носеше пари, продукти и играчки. Искаше да заглади злото, което бе причинил.

Ина дълго време отказваше да вземе, каквото и да е от него. Но парите … започнаха да не ѝ достигат, а децата така се радваха на подаръците му. И Ина се предаде, сякаш бе загубила чувствителността си. Болката се смени с безразличие.

„Правете каквото искате, аз умрях със съпруга си …,“- мислеше си Ина.

Постепенно Георги не само носеше нещо в това семейство, но започна да се застоява с децата и играеше с тях. Те тичаха радостно към вратата щом чуеха характерният му начин на звънене.

– Ох, Асене, Асене, – говореше вдовицата на мъртвия си съпруг, – ако можеше да видиш колко бързо твоите синове те предадоха!

А когато Ина сама го предаде, не можеше да каже, защо го е направила. Тя вече с нетърпение очакваше Георги, с много по-голямо от това на децата. И това много я плашеше.

Започна да си внушава:

– Той е враг! Георги е убиец!

Но веднъж след поредното внушение, спря след думата „убиец“, разплака се и промълви:

– Но аз го обичам!

Георги също обичаше Ина. Вече цяла година те бяха заедно. Той и предложи брак, но тя все още не се решаваше. Всеки път, когато бе в прегръдките му, се чувстваше, сякаш убива отново и отново Асен.

Но най-много се страхуваше от едно:

– Ако един ден децата узнаят, кой е Георги, дали ще ми простят?

Приятелю, не отивай във опасния свят, който ни заобикаля, без молитва. Вечер ти коленичиш, но вече ти се спи. С умората от тежкия ден се оправдаваш, претупваш молитвата и бързаш да се възползваш от сладкия покой.

Идва утрото. Закъсняваш. Утринния час за молитва пропускаш или набързо и без особено внимание се отнасяш към него.

Не бодърстваш в молитва. Пренебрегваш часовете за бдение. Нима за теб те са завинаги изгубени? Трябва да признаеш за съжаление, че това е така. Щом пренебрегваш молитвата, ще страдаш от това.

На пътя си ще срещнеш изкушения, а ти не си готов да се срещнеш с тях. Съвестта ти те осъжда и ти се отчуждаваш от Бога.

Не е изненадващо, че деня, в който не си могъл да преодолееш сънливостта, е бил пълен провал за теб.

Минутите за молитва, изпуснати заради мързел, не могат да се възстановят. Можем да се научим от опита си, повече да не повтаряме грешките си, но е невъзможно да върнем тази свежест и сила, които се съдържат в тези пропуснати минути.

Ако Божият Син е чувствал необходимост да става в зори, за да излива сърцето си пред Бога, колко повече е необходимо ние да се се срещаме с Този, който дарява всяко благо, всеки съвършен дар и Който е обещал да ни даде всичко необходимо за живота.

Ние никога не знаем, какво е черпил от молитвите си за Своя живот Господ Исус Христос, но знаем колко е безсилен животът, в който отсъства молитвата.