Мехмед живееше в малка къща построена в земя, която се намираше в северен Ирак. Изкарваше с много труд прехраната на семейството си. Имаше седем деца.

Когато терористите от Ислямската държава нахлуха в Мосул и околните райони, той ги прие с радост. Ненавиждаше християните и казваше за тях:

– Тези „неверници“ трябва да бъдат убити и заличени от лицето на земята.

Три месеца по-късно екстремистите от Ислямската държава завзеха дома му и го превърнаха в склад за оръжие.
На Мехмед това съвсем не се хареса и даде отпор на действията им:

– Какво правите? Това е моя дом! Къде ще отида със семейството си? Аз съм ревностен мюсюлманин, защо ми причинявате това?

Най-напред не му обръщаха много внимание, но когато продължи да се съпротивлява, го пребиха и отнеха жена му. Той повече не я видя.

Ръцете на Мехмед бяха счупени от побоя, а гърдите му бяха натъртени и едва дишаше. Няколко от ребрата му бяха натрошени.

Успя да избяга с децата си в пустинята и там опъна палатка.

Колкото повече Мехмед изучаваше исляма, толкова повече съмнения и недоверие се пораждаха у него. Та нали бойците от Ислямската държава, мюсюлмани като него, го третираха като най-долно същество. Мъчеха го и го биеха, заради неподчинението му.

В един неофициален лагер местни мисионери помогнаха на Мехмед и децата му.

– Първият човек, който се погрижи за раните ми, бе християнин, – свидетелстваше по-късно Мехмед. – Той носеше Библия и се помоли за мен. Отначало не го разбирах, но в него видях Христос. Когато ми подари Библия, му казах, че ще ми трябва чудо, за да приема това, което казва.

Изучаването на Библията с местния мисионер, през следващите месеци, доведе до чудото, което не вярваше Мехмед, че може да стане.

– Приех Исус Христос като Господ на живота си, – казваше  с гордост покаялият се мюсюлманин. – Това е истинско чудо! Сега обичам всички хора!

Ирак е една от страните в Близкия изток, където много мюсюлмани се обръщат към Христос. Те бяха оставили разрушените си домове и постъпиха в импровизираните лагери, където усещаха Божията любов и предаваха живота си на Бога.

Господ извършваше чудеса с тях. Той ги променяше, изцеляваше и освобождаваше от веригите на злото.

Много от тях се присъединиха към църква, изпращаха децата си в библейски училища и с голяма страст и настойчивост участваха в домашните молитвени групи.

Ако някой ви каже, че есента е времето на меланхолия и депресия, не му вярвайте. Някои хора точно в такъв сезон се настройват философски. Не вярвате ли?

Тогава чуйте двамата приятели Драго и Емо върху какво разсъждават по време на следобедната си разходка. На тях изглежда не им влияят сивите облаци събрали се застрашително над главите им, нито забързаните хора край тях.

– В поведението на Исус нямаше невъздържаност, импулсивност или безразличие, – каза Драго. – В Него се усеща безметежна сила, която не се поддава на паника.

– Повечето от нас под християнски живот разбират собственото си битие, без да се съобразяват с Божиите изисквания, – отбеляза Емо.

– В плътския живот има импулсивност без пориви, но Бог никога не се е опирал на такава като нея, защото това пречи на развитието на ученика.

– Как Божият Дух спира неправилните ни стремежи? – попита Емо.

– Много просто, – засмя се Драго, – ще покаже глупостта ни във всичките ѝ нюанси …

– И ние евентуално веднага ще се оправдаем, – наблегна Емо.

– Такива неща могат да се простят на малко дете, но за възрастен човек са пагубни. Индивид, който остава във властта на своите желания и страсти, става капризен и разглезен, – подчерта Драго.

– Стремежите ни трябва да се приучат на ред, така че да се превърнат в интуиция, – тържествено произнесе Емо.

– Сам се убеди, че ученичеството е основано изключително на свръхестествената Божия благодатта.

Двамата вървяха известно време бе да обменят мисли.Собствените им размисли взеха превес над желанието да философстват.

– Да предположим, че можем да излезем от трудна ситуация със собствени сили, – Емо наруши мълчанието, – но дали те ще са ни достатъчни за да живеем 24 часа свят или с други думи казано Богоугоден живот.

– За да бъдем Христови ученици в най-тежките си дни ни е нужна Божията благодат.

– Забележи, от къде взимаме сили за всичко това? Какво ни е нужно от Бог, за да творим необикновеното?

– Това от нас не се изисква…..

– Ние трябва да бъдем несвойствени и нетипични в обикновените неща, – прекъсна приятеля си Емо, – да бъдем светлина в калните улиците на презрените хора, а това не става с магическата пръчка.

Разсъждаващи в мрачното, намръщено есенно време, защо пък не?!

„…. назидавате себе си във вашата пресвета вяра…“

Захари живееше в едно глухо и забутано село. Той служеше в малката местна църква. Хората бяха малко, но Захари бе ревностен в Божието дело.

На другия ден нямаше богослужение и за това Захари реши:

– Тази нощ ще прекарам в молитва и четене на Словото.

Но изведнъж на вратата се почука. Захари отвори и видя непознат човек, който му се усмихна и кротко каза:

– Мога ли да пренощувам у вас?

„Няма да мога да се помоля, както бях решил, – съжали в мислите си Захари, но в него възникна и съмнение, – Нима Бог не иска да се отдам тази нощ на молитва?“

Без да осъзнава, позволи безумието да го покори и отговори на странника:

– Идете при съседа ми дядо Петко, вярвам, че ще ви приеме, за съжаление ….. днес аз съм зает и….

Човекът не каза нищо. Наведе глава и се отправи към комшията.

Захари застана на колене и самоотвержено се зае с това, което бе си предначертал.

Цяла нощ се опитваше да се моли, но молитвата му не спореше. Пред очите му се явяваше човекът, който потропа на вратата му и той пак чуваше думите му, с които го питаше, дали може да пренощува у него.

Това беше мъчителна и тежка нощ.

Захари имаше молитвена страст, но без любов. Обикновено си се представяше стоящ на „молитвената планина“. Но дали това бе достатъчно?

Тази нощ Захари разбра нещо много важно, което силно го разтърси.

– Не приех непознатия, отказвайки му подслон, – плачеше на колене свещеникът. – Не зачетох не само гостоприемството, но осуетих и едно „общение с любов“.

Невена бе християнка, но не искаше да остави някои светски удоволствия, които много силно я привличаха.

– Какво пък, – казваше си тя, – когато остарея тогава ще се откажа и от тези развлечения.

Веднъж я посети Здравко. Той издаваше книги. Невена не веднъж бе говорила с него за проблемите си относно отказа си от някои неща, които не бяха угодни на Бога.

Докато разговаряха Невена предложи на издателя чаша мляко. Здравко благодари и изпи млякото, но остави малко от него на дъното на чашата. След това се обърна към Невена:

– Ще сметнете ли за голяма чест, ако ви предложа да изпиете остатъка от млякото?

– Не, разбира се. Вие да не се шегувате с мен?

– Ето по този начин вие постъпвате с Господа, – каза Здравко.

– Как така? – изненадано подскочи Невена.

– Докато сте млада, здрава и силна, вие предпочитате да се наслаждавате в светските удоволствия, а когато изпиете чашата на живота почти до дъното, предлагате жалките остатъци на Бога. Той ще ги приеме ли?

Здравко подаде чашата на Невена и каза:

– Останете с Господа – и си тръгна.

Невена дълго време стоя безмълвна. Тя изпита недоволство, породено от осъзнаването, че извършва нещо недопустимо спрямо Бога.

Невена погледна към двора и видя как вятърът духна върху цветовете на дърветата, които бяха изпълнени с живот и красота, и листенцата им окапаха. Така те изглеждаха грозни, безплодни и годни само за изгаряне.

– Такъв беше и моят живот до сега, – каза си Невена, – отделен от добродетелите и предаден в ръцете на безжалостния грах, в неговите удоволствие и страсти.

Накрая без колебание тя реши:

– Господи, отдавам Ти сърцето си изцяло и посвещавам живота си, да Ти служа до последни си дъх.

Каквото посееш в младостта си, това ще пожънеш в по-нататъшния си живот.

Симеон бе станал вече старец. Косата и брадата му бяха побелели. Той бе живял 50 години, като бе употребявал съвсем малко хляб и умерено количество вода.

За себе си казваше:

– Аз умъртвих в себе си страстта към блудството, сребролюбието и тщеславието.

Чу го Иван, който бе почти на неговите години и го попита:

– Мислиш ли, че си се преборил със всичко това?

– Мисля, че съм успял да го постигна през всичките тези години на въздържане, – отговори Симеон.

– Добре, – каза Иван, – да видим дали това е така? Представи си, че влизаш в дома си и на леглото ти има жена. Можеш ли да си помислиш, че това не е жена?

– Не! – каза бързо Симеон. – Но се боря с мисълта, да я докосна.

– Тогава, – констатира Иван, – ти не си умъртвил страстта към блудството, тя е още жива и те връзва.

Симеон наведе глава.

– Сега нека предположим, – продължи Иван, – че вървиш по пътя и видиш парчета от глинен съд, а сред тях злато. Може ли в ума ти да не се появи изобщо мисъл за златото?

– Не! – отговори Симеон. – Но се боря с мисълта, да не взема това злато.

– Значи и тази страст е още жива, и тя те връзва здраво, – каза Иван. – Да опитаме с друго. При теб са дошли двама човека. Единият те обича и те хвали постоянно, а другият те мрази и злослови против теб. Можеш ли с еднакво чувство да приемеш и двамата?

– Не! – каза Симеон. – Но се боря с мислите си и се старая да направя добро на този, който ме мрази, наравно с този, който ме обича.

– Следователно , – заключи Иван, – страстите са живи и те връзват, въпреки че се стараеш да имаш чисти помисли.

„… и Божият мир, който никой ум не може да схване, ще пази сърцата ви и мислите ви в Христа Исуса“.