Ледената бариера на Антарктида се намира между земите Мари Бърд и Виктория. Била е открита от експедиция на Джеймс Кларк Рос през януари 1841 г.

Тя се нарича бариера на леда, защото не е дала на изследователските кораби да плават по-нататък в южна посока.

Ледникът на Рос се захранва от ледниците, които минават през Трансантарктическите планини и земята Мари Бърд. Той има триъгълна форма. Прекъсва на север в стръмна стена, която се простира на 600 км  височина и  се подава 50 метра над водната повърхност.

Ледената бариера се издига и спуска под влияние на приливите и отливите.

Под действието на силните вълни се откъсват парчета лед, които се превръщат в айсберги.

Тази Стена се е строила, разширявала, разрушавала и възстановявала в продължение на много векове и хилядолетия.

Голяма чат от съхранените от нея фрагменти са от епохата на династията Мин от 14-17 век.

Причина за това е здравия циментов разтвор съставен от гасена вар и лепкав варен ориз.

Този цимент се е използвал за свързване на блоковете не само на Стената, но и на гробници, храмове и много други здания.

Броенето на гейма в тениса започва от нула. Английскоговорящите тенисисти не казват „zero“, а „love“.

В XVI век, почти всички френските крале са играели тенис.

Смята се, че тенисът се е появил във френските манастири през XI век.

Един от най-ярките споменавания за тениса в средновековна литература е един епизод в историческите хроники на Шекспир „Хенри V“, където френският дофин изпраща, като подигравка, на младия английски крал буре с тенисни топки.

Историците смятат, че най-ранният предшественик на тениса е играта жьо дьо пом, играна в Северна Франция през XII век. При нея топка се удря с дланта на ръката.

Крал Луи X е ентусиазиран играч на жьо дьо пом и става известен с построените от него първи закрити кортове в Париж в края на XIII век.

Друг ранен привърженик на играта е френският крал Шарл V, които създава корт в Лувъра.

През XVI век в играта започва да се използва ракета и тя започва да се нарича „тенис“ – от френското tenez – „дръжте“, предупреждение, което сервиращият извиква на своя противник.

Играта е популярна както във Франция, така и в Англия, но по това време се играе на закрито, където топката може да отскача от стените.

Никола наблюдаваше младата жена и виждаше как по лицето ѝ се стичат сълзи.

„Навярно е изчерпала вече триковете си и лъжите“, – помили си той.

Маргарита въздъхна дълбоко, обърса очите си и започна да разплита лъжите, които бе заплитала в продължение на много години.

Говореше без да спира. Антон едва смогваше да записва думите ѝ.

– Нали знаете как става? –  каза Маргарита. – Споменеш ли нещо, хората започват да те притискат: „Какво искаш да кажеш с това?“ Разкажеш ли на някой, че си имал видение, няма да те оставят намира.

– И ти не искаше да разочароваш хората, така ли? – попита строго Никола.

Тя бързо се съгласи:

– Почнеш ли веднъж, няма как да спреш. Ако бях се опитала да се отметна от думите си, щяха да ме убият.

Съдиите ѝ гледаха неумолимо.

– Признавам, че виденията ми са измислица, – Маргарита цялата трепереше. – Никога не съм разговаряла  небесни пратеници. Това, че съм съживила мъртвец е измислена история.

– А писмото? – намеси се Виктор.

–  То не е от Мария Магдалена, – призна Маргарита. – Написа го отец Никодим, а един от монасите позлати буквите.

– Е, какво излиза? – изръмжа Никола. – Ангелите били плод на въоръжението ти ….

– Това само бяха проблясъци на стената, – прекъсна го Маргарита.

– Гласовете, които си чула не били ангелски? – кресна Никола.

– Навярно са били псалмопенията на монахините, – почти изплака Маргарита, – а може да е плачела някоя пребита жена изхвърлена на улицата.

– А стоновете и писъците изтръгнали е от гърлата на прокълнатите? – още по-силно извика Никола.

Маргарита вдигна безпомощно ръце и тихо каза:

– Сигурно е скимтяло някое загубено куче.

Изведнъж вдигна глава и по-уверено започна:

– Сега разбирам, че онези образи не са били истински.

Нещо у нея се бе пречупило.

– Ще ме пуснете ли да си отида у дома? – попита с  надежда Маргарита.

– Преди да отидеш където и да е, трябва публично да признаеш лъжите си, – скръцна със зъби Виктор.

Съдът напусна залата, а Маргарита отново бе отведена зад решетките.

Лия имаше интересна професия. Тя бе журналистка. Ожени се и забременя, но това нея спря да отразява горещите новини в местния вестник.

А това изискваше пътуване в какви ли не превозни средства.  Веднъж тя бързаше, а въртолета, в който беше попадна в зона на турболеннтност.

Машината се мяташе като луда във въздуха.

Лия беше в последните месеци от бременността и за това трудно пазеше равновесие.

Преди да полетят Виктор я бе посъветвал:

– Сложи си колана.

– Не ми е удобно с него, – отговори капризно тогава Лия.

Но сега беше късно, да прави каквото и да е. Тя се откъсна от въртолета и полетя надолу.

„Ще падна долу и ще е разбия, – мислеше и Лия. – Детето ми никога няма да се роди…..На някой покрив или асфалт … имали значение, къде точно ще се размажа?“

Лия падна много близо до една стена и попадна върху платнен навес, защитаващ от слънцето прозорец на 14-я етаж. Това намали скоростта на падането и смекчи удара.

След това Лия продължи своя кошмарен път надолу от сенник на сенник, все по-надолу и надолу.

Баба Магда, 66 годишна жена, току що бе излязла от входа, за да разбере какъв е този трясък. Повдигна глава, замря в ужас и прехапа устни.

– Боже, ще се прибие ….., – едва успя да каже възрастната жена.
Всичко стана за секунди…..И Лия падна, но не на земята…., а върху главата на един случаен минувач, някой и Григор  Динчев, който веднага умря на място.

Никой не съжаляваше за него. Хората само поклатиха глава и казаха за Григор:

– Той бе мошеник, продаваше наркотици. Е, поне сега ще си отдъхнем от него.

Лия веднага бе изпратена в болницата. Лекарят, който я прегледа бе смаян:

– Нямате никакви наранявания, само няколко ожулвания и драскотини.

По-късно в болницата дойде съпругът на Лия, Антон Той бе притеснен и още от вратата започна да разпитва:

– Къде е Лия? Добре ли е? Какво е състоянието ѝ?

Медицинската сестра сам му е усмихна и го поведе към една стая. Когато влезе, Антон намери не само съпругата си жива и здрава, но и едно очарователно малко момченце, което Лия успя да роди малко след падането.

Антон се успокои, а след това се пошегува:

– О, намерила си време и да родиш!?

– Раждането бе преждевременно, – засмя е Лия, – но благополучно.

Двамата е прегърнаха и отправиха очи към малкия спящ юнак, който дори не бе разбрал през какво бе минал …..