На дядо Петър годините му съвсем не бяха малко. Тази година през декември ще навърши 95 години, а все още бе жизнен и пъргав, не се даваше лесно на младите.

Всички му се учудваха. Хвалеха го, но за него това нямаше никакво значение.

Веднъж на шега го попитаха:

– Дядо Петре, на колко години се чувстваш?

Старецът завъртя глава, усмихна се, тупна с длан по коляното си и отговори:

– 25-30 годишен.

– Аааа …, възкликнаха младите наоколо.

– Е, ако бях казал, че съм на 8-10 години, – усмихна се дядо Петър, – тогава със сигурност в мен щеше да живее наранено дете. И това ще бъде следствие на многократни емоционални наранявания. Така че, въпреки че хронологично съм възрастен, все още говоря, мисля и разсъждавам по детски.

Хората го слушаха със зяпнали уста, а той продължи:

– За да върна живота си назад, трябва да се справя с тези детски рани и да порасна психически и емоционално.

Той пооправи калпака си и добави:

– Има едно детинско нещо, което много от нас правят …

– И какво е то? – попита най-нетърпеливият от слушателите.

– Опитаме да накараме друг човек да ни утвърди и да ни накара да се почувстваме стойностни. Ние даваме част от себе си всеки път, когато го правим.

– Алтернативата?! – извика високо Стойчо.

– Това е като възрастни да помним, че сме обичани и утвърдени от Творецът, този, който ни е създал. Затова, – размаха показалец дядо Петър, – позволете на детето да „порасне“ във вас.

Манол бе много любознателно момче. Той не оставаше намира дядо си. Все го питаше за нещо.

Добрият старец не отказваше да му отговори. Дори се стараеше да поучава и възпитава любимия си внук, нали бе кръстен на негово име.

Днес Манол се вълнуваше от следния въпрос:

– Как могат едновременно да съществуват усмивка и сълзи?

Дядо му се усмихна и каза:

– Според мен истинска е само онази радост, която не ти пречи да плачеш.

– Как така? – озадачи се Манол. – Или плача или се смея.

Дядо му уточни:

– Само тези сълзи са правилните, през които можеш да се усмихнеш.

– Трудно ми е да го възприема, но щом казваш …., – почеса се по главата Манол, – приемам, че е така.

– Ще дойде време и сам ще се убедиш в това, – старецът потупа внука си по рамото.

Манол само вдигна рамене. Той е още малък, но когато порасне …

Глината бе напукана и натрошена.

Петър я погледна и каза:

– За нищо не става. Ще я изхвърля на боклука.

– Стой, – извика дядо Горан и хвана Петър за рамото.

Старецът взе глината, раздроби я още повече и я стри на прах.

– Така по-лесно ще я смета и изхвърля, – засмя се Петър, – благодаря за помощта.

Дядо Горан не му отговори, а навлажни прахта с вода. Получената смес стана мека и гъвкава, податлива на обработка в ръцете му.

Старецът я сложи на грънчарското си колело и започна да извайва от нея ….

– Ау, – възторжено възкликна Петър, – та това е …!

Ако полученият съд леко се натиснеше, пръстите потъваха в него. Цвета му бе матов, може да се каже дори, че бе безцветен.

– Почакай, това не е всичко, – повдигна вежди дядо Горан.

Старецът постави съда в силно нагорещена пещ. От време на време го наглеждаше. И когато реши, че е достатъчно печенето, извади съда от огъня.

– Е, това се казва работа, – възторжено плесна с ръце Петър.

Огънят бе превърнал съда във прекрасен шедьовър, излъчващ сила и великолепие.

Така и ние трябва да станем меки и гъвкави, за да може Грънчарят да извае от нас великолепен съд, който да Го прославя.

Дядо Никола бе навел бялата си глава и разказваше на внуците си:

– Когато бях по-млад, мислех, че трябва да върша всичко сам.

– Че с кого друг? – попита бързо Момчил.

– Вярвах, че чуждата помощ ще донесе слава на човека, а не на Бога, – продължи старецът.

– Като помагам на другите, не прославям ли Господа? – обади се малката Нели.

Дядо Никола се усмихна, погали по главата малкото момиченце и добави:

– С годините осъзнах, че Господ ме е създал и поставил сред хора от семейство, приятелите и обществото, защото се нуждая от тях.

Децата го гледаха със зяпнали уста, а той продължи да споделя опита си:

– Разбрах, че като приемам помощ, признавам, че сам не мога да се справя. Нуждаех се от Бог и тези, които са около мен.

– Всички се нуждаем от Господа, – каза Камен.

– А чрез нас той помага на другите, – подскочи весело от мястото си Весела.

– Така е, – съгласи се старецът. – През годините съм виждал Бог да действа в живота ми чрез прегръдка на приятел. Понякога нуждите ми са били посрещани от хора, които най-малко съм очаквал. Утешавала ме е добротата на някой непознат.

– Колко интересни неща разказваш, – възкликна Теодор.

– Неведоми са Божите пътища, – въздъхна дълбоко старецът.

Господ често ни протяга ръка чрез нашето семейство или обкръжение.

Добре е да молим за помощ, както и да помагаме на тези около нас.

Когато правим това, ние участваме в Божите чудеса.

Бе горещо, но малки зелени стъбълца бяха се запазили и не бяха изсъхнали.

Милена протегна ръка тях и възкликна:

– Това е живот. Той е вътре във всеки от нас.

– Като те слушам, – усмихна се Камен, – Започвам да си мисли за всички хора, че са бутилки, пълни до ръба с пенливо мляко.

– Интересното е, – поде мисълта му Милена, – че няма наполовина запълнени.

– Какво? – попита Камен.

– Не можеш да излеете част от живота си и да запазиш част за по-късно. Или си изпълнен с живот, или си мъртъв, – поясни Милена.

– Може би по-добрата аналогия е с електрическата крушка, – закима с глава Камен. – Или със светлината си изпълва цялата стая, или е изключена

Милена плесна с ръце и добави:

– Някои хора използват аналогията с трептящи пламъци. За старец обикновено казват: „Светлината му угасва“.

– Не го виждам по този начин, – въздъхна Камен. – Според има две степени: жив или мъртъв.

– За всеки, който е между живите има надежда, – засмя се предизвикателно Милена. – „Болното куче е по-добро от мъртъв лъв“.

– Ето ефектите от живот, – подчерта дебело Камен, – с приятели отидохме да танцуваме в един слабо осветен бар. Там имаше една група, в която се усмихваха и движеха телата си. И никой от тях не беше тъжен.

– Тъжните хора не танцуват.

– Ето това е животът, – впери поглед напред Камен. – Какво се случва с нашите малки бутилки кожа, когато радостният Бог вдъхва живот в телата ни и казва „давай!“?

– Забелязвала съм хора през цялата история, които са били силно притискани и това, което е излязло чрез тях, са произведения на изкуството – творби на живота.

– Исус каза: „Аз съм животът“, – каза тържествено Камен,

– Как да се разбира това? – свъси вежди Милена.

Отговорът бе:

– Той знае как се живее. Знае какво е добро за нас. Когато ни казва какво да правим, ни накара да се чувстваме живи.

Животът ви бутилиран в костите ви, ще изгние ли пред телевизионните екрани и контролерите за видеоигри?

Ще събаряте ли други и ще разделяте общности с вашите думи и действия?

Или ще продължите да живеете преждевременно в смъртта си?

Нека живеем така, та когато свърши земният ни живот, да се радваме, че не сме допуснали нито грам от нашия скъпоценен, ценен живот да отиде на вятъра.