Във Варшава преди концерт на Лист неговият импресарио обявил пред публиката, че в залата ще горят 500 свещи.

Седящият в галерията недоверчив провинциалист изобщо не го домързяло и преброил всички свещи. Без да ги дочете до края, той се почувствал измамен.

Изобщо не му било до музика. Той дълго седял, пъхтял и още повече затъвал в огорчението си.
Накрая не издържал, станал и възмутено извикал:

– Как не ви е срам! Панове, нас отвратително ни лъжат! В тази зала са само 498 свещи, а не 500…

Не разбирайки какво се случва Лист прекратил концерта. Тогава на сцената излязъл импресариото.

– А преброихте ли свещите на пианото? – гневно попитал той.

– Не, – смутил се провинциалистът.

– Съжалява, простете …. Продължавайте нататък, господин Лист.

Четвърт век след края на Втората световна война в горите под Вязма бе намерен заровен в земята танк. На него се забелязваше номер 12. Люковете на танка бяха свалени надолу, а в корпуса му зееше голяма дупка.

Когато изкараха танка, на мястото на водача откриха останките на младши лейтенант. Той имаше револвер с един патрон, карта, снимка на приятелката си и неизпратено писмо.

В него пишеше:

„Здравей, Вяра!

С теб, за съжаление, няма да се видим.

Вчера по обяд стреляхме по една хитлеристка колона. Фашистки снаряд проби страничната броня и експлодира вътре. Докато карах танка навътре в гората, Васко почина. Раната ми е жестока.

Погребах Васко в брезовата горичка, докато беше още светло. Той нищо не можа да ми каже преди да издъхне. Какво да предам на дъщеря му и побелялата му съпруга.

От три танка остана само един.

Смрачаваше се и аз влязох в гората. Нощта премина в страдание, загубих много кръв. Болката пропълзя към гърдите ми и обхвана целия ми гръден кош, но на душата ми стана спокойно.

Срам ме е, че не направихме всичко, което трябваше да сторим. Другите гониха врага и не му позволиха да продължи към нашите поля и селища.

Никога не бих изживял живота си така, ако не беше ти, Вяра. Ти винаги ми помагаше там в нашето село и дори сега.

Навярно, който обича, той е добър към хората. Благодаря ти за всичко, мила! Човек остарява, но небето е вечно младо, като твоите очи, на които толкова се възхищавам. Те никога няма да остарея, няма да променят цвета си.

Ще мине време. Раните ще се заличат. Хората ще построят нови градове, ще посадят нови градини. Ще настъпи друг живот.

Пак ще се влюбиш и ще имаш красиви деца. Аз съм щастлив, че си отивам изпълнен с любов към теб.

Твой Иван“.

Вяра Петрова получи писмото адресирано до нея, след почти 30 години …

Днес в света крадец е не само този, който краде пари от чантите, портфейлите и стоки от магазина. Съвременният бизнесмен във всяка точка на земното кълбо е крадец, независимо дали е узаконен или нелегален.

Нито една страна не разполага с достатъчно затвори за всеки един, като се започне джебчиите и се се стигне до крупните мошеници и грабители.

Светът живее по двоен стандарт. Затворите никога няма да променят положението, защото в тях затварят само дребните крадци.

Тогава възможно ли е глобално да се реши този проблем?

Съвременното общество трябва да промени начина си на мислене, да се отърве от толерантното отношение към крадците от голям мащаб и ранг.

Само страхът, изпитващ всеобщия социален срам и лишаващ от право всеки член на обществото, е способен да спре крадеца и да го накара, да спазва закона.

И тогава ще дойде ерата на дългоочакваното милосърдие.

При царуването на Петър Велики боляринът Желябужский извършил тежко престъпление, за което бил осъден на смърт. Но той имал син, който от най-ранна възраст се отнасял към него с много любов.

Младият човек бил поразен от нещастието на баща си и от позора, който паднал върху тяхното семейство. За това решил да пожертва живота си, за да спаси баща си.

Той срещнал царя при входа на двореца. Хвърлил се в краката му и се разплакал:

– Господарю, баща ми е нарушил своя дълг пред Бога и Отечеството и сега е осъден на смърт. Не роптая срещу вашето решение, но смея да прибегна до милосърдието ви. Заповядайте, велики господарю, вместо моя баща, аз да понеса наказанието му. Аз с радост ще жертвам живота си за него. Господарю, не отхвърляйте сърдечното ми желание да заплатя на баща си за възпитанието, да избавя майка си от загуба на съпруга ѝ, а братята и сестрите ми от това, да останат сираци, а също и  да освободя цялото ни потомство от срама.

Царят се трогнал от нежната любов на сина към баща му и казал:

– За възпитанието на такъв син прощавам на баща ти. Нещо повече, давам ти неговото място и мисля, че ти ще бъдеш по-добър баща изпълнявайки неговата работа.

Станислава затвори прозореца, отпусна се на земята и скри лицето в ръцете си. Искаше да остане сама, необезпокоявана от никой. Трябваше да събере разпилените се мисли. Нужно бе да разсъждава разумно над случилото се и чувствата си.

Искаше да помисли, но не можеше. Натрапваше ѝ се въпрос, въпреки волята ѝ, а той щеше да пръсне мозъка ѝ.

– Какво направих?

Досега в живота си не бе изпитвала такова силно вълнение. Всичко излезе от релсите.

– Какво право имам да живея след това, което се случи? Извърших грях, обремених се с тежка вина, – шепнеше Станислава като обезумяла.

Как можеше денят да е толкова ведър и ясен, когато при нея нещата не бяха наред и нищо не бе както преди.

– Какво направих?

Постепенно започна да мисли по-ясно и изрече първите си обвинения срещу себе си:

– Защо проявих такова лекомислие? За какво потърсих този мъж в дома му? И то сама?

Тя го познаваше много добре и знаеше на какво е способен. Нали веднъж успя да я целуне. В гърдите ѝ се надигна гняв срещу собствената ѝ слепота и слабост. Как бе паднала толкова ниско? Заслужаваше презрение и позор.

Картините от срещата се мяркаха като призраци пред нея и срамът я заля.

– Какво направих?

Сърцето ѝ биеше спокойно и равномерно, то не вземаше участие в бунта на душата и ума ѝ. Колко време бе прекарала в прегръдките му? До сега не беше се отдавала така всецяло както в онзи безвременен миг.

Всички чувства, които бе изпитвала някога сладост и болка, радост и тъга, безкрайно щастие и голямо страдание в този единствен миг се бяха слели.

Прозрението я улучи като светкавица. В секундата, когато гореше от любов бе усетила, че ѝ убягва нещо ….., което не можеше вече да върне назад.