Живееха някога двама души на земята. На единият, нека го наречем Михал, всичко му вървеше, а на другия Стоян нищо не му беше наред.

На втория земните блага му липсваха и той започна да притеснява съседа си, но Михал не прекрати усилията му.

У завистникът със всеки нов ден нарастваше желанието да притежава все повече и повече.

– За нас двамата няма място на земята, – каза Стоян, – ти напълно ограничаващ свободата ми.

Той не можеше да преодолее алчността си и прогони съседа си във водата.

А Михал влизаше все по-навътре и по-надълбоко.

– Краят е неизбежен, – каза си той, – дъното постепенно изчезва под нозете ми.

Животът пълен с чудеса, размаха криле зад Михал. Почти изчезвайки под водата, без усилие той се издигна към небето.

Стоян започна да ликува и да празнува победата си.

– Най-после и аз да случа, – радваше се той. – Аз съм на земята, а съседа ми на небето.

В сърцето му настъпи мир и спокойствие, но не за дълго бе щастието му. Ставайки земеделец, Стоян забеляза настъпването на морето към сушата. Лунните приливи дълго време не се заменяха с тихи отливи. Брега се превърна в дъно на морето, което игриво се поклащаше.

Един ден Стоян видя, че водата е дошла до прага на дома му и страшно се изплаши. Започна да моли Бога да му даде криле.

– Хората идват с криле на земята, – отвърна му Той усмихвайки се.

– С криле? – подскочи изумен Стоян. – Ти навярно се шегуваш, Боже!? Къде са те? Освен крака и ръце други средства за придвижване не съм виждал до сега.

– Крилете при раждането на всеки се дават. Тези, които не забравят за душата си, състрадават на ближния си напълно и даряват своята любов на нуждаещите се, летят. А други пълзят по дъното, затъвайки в суетното тресавище. Крила на тези хора не са им нужни и те безвъзвратно си отиват.

Настъпи и критичния момент. Водата погълна „късметлията“. Ако беше запазил макар и малък процент от крилата си, сега щеше да усети голямата им жизнена сила.

Мая реши да не се отказва от обувките на високи токове даже, когато отиде на Малдивските острови.

Ежедневен грим и разнообразна козметика, коктейлна рокля, копита и украшения, това е видът в който тя е израснала, даже спи в него.

– Но това е напълно неуместно на плажа, – опитаха се да я вразумят близките ѝ.

– Стига сте ми кудкудякали, всичко това са глупости. Мислете по-нашироко. Та там има не само пясък, а и ресторанти.

Въпреки всичко Мая пълзеше със своите копитца по плажа на Малдивските острови.

Слънце, горещина, край нея скачат малки момчета, но тя не се отказва от вида си, дори се снима нарочно, за да се покаже на завистниците си.

Разбира се, че тя трябваше да се облече според случая и природните условия, така или иначе до стаята си в хотела тя едва се дотътряше.

Навярно много семейства и хора я сочеха с пръст и ѝ се смееха. Е, не явно, а в шепата си. Хората в тузарските райони са свикнали с такива кукли, дори такива не им изглеждат подозрително, но се извиват настрана и се смеят в шепите си до насита.

Жалко е, че това е заболяване, което не се лекува. Нима такова нещо може да се нарече нормално?

Това е не само срам, но е заплаха за индивида.