Един учен пленен от песента на славея, решил да разгадае тайната на прекрасния му глас. Оставил всичко и слушал тази птица в градината си. Но изкуството оставало загадка за него, както и преди. Той искал да разбере всичко за славея, но бил много горд и не искал да моли за нищо. Веднъж любопитството му наделяло.
– Ей , славейче, – обърнал се той към птицата, – изучил съм премъдроста на много науки, но не мога да разбера защо и как пееш?
– Пей и ще разбереш, – казал славеят.
– Какъв странен съвет! – изненадал се ученият. – Виждаш, че аз не съм артист или художник. Мелодията на твоята песен ме измъчва повече от всичко на света. Моля те, открий ми нейната тайна.
– Пей, – казал славеят, – няма какво повече да добавя към това.
Гневът помрачил очите на ученият.
– Твърдоглавец!, – със злоба прошепнал той, – намислил си да ми се присмиваш! Ти не желаеш да ми откриеш своята тайна. Почакай, сам ще си я взема.
Той хванал певеца и го затворил в клетка. Плененият славеят престанал да пее.
– Ей, приятел, къде изчезна твоята песен? – Гневно извикал ученият, но отговорът бил дълбоко мълчание. „Това трябва да е скрито дълбоко в гърлато му. Проклета птица. Но аз ще погледна, какво е успял да скрие от мен,“ – помислил си ученият.
И ученият убил прекрасната птица. С остър нож разсякал гърлото ѝ, но не намерил нищо освен безжизнена плът. Тогава той решил да погледне по-надълбоко. Разпорил нешната ѝ гръд, изкарал вътрешностите ѝ, дълго ровел из тях и ги наблюдавал през микроскоп.
Много се старал този учен, ден и нощ се трудил, без почивка. Увличайки се, той позабравил, какво търсел в началото. А когато изпълнил тетрадката си с множество бележки, написал трактат „За славея“. Една трета от думите били на латински, а една четвърт на гръцки.
Трактатът донесъл на ученият огромен успех. В дворецът го славели, сам първият министър му връчил лавров венец. Академиците го аплодирали за откритията му. Колегите му го обсипвали с похвали.
– Колко талантлив е този учен! Какъв любознателен ум! – възхищвали се те.
– Помислете само, той първи в света е изчислил обема на белите дробове на славея! – щастливи заявявали други.
– И ларинкса, – превъзнасяли го трети, – измерил го е, както никой друг до сега. Има ли друг равен на него?
Гърдите на ученият били окрасени с медали. Ученият можел да се гордее с тях, той толкова добре бил се потрудил!
Ученият ликувал, До неговото завръщане прислугата въвела в дома му образцов порядък. Когато всичко блестяло, погледът на една от прислужничките попаднал на трупа на малкото птиче, той лежал на масата на учения.
– Каква гадост, – плеснала с ръце тя. – Как не съм я забелязала по-рано?
И прислужницата хвърлила останките на птичето в кофата за боклук.
А през това време се носели възгласи:
– Слава на ученият! – тръбели по всички площади глашатаите.
– Почит и уважение на достийният гражданин! – викали мъжете от Голямото събрание. Простодушният народ не можел да сдържи радостта си, чувайки тези думи. Смях и весели викове звучали наоколо. И в разгара на ликуването, само един човек, не бързал да го сподели, стоял тих и тъжен. Това бил самият учен.
Славата дошла до ученият, но той нямал покой. След като написа трактата, някаква тъга го спохождала, когато над земята се спускал полумрак. Някаква сила теглела ученият към градината и там стоейки под клоните на дърветата се вслушвал в тишината, опитвайки се нещо да улови. Какво било това? Ученият не можел да отговори. Ето той имал богатство и слава, какво друго му е нужно на човек?
Веднъж посред нощ, ученият се въртял в постелята си и правел напразни опити да заспи. Луннен лъч попаднал в отворения прозорец. Той леко докоснал учения, приканвайки го на път. И ученият сякаш отдавна го е чакал, откликнал на този призив. Той погледнал и видял пътека от лунно сияние, сребристо мигаща между дърветата. Дивна лекота изпълнила учения. Той тръгнал по пътеката и тя го завела на ръба на една скала, тъмната грамада се извисявала над околните хълмове и гори.
Недвижещи се звездите сияли в небето. По-надоли лунен прах, като килим, покривал короните на дърветата, а оттам …. се изливали до болка познати звуци. Пеел славеят, чистите му трели леко и на широко изпълвали пространството. Той изпращал поздрав и света се прекланял пред крилете му.
Тогава ученият разбрал, защо е тъгувал и защо е дошъл до тук.
– О, славейче, – казал той, – мислех, че съм те убил, но ти си жив и смъртта няма власт над твоята песен! Аз погубих твоето щедро сърце, но сега зная, че трябва да ти подаря моето. Днес аз ще корегирам тази грешка.
Казал благородния учен и с лъчезарна усмивка тръгнал в безкрайността на ноща, към песента, която толкова много обичал.

Има страни, в които няма железопътни пътища. Не е, защото наоколо има само планини. Съгласете се, че понякога пред строителите на такива пътища стоят трудноразрешими задачи. Ако няма гори, а само ниски хълмове, преди изкачването на влака под колелата му посипвали пясък. Но това не винаги помагало. Тогава конструкторите решили да инсталират трета релса.
Какво е това? Както се оказа, това дори не е и релсите, а голяма метална рейка. Така заради планинския път е възникнала зъбчатата железница.
Такава релса се слага между обичайните релси. Подвижната железопътна конфигурация била оборудвана със зъпчати колела. Изобретателите са измислили различни видове зъбни предавки.
Благодарение на това изобретение влакът може да изкачи много стръмни участъци.
Най-стръмния път е Pilatusbahn, което води до върха на планината Пилат, в предната част на Алпите. Наклона обхваща 48% от пътя. Това е доста екстремен път, един от най сложните в света. Времето до върха се изминава само за тридесет минути.
Влакът се движи по ръба на скалите, а понякога и вагоните стърчат над ръба на планински път. Това е едно незабравимо преживяване в съчетание с прекрасните алпийски пейзажи! Фантастично приключение! Влакът е предназначен за 40 пътници, а всички такива влакове са 10.
В Швейцария такива пътища са 20 на брой. А в Бразилие съществува най-старият такъв път, който е построен през 1884 г.
Дължината на тези пътища е значителна – няколко километра. Предвид сложността им, това е доста впечатляващо разстояние. Естествено, тези пътища не са предназначени за превоз на товари. Тяхната задача е разглеждането на забележителностите по време на екскурзии.
Идеята за изграждане на такива пътища се е родила случайно. През 1812 г. Мурей, английски инженер, е построил зъбчато-колесен локомотив. Благодарение на това откритие, започнали да строят планински железопътни линии.
Между другото, тези пътища са били необходими не само за движение по планински терен, но също така и когато е било нужно сила, за да се пренесат големи товари. Например, във водноелектрическата централа в Красноярск има кораб, асансьор, предвижващ се по този принцип.

Съвсем наскоро, дизайнерът Василий Клюкин е представил нов дизайн на имение с екстравагантен дизайн – „Мадам Sur“. Къщата ще бъде на самия ръб на скалата, а червената рамка ще създава ярък контраст с околния пейзаж.
Руски мултимилионер Василий Клюкин сериозно се заинтересувал от архитектура. Той е създал няколко добре известни проекти с оригинален дизайн. Основната концепция на неговите проекти са подчертана индивидуалност и оригиналност на формите. Според Клюкин, всяка сграда трябва да бъде добре запомнена.
Следвайки принципите си, дизайнерът представил и друга оригинална концепция за елегантна къща. Неговата „Highlight“ ще бъде с ярко червена рамка във формата на многостен. При създаването си архитект е бил вдъхновен от произведенията на великия сюрреалист художника Салвадор Дали.
В допълнение към своята естетическа цел, червена обвивка предпазва къщата от силни ветрове около скалата, а стъклото ще отразява на многостените околния пейзаж.
Наред с другите неща, този дом е със зашеметяващ екстериор.

Някога в Дания се възцарил крал Кнут, когото наричали „великия владетел на моретата“.
Веднъж Кнут стоял на брега на морето, заобиколен от неговата свита. Те възхвалявали силата на краля, казвайки, че той справедливо се нарича повелител на моретата и че за него нищо не е невъзможно на земята, защото той е всемогъщ. Слушайки тези думи, кралят казал:
– Донеси ми моето кресло и го постави тук на ръба на тази скала.
Донесли креслото, владетелят седнал отново и започнал да гледа към морето. В същото време, се вдигнал силен вятърът  и вълните започнали шумно да се удрят в брега.
– Не смей да приближаваш до мен, море! – Зловещо закрещял Кнут. – В края на краищата, то трябва да изпълни волята ми, не е ли така? – попитал краля придворните
Те се поклонили мълчаливо на краля в знак на съгласие.
– Тогава елате по-близо до мен, моите приятели, по-близо.
Придворните пристъпили напред.
A бурята в морето ставала все по-силна и по-силна. Вълните като луди, се втурвали към брега. Страхливите придворни тръпнели от страха, но не смеели да се отдръпнат, а краля седял и като че ли нищо не забелязавал.
Но една вълна толкова силно ударили брега, че всички били повалени във водата. Придворните извикали от страх и отскочили назад.
– Как може да стоите до мен и да се страхувате от морето? – Попитал краля. – Не казахте ли вие, че аз съм повелител на моретата и ветровете?
Придворните мълчали. Тогава Кнут се изправил и посочвайки себе си, казал:
– Вижте – това е вашия крал.
После вдигнал ръка към небето и добавил:
– А там е вашият Бог! Ако Кнут е всемогъщ владетел на морето, то щеше да го слуша. Има само един истински Бог, който е всемогъщ и на който ветровете, морето, хората и всичко останало Му се подиняват.

Той е разположен в графство Тайн и Уип, на скалист нос, известен като скaлата Pen Bal. Комплексът включва замък и руини на манастир на бенедикците, където са погребвали кралете на Нортъмбрия. Гербът на градът, както преди, включва три корони, което показва, че тук са погребани трима крале.
Първият е бил Освин, кралят на Дейра убит от войник на Освия от Bernicia. Тялото му било докарано за погребване в Тайнмаф. По-късно, Освин станал светец и гроба му се превърнал в място за поклонение.
Редовно тук идвали от континента, като ограбвали и разрушавали манастира. За първи път това се е случило през 800 г., след което монасите засилили отбранителните съоръжение. Това спасило монасите при обсадата през 832 г.
Въпреки това през 865 г. църквата и манастирът били отново разрушени от датчаните. Именно по това време монахините на Св. Хилда се прибрали на това място с надежда, че там ще намерят убежище и защита. Всички били убити.
Ерл Тостиг направил Тайнмаф своя крепост по време на царуването на Едуарт Изповедника. По това време манастирът бил изоставен и гроба на св.Освин бил забравен.
Според легендата, Св. Освин се явил на Едмунд, който живеел там като отшелник. Светията показал на Едмунд, къде е погребан и това място било преоткрито през 1065 г.
През 1538 г. манастирът е бил разпуснат от Робърт Блакеней последния игумен на Тайнмаф. Манастирът и неговите земи са били дадени на крал Хенри VIII и върху средновековните стени били построени нови артилерийски укрепления.
Въпреки, че носът е бил първоначално изцяло заобиколена от външна стена, кулите на северната и източната стена се сринали в морето, а по-голямата част от южната стена била нацяло разрушена. Западната стена и кулата на портата все още са в добро състояние.
Съвсем наскоро, на територията на замъка са се намирали модерните сгради на брегова охрана на Нейно Величество, но днес Тайнмаф се намира под грижите на организацията „Английско наследство“.