Не молете Бога за спокоен живот, молете се да бъдете смели. Не искайте труд, който е по силите ви. Искайте сили, съответстваща на работата, която вършите. Тогава работата, която извършвате няма да бъде чудо, а самите вие ще бъдете чудото.

Трябва да запомним, че не в условията на спокоен живот и задоволяване на капризите Господ ще ви доведе до висините. Безгрижния живот не води нагоре, а надолу.

Небесата винаги се намират над нашите глави, за това ние трябва да насочим погледа си нагоре.

Ако хората избягват това, че скъпо струва, изисква саможертва или въздържане и жертви, но труд и много лишения, то трябва да са наясно, какво точно искат.

Вие няма да получите чудесен мек път, минаващ през зелени поляни, а такъв който с ръце трябва да си го разчиствате.

Само така ще стигнете до величествените върхове на планината.

Няколко жители на Британска Колумбия, Канада, тръгнали на разходка с лодка по река Южен Томпсън и изобщо не са си и помисляли, че ще гасят пожар.

Забелязвайки, че на  брега горят дървета, плаващите с лодка решили да не стоят настрани от това бедствие и започнали да обливат огъня с мощна водна струя от двигателя на лодката.

След известно време пристигнала и пожарната, така по-нататъшното гасене на пожара, преминало в ръцете на професионалисти и те успешно се справили с огъня.

Хосе Артуро Кастелянос бил католик от Салвадор. По време на Втората световна война Хосе  бил изпратен като дипломат в град Женева, Швейцария.

След като, неговите искания отправени към родината му, за спасяване на евреи, които били изправени пред жестоко преследване попадайки в ръцете на нацистите, били отхвърлени, той взел нещата в свои ръце.

Чрез смелост и хитрост Кастелянос помогнал да се спасят 40 хиляди евреи от Холокоста. Той предоставял визи и салвадорско гражданство на евреи, за да предотврати изпращаното им в нацистки лагери.

Неговите действия довели до това, че той бил представен посмъртно през юли 2010 г. за званието „Справедлив сред страната“, присъждащи се на не евреи  Yad Vashem, учреждение на израелското правителство, съставено, за да се съблюдава паметта на мъчениците и героите на Холокоста.

Това звание се присъждало на хора, които спасили евреи по това време.

От другата страна на реката, пътят пълзеше нагоре към Гарвановия камък. Янко се загледа в циганската махала. Тя представляваше къща до къща, без дворове. Липсваха и улици.

От там се чуваше биене на тъпан и пискащия звук на зурна.

Не знам защо на тези къщи им викаха „коптори“. Циганите бяха изтикани извън селото, в това жалко и пустеещо място.

Не веднъж Янко си задаваше въпросите: Защо тези хора бяха изолирани? Защо не ги допускаха в селото да живеят?

Днес Янко срещна Досьо. Циганинът носеше някаква бохча.

– Досьо, къде си ходил?

– Сякох дърва на Бальовица, а после на бай Стефан му помагах да заздрави дувара откъм Керемидчиеви. Та те ми дадоха малко хляб, сирене и малко месо. Жената и децата много ще се зарадват.

– Преди малко се загледах във вашата махала, – каза сериозно Янко.

– И какво ѝ е на махалата ни? – попита циганина.

– Нямате дворове, нито улици, – сподели наблюдението си Янко.

– Дворът е златна обица, но за заможен чиляк, – подсмихна се Досьо.  – На нас за какво ни е ? Не разпрягаме коли, не връзваме добичета, нямаме хамбари, нито отъпкваме харман, имаме си само две ръце. С тях и без двор си плетем кошници и рогозки, калайдисаме чуждия бакър или помагаме на някого за едно парче хляб.

– Е, как всички са се сдобили с земя, орат, сеят, жънат? Има за тях, има и за държавата. Само вие сте останали с две ръце?! – вдигна вежди недоумяващо Янко.

– Хм, – засмя се циганинът. – Когато другите са добивали земя, ограждали са с плет домовете си, ние циганите сме били на път с катуна. Обикаляли сме да веселим парвенютата. Гледахме да краднем нещо, я кокошка, а някое теле или шиле. Такава е нашата, циганска. На нас ни дай тъпани и дайрета, зурни и кларинети. Тогава ела гледай жените какви кючеци друсат, – засмя се Досьо, махна с ръка и потегли да нахрани домочадието си.

Янко дълго време гледаше след него и все още не можеше да разбере: Как  при такъв неподреден и объркан живот успяваха да оцелеят?

В края на ливадата пръв излезе Калчо. Той заби косата си в земята. След него бяха Пламен и Станко. Първан остави косата си легнала. Баща му като видя това му извика:

– Първане, края на косата не е заострен от липса на работа.

– Ох, забравих – и Първан изправи косата си до останалите.

– Който се пореже на коса или сърп, лошо му се пише, – въздъхна дълбоко Калчо. – Такава рана е дълбока и трудно зараства.

Към косачите приближи елегантно облечен мъж.

– Бог да ви помага, – поздрави ги Гроздан, изтупан в костюм и риза с отворена яка.

– Дал Бог добро, – отвърнаха косачите.

– Като идвах насам, – засмя се Гроздан, – жените ми рекоха, че нямате коса за мен.

– Ето вземи моята, – подаде косата си Пламен.

– Само, че косата  си иска и майстора, – подметна Калчо.

– Я да опитам, – закани се Гроздан.

Той взе косата и отиде до неокосеното. Замахна, но откос не се получи. Гроздан изненадано погледна косата в ръцете си.

– Със сила не става, – бащински го потупа по рамото Калчо. – Не замахвай, а натискай петата на косата, тревата е слаба долу, при корена. Удариш ли нагоре, тя се съпротивлява.

– Разбрах! – засрамено наведе глава Гроздан.  – Дори и да имахте излишна коса, нямаше да мога да ви помогна. Калчо е прав, косата си иска майстора.

Мъжете съчувствено се засмяха. Градското си градско, липсват му умения и опит.

– Тревата още не е нацъфтяла, а вие я косите, – поиска да се покаже за знаещ Гроздан.

– Трева се коси малко преди да цъфне, – реагира Калчо. – Бащата на Пламен ни извеждаше като малки по това време на ливадата. Късаше избуялата трева, мачкаше я, миришеше я, дъвчеше я и накрая казваше: „Утре ще косим. Цъфне  ли, соковете се губят, стеблата стават груби, губи се приятни дъх на сеното и животните не искат да го ядат“.

– Следователно и за коситбата, човек трябва да ума усет, кога да я започне, – замислено каза Гроздан.

– За коситба, жътва, копане, ….. трябва да знаеш точно кога са необходими, – допълни Станко.

– Ако си навлязъл навътре в стопанската работа, ти знаеш вече какво иска тя, – намеси се Калчо.

– Практиката на какво ли не ни учи, – каза философски Гроздан. – Някога обработвали кожите с дъбители, по-късно с дъб, смърч, върба, смрадлика, а сега вече химията си казва думата там.

Мъжете вдигнаха рамене, нали Гроздан се изучи в града, той по ги знае тези неща. След това отново хванаха косите и започнаха пак да повалят избуялата трева.