Понякога хората се развиват в една и съща посока с партньора си, а друг път не.

Бонка беше беше на гости на леля си. Отдавна не бяха се виждали. Но това не беше единствената причина.

Бонка скоро претърпа катастрофа, на косъм се отърва, а край нея всички бяха мъртви. Тя имаше нужда да поговори с някого, за това отиде при леля си. След като почина майка ѝ, леля ѝ стана най-близкия човек.

– Гледам по различен начин на толкова много неща след катастрофата.

– Навярно ти е трудно и си задаваш много въпроси, – каза леля ѝ.

Намотката продължаваше да потраква, а ръцете на възрастната жена се движеха още по-бързо.

– Защо не сподели това, което те измъчва с Марин?

Бонка си бе задавала същия въпрос десетки пъти.

– Ще започне да ми обяснява колко разбираемо е това след такова травмиращо преживяване, като катастрофата, – каза тъжно Бонка, – но че ще премине. Ще ме попита как съм могла да си помисля, че има връзка с други жени. Ще каже, че за него аз съм единствената. И ще успее да ме убеди, лельо. Много го бива в това. Има готов отговор за всичко.

Колелото забави въртенето си, намотката спря да се движи.

– Ами ходихте ли на брачна консултация?

– Пробвах. Би могло да има полза, ако и Марин идваше с мен на тях, но той смята, че няма нужда от това. Според него става дума само за моята неувереност.

– Ами, ако го заплашиш с развод?

Бонка бе мислила и за това.

– Ще се изсмее и ще каже, че нямам основание за това.

– Прелюбодейството какво е?

– Ще твърди, че никога не е имало такова и че съм си въобразила някои неща. Ще каже, че след катастрофата виждам всичко в черно. Че нямам и представа какво означава един развод. Че ако знам колко лошо може да свърши всичко за мен, дори не бих си го и помислила.

– Определено не са думи на любящ съпруг.

Нищо от онова, което Марин правеше, не показваше истинска любов. Той никога не се съобразяваше с нея, не правеше жертви заради нея. Всичко бе строго програмирано. Тя е съпругата му. Следва да ѝ купуваш скъпо бельо за рождения ден, цветя за годишнината, бижута за Нова година. С това за него се изчерпавше понятието любящ съпруг.

– Но защо? – недоумяваше леля ѝ. – Какво получава той? Има любовни афери, не изпитва любов, защо тогава иска бракът ви да продължи?

Бонка се засмя горчиво.

– Защото знае, колко много получава от мен. Друга жена на моето място, особено ако е по-млада, би имала повече изисквания. Не би се примирявала с изневерите му. Нито би оставала сама в кухнята в десет и половина вечерта, за да разчиства след вечеря, когато неговата компания е била у нас на гости. А през това време Марин си сяда във фотьойла вдига на възглавничка краката си и гледа късните новини.

– О, – извика леля ѝ.

– Да знам, – тъжно се усмихна Бонка. – Положението не е завидно.

Но по някакъв начин трябваше да се разрешат нещата. И този болезнен начин на живот за Бонка, да се прекрати.

Виктор бе поверил сърцето и живота си в Божиите ръце, но се стесняваше да говори за Бога и да свидетелства пред хората.
Веднъж, когато влезе в близкото заведението, за да се срещне със свой приятел, започна да си тананика неволно една християнска песен.
Никой не забеляза това освен сервитьорката, която дойде до него и го попита:
– Вие ходите ли на църква? Чух песента, която си тананикахте.
– Да, – отговори Виктор.
И без да се усети започна да ѝ говори, колко е хубаво да бъдеш с Бога. Когато тя го изслуша му разказа за живота си:
– Баща ми умря. Ние също ходехме на църква, дори пеех в хвалението, – момичето се разплака, – след това се отдръпнах. Сега живея с мъжа си, имаме дете, но не искам да сключвам брак.
Виктор попита:
– Защо?
– За да не се развеждам, – каза момичето.
– Ела при майка ми в женската група, – покани я Виктор, – за да слушаш и разговаряш с жените върху Божието слово. Ела и на църква.
– По цяла седмица съм на работа, – каза момичето, –  имам само един ден за почивка, невъзможно е да го оползотворя по този начин.
На Виктор друго нищо не му оставаше, освен да се помоли за нея. И когато тя продължи работата си, той наведе глава и призова Бога на помощ.
Още същата неделя Виктор я видя в църквата. Той вдигна ръце и благодари на Бога.

Миро поклати глава и скръсти ръце пред гърдите си. Сара направи същото. През цялото време здравият разум ѝ нашепваше да се качи в колата си и да се махне.

– Какъв е бракът ти?

– Не ме питай — прошепна Сара.

– Ако е добър, ще се отдръпна, – обеща сдържано Миро.

Сара замълча и наведе глава.

– Зле ли се чувстваш?

Сара отпусна ръце и сведе главата си още по-ниско. В следващия миг обаче тя се обърна към него. Ръцете му я обгърнаха, притисна я близо до тялото си. Опряла буза до гърдите му, тя затвори очи. Сърцето му биеше силно, ръцете му леко трепереха. Ако копнееше да бъде желана, доказателството бе налице. Той не направи опит да го скрие.

Сара въздъхна. Миро се засмя. Топлият му дъх галеше ухото ѝ.

– Мога ли да те целуна?

Тя поклати глава. Очите му бяха сериозни.

– Провалих брака си, – каза Миро, – защото приоритетите ми бяха неправилни и вероятно е било така през всичките години. Единственото, което имаше значение за мен, беше работата. Ставах сутрин, работех по цял ден, прибирах се изтощен и си лягах. Сега  непрекъснато си мисля за пропуснатите възможности. Провалих се в отношенията си с родителите си, а сега вече ги няма. Но синът ми е тук. Затова работя по въпроса. А сега става дума и за теб. Кажи ми какво искаш, Сара.

Тя имаше още нерешени въпроси в живота си. Сара се отдръпна от него. Измъкна се изпод тялото му, заобиколи колата и седна зад волана. Замалко да затръшне вратата. После внимателно запали мотора.

Миро стоеше няколко крачки встрани. Сара заобиколи и потегли, като гледаше ту пътя пред себе си, ту в огледалото за обратно виждане. Много бързо се стъмни, но образът му остана в съзнанието ѝ като лъч светлина.

След дългата вечер, изпълнена с емоции, с несигурност и болка, тя се почувства ободрена. Дори и само заради това би могла да го обикне.

Водена от смесица на сила и чувство за вина, тя влезе в къщата на хълма. Не се разбираха с Румен, а и той ѝ изневеряваше. Тя дълго бе търпяла, като се надяваше, че нещата ще се оправят, но независимо от усилията ѝ, резултат нямаше.

„Какъв е бракът ти?“ , – беше я попитал Миро.

„Пълен с тъга – помисли си тя. –  Много тъга“.

Първият ключ към Божието царство е смирението. Гордостта ни отрязва от Бога и хората, мами ни, внушава ни, че можем да вършим Божието дело без Божия сила.
Когато разчитаме на Святия Дух, Той ни освещава и ни прави успешни в Божиите ръце.
Има и друг ключ. Това е вярата, че Бог е всемогъщ и действа и тогава, когато ние не забелязваме. Пророкът Авакум се оплакал пред Бога, че край него тържествуват злодеи, но Създаделят му отговорил: „Аз ще извърша едно дело в нашите дни, което няма да повярвате, ако и да ви се разкаже“.
Бог действа даже и посред трудностите, песимизма и отчаянието на съвремения свят. Той може всичко. За това можем да Му се доверим, когато около нас е тъмно.

Димитър и Елена отидоха на родителската среща на сина си. Те видяха оценките на Чавдар в дневника и останаха ужасени. Синът им, който беше отличник, се бе превърнал в мързелив и слаб ученик.

Класният му ръководител сподели:

– Държи се грубо и отвратително. Да не би нещо да го тревожи?

Изгледа бащата и майката на Чавдар, чийто лица бяха изпълнени с тъга и болка.

– Ако има проблем редно е да ни предупредите. Вярно е, че момчетата стават трудни, когато навлизат в пубертета, но при него нещата се развиха много бързо и неочаквано. За това се питам, дали няма и нещо друго?

– Ами …. – поколеба се да каже нещо Елена.

– Не, – отговори твърдо Димитър, – няма никакъв проблем. Очевидно е от възрастта. Аз бях същия на неговите години. Не исках да бъда добро момче. Ще поговоря с него, нещата не бива да продължават така.

Когато напуснаха сградата на училището, Елена едва не изкрещя:

– Не виждам как можеш да го спреш, – и добави по-спокойно с много болка, – той е много разстроен.

– Да, знам, че е разстроен, – измърмори Димитър, – но ще го накарам да разбере, че си съсипва бъдещето.

– Дано, – Елена звучеше отчаяно. – Малко вероятно е.

Когато Димитър се прибра и отиде при Чавдар, синът му се разкрещя:

– Махай се! Изобщо не ми говори. Не искам да те виждам.

– Не ми крещи, – скара му се Димитър.

– Ще викам и крещя, колкото си искам, – Чавдар още по-силно завика. – Ти си отвратителен и противен. Как можа да причиниш това на мама и да се търкаляш с онова момиче? Мама е толкова добра с теб, как можа?

– Да, Чавдаре, срамувам се от себе си, – Димитър наведе глава. – Съжалявам, неприятно ми е, че ти разбра.

– Вместо да съжаляваш, да беше помислил преди това.

– Чавдаре, изслушай ме само, – гласът на Димитър трепереше. –  Много съжалявам и искам да те помоля …

– Да ти простя? За какво да ти прощавам? За това, че съсипа семейството ни, че вгорчи живота на мама?

– Не искам прошка, – каза примирено Димитър. – Искам да те помоля да не съсипваш собствения си живот и шансовете си с подобно поведение. Аз може да съм объркал собствения си живот, но ти не съсипвай твоя. Няма да можеш да се класираш …

– Пет пари не давам за скапания ти университет. Не ме интересува, дори да ме изключат от училище. – Чавдар едва не се разплака, – Не мога да имам това, което най-много искам, семейството ми да бъде такова каквото беше, защото ти ми го отне …..

Чавдар излезе от стаята и силно трясна вратата. Димитър зарови ръце в косата си и заплака.