Филип беше ужасен. Той гледаше Ема и не можеше да повярва на ушите си.

– Какво можеш да направиш за приятелката си и детето ѝ тук, – опитваше се да я вразуми Филип. – Те имат нужда от лекар. В столицата имаме много добри специалисти по нервни болести. Те лекуват всякакви случаи, сигурен съм, че ще помогнат и на тях.

– Но как ще се справят там? – попита Ема. – Лекарите няма да могат да разговарят с тях.

– Имам много добър приятел, който много добре се справя с подобни случаи, – не отстъпваше Филип.

– Тя е моя приятелка, – упорстваше Ема. – Сега имам възможност да ѝ помогна, но тук и трябва да опитам. Няма значение, че шансът е съвсем малък.

Филип стисна ръката ѝ.

– Вразуми се, – помоли я той. – Случилото се е съдба, Божия воля, провидение, наречи го както искаш. Има неща, върху които не можем да влияем и трябва да ги приемаме, като истински християни.

– Може и да си прав, – тихо каза Ема. – Съмняваш ли се, че ако нямаше макар и малка възможност, не бих действала така?

Ема стоеше до леглото и го гледаше.

„Господи, колко се бе променила“, – помисли си Филип.

Плахото момиче, което бе срещнал преди години, се бе превърнало в жена със самочувствие, способна сама да взема решения. Меланхоличните ѝ сиви очи, бяха същите, както при първата им среща, но сега те гледаха право във сърцето му.

Толкова силно я обичаше, че го болеше от мисълта, че отново ще се разделят.

– И как ще ѝ помогнеш? – попита притеснено той.

– Още не знам, – призна си честно Ема. – Само знам, че трябва да ги събера заедно. Синът ѝ се е затворил за майка си, а от това нея я боли още повече. Трябва да намеря ключа, за да отворя вратата помежду им.

– И колко време ще трае това? – попита несигурно Филип.

– Няма значение.

Филип преглътна мъчително.

– Съзнаваш ли какво означава това за нас?

Искаше да ѝ извика: „Ние отново ще се разделим и кой знае, кога ще се видим пак. Нима толкова малко ме обичаш, че не искаш да се съберем и да живеем заедно?“

Но устата му бе заключена и той не каза нищо.

Ема кимна. Тя не можеше да се върне назад. Имаше дълг към приятелката си и трябваше да го изпълни.

Виктор спря и се вгледа в следобедния пейзаж. Съсредоточи върху дишането си и проясни съзнанието си. Опита се да овладее емоциите си, но без особен успех.

Току-що бе преживял период, в който губеше разсъдъка си и действаше, воден единствено от чувствата си. Беше загубил контрол върху действията си. Съзнанието му се бе изолирало от реалността. Тези белязани с насилие мигове тревожно зачестяваха и продължаваха все по-дълго.

Те започнаха по време на мисията му в Афганистан. Тогава продължаваха само за част от секундата и се случваха на два-три месеца.

Той смяташе, че това му състояние се дължи на стреса от участието му в тази гадна война. В края на войната той губеше паметта си по цели дни. Понякога идваше в съзнание, но се намираше в други части на страната, без да знае как и защо се е озовал там. Пристъпите спряха, когато войната свърши.

Спомените за тези случаи избледняха. Но изведнъж се появиха отново. Безполезността на кариерата му стана очевидна, когато любимата му родина изчезна под вълните на новите промени. Краткотрайните загуби на паметта започнаха отново. Времетраенето и честотата им се увеличаваха непрекъснато.

По време на сляпата ярост на Виктор умираха хора. През последния месец се бе събудил от поредния епизод и бе видял, че четирима от подчинените му са загинали от неговата ръка.

Бяха наредени около масата за конференции и гърлата им бяха прерязани. Виктор не си спомняше да ги е убил. Нямаше представа как е успял да сломи съпротивата им, докато ги е ликвидирал. Четиримата бяха едри и яки мъже.

Съзнавайки, че току-що се е върнал от скритото насилие в съзнанието си, той се обърна, за да види дали неудържимата му ярост не е станала причина за още една смърт.

Гостът му бе слаб, млад учен в черни джинси и риза без вратовръзка. Теодор се бе втренчил във Виктор през дебелите стъкла на очилата си. В замъглените му очи се четеше недоумение и изненада от случилото се, на което току-що бе станал свидетел.

Виктор се зарадва, че вижда жив младия човек пред себе си.
Той застана пред младия мъж и заплашително скръсти мускулестите си ръце пред гърдите си. Гласът му беше спокоен и еднообразен, а бурните му чувства бяха временно овладени зад невъзмутимата му фасада.

– Поради некомпетентността на някои хора, задачата ти току-що стана много по-трудна.

Теодор не каза нищо. Седеше на ръба на креслото доста уплашен.

– Обади се моят човек – Виктор кимна по посока на строшения телефон. – Направени са два неуспешни опита да се спре неприятелят. Очаква се от другата страна да предприемат някакъв ход. Познавам ги много добре и знам, че единственият шанс срещу тях, е да избързаме с крайния срок. Трябва да си готов до 36 часа, в противен случай трябва да зарежем проекта.

– Не! – Гневът в гласа на Теодор изпъна хилавото му тяло.

Тесните му рамене се повдигнаха, той стана и неспокойно закрачи из стаята.

– Да или не, – засмя се злобно Виктор, – зависи от ситуацията и ответната реакция на тези отсреща.

Въпреки пристъпите и това, че не можеше да контролира съзнанието си, Виктор бе решил да унищожи веднъж и завинаги тези, които му бяха причинили това болезнено състояние и искаха да го унищожат.

Стигнаха до хотела. Крум се подвоуми: „Дали да не я поканя на вечеря или на театър?“

Но Лина му протегна ръка.

– Струва ми се, че не бива да ви задържам повече… непрекъснато се притеснявах, че ви отнемам толкова време. Цели два дни посветихте само на моите дела. Никой до сега не се е държал с мен по този начин. Още веднъж … много ви благодаря. Никой досега, – тя леко поруменя, – никой досега не е бил толкова добър, толкова внимателен към мен… И през ум не ми е минавало, че така бързо ще се отърва от всички тези акции, дялове и имоти. Още не мога да повярвам,  че всичко протече така гладко и леко за мен… Благодаря ви много!

Крум я погледна. Избликналите чувствата бяха стопили част от обичайната ѝ боязливост. Бледото ѝ и уплашено лице внезапно се бе съживило и засияло. Изглеждаше щастлива. На лицето ѝ се беше разляла благодарна усмивка.

Лина си взе довиждане с него и тръгна с лека и уверена походката. Това бе походка на човек, освободен от тежко бреме. Крум я гледаше учудено. Пиколото я придружи до асансьора.  И ……всичко свърши.

Крум постоя няколко минути като зашеметен. Известно време се взираше в пустия салон на хотела. След това излезе навън и тръгна без сам да знае накъде.

Никой досега не го бе поглеждал толкова сърдечно и с такава благодарност! Никой досега не бе разговарял така с него. В ушите му още звучаха думите: „Благодаря ви много!“ Та той я бе измамил! На безценица бе взел всичко, което тя притежаваше.

Крум залиташе като пиян и се олюляваше. От витрината на близкия магазин го гледаше собственото му лице. Той се втренчи в себе си, искаше да открие дали престъпните му склонности личат в стиснатите му устни или в суровия му поглед. Зад очилата си видя само своите собствени, широко разтворени уплашени очи.

Изведнъж си спомни за очите, които бе видял преди малко.

„ Човек трябва да има такива очи! – с болка си помислил той. – Не като моите хищни, неспокойни… Такива очи трябва да има човек: светли, лъчезарни, одухотворени от вярата! Да, такъв би трябвало да бъде всеки човек. По-добре е да остави да го мамят, отколкото сам той да мами, да бъде порядъчен и незлобив. Само тези хора са благословени от Бога. Какво ми донесоха всичките ми хитрувания? Останах си пропаднал човек, лишен от покой“.

И Крум продължи да върви по улицата, чужд на самия себе си. Никога досега не се бе чувствувал толкова жалък, а днес бе направил най-големия си удар, но не се радваше.

Малка група от мъже бе наобиколила огнището и се грееше. Вечер, когато нощта захлупваше селото с черната си шапка, те се събираха на раздумка.

Марин извади носната си кърпичка от джоба и я разгъна. В средата ѝ се намираше почерняла кожена бучка.

– Парче от смок, – възкликна Данчо. – Защо го носиш в себе си?

– Това му е любимият талисман, – поясни Пенко.

– Това е ….. явно и неприкрито езичество, – изсъска отец Ириней.

Очите на Марин заблестяха.

– Как така, отче? – попита той с невинна физиономия.

– Това е непоносимо, – изкрещя свещеникът.

– А коя част от светите мощи на светецът в нашата църква са в олтара? – попита Марин.

Отец Ириней се навъси:

– Как смееш да сравняваш ……

– Казвали са ми, – намеси се Данчо, – че в нашият олтар е вградена частица от гръбначния стълб на светеца.

– Светотатство, – размаха ръце свещеникът. – Възмутен и съкрушен съм… Да сравняваш ….. – викна той готов да се разплаче.

– Налага се да сравнявам, – без притеснение отсече Марин. – Нали след литургия ядем тялото и пием кръвта на Христос.

Яростта пресуши сълзите на свещеника. При тези думи отец Ириней изду бузи и скочи на крака.

– Да не си посмял така да говориш за едно от тайнствата на Църквата.

Марин се приведе напред и попита:

– Искаш да кажеш, че тялото и кръвта, са само в главата ти? Че хлябът замества истинската плът? Ако е така разбирам те. В противен случай причастието щеше да бъде канибалско пиршество.

Устните на свещеникът станаха тъмно лилави, той се опита да извика, но от гърлото му излезе гъгниво гъргорене.

– Ерес! Това е ерес! Хлябът наистина се превръща в плът, а виното в кръв. Това изобщо не може да се сравни с яденето на човешко месо, – свещеникът размаха пръст. – Марине, страхувам се, че страшно си затънал. Ти прекрачи всякакви граници. Май трябва да изискам от теб специална изповед, за да те допусна обратно в църквата.

– Тогава се връщам към нашите си обичаи, – въодушевено и с ентусиазъм каза Марин. – За мен те са си добри. Видях колко струва твоята църква. Отдавна се съмнявах, в това което говореше. И защо вие свещениците пазите някакви си тайни?

– Добре, щом си решил да бъдеш езичник, върви да гориш в ада! – изкрещя отец Ириней.

– Ние не вярваме във вечния ад, забрави ли? – смирено напомни Марин.

– Вярваме в милосърдния ад, – добави Данчо.

– Тогава нищо не мога да направя за вас, – троснато каза свещеникът.

Отец Ириней вдигна ръце и затътри крака към вратата.

В дома на Патароците посрещнаха свещеника с голяма радост.

– Колко мило от ваша страна да ни навестите. Заповядайте, седнете, – каза Климент.

Доротея наля чашите на масата, но взе шишето със себе си и го прибра. След като сръбна малко от чашата свещеникът строго каза:

– Климент идва редовно на църква и води Емил със себе си. Но младите трябва да идват да се изповядат всеки петък и да посещават богослуженията поне три пъти в седмицата. Петър и Симо не съм ги виждал в храма, откакто пристигнахте, така че с изповедите здравата сте закъсали.

– Имаме много работа, – обади се Петър – и нямаме много възможности за грях. –  Симо, ти успя ли да съгрешиш тази година?

Симо направи печална физиономия, въздъхна и каза укорително:

– Ако бях направил нещо такова, най-напред на теб щях да кажа, – обърна се той към Петър. – Останал съм си неосквернен.

На Петър брадичката му потрепери:

– Аз също съм съвсем невинен.

– Сигурни ли сте? – попита отец Кирил. – Не става въпрос за кой знае какви грехове. Да речем, не сте ли споменавали напразно името Господне?

– Мили Боже! Никога! – извикаха и двамата в един глас.

Петър и Симо изглеждаха потресени и възмутени от подобна идея. Отец Кирил изглеждаше учуден и може би малко разочарован, че и двамата се оказаха без пороци.

– Има много начини човек да съгреши и не всички са явни! – каза свещеникът. – Може например, да споделите вината за нечий грях, без сами да сте го извършили, като сте мълчали. Съгрешил ли е някой ваш познат?

Симо и Петър поклатиха глави в крайно недоумение. Отец Кирил размаха пухкавата си длан като търсеше вдъхновение.

– Може да сте съгрешили спрямо Святия Дух, като сте отхвърлили всепризнатите истини, например за значението на Светата литургия и тъй сте отблъснали Божията благодат от душите си.

Свещеникът изглеждаше много доволен от тази своя идея, но двамата се възмутиха и едновременно вдигнаха ръце пред сърцата си.

Отец Кирил не се предаде толкова лесно и започна да изрежда куп дребни прегрешения:

– Пристъп на завист, гордост, гневливост, някоя малка лъжа или …. нечестиви помисли.

При тия думи Петър се прекръсти и погледна свещеникът с недоумение:

– Не разбирам какво искате да кажете. Признавам, че съм невеж относно тези …

– Нечестиви помисли, – добави Симо. – Скъпи отче, можете ли да ни обясните какво е това, за какво говорите изобщо? Ами ако сме ги имали, а не сме знаели за тях?

– Може би грешим без да знаем, – допълни Петър. – Можем ли да попаднем в ада заради тези нечестиви помисли?

Сковани и парализирани от тревога, двамата вдигнаха глави.

– Похотливост, – свещеникът подръпна с едната си ръка расото, – от латински походливиум,  което значи ….ъъъ … да си ходил и изливал нечестиви течности в миналото или да мечтаеш за …. бъдещо въображаемо или реално съвкупление, грубо казано.

– А, съвкупление!

– От латински, – започна да обяснява Климент, който учеше редовно всяка вечер латински, – съвкуплениус, което ще рече да се съберат накуп пленници.

– О, това ли било, – захилиха се Симо и Петър.

Отец Кирил обидено надигна полите на расото си, прекоси бързо стаята и затръшна вратата зад гърба си.