Някакъв възрастен човек се бе представил пред Маргарита за приятел на мъжа ѝ. Тя искаше бързо да се отърве от него и набързо смотолеви:

– Ще му предам за вас, но сега имам среща.

Старецът я последва без да каже нещо. Тя реши да не му обръща повече внимание и побърза напред и без това бе закъсняла.

Когато влезе в заведението видя съпруга си да чака на една маса. Тя тръгна към него и едва тогава забеляза старецът до себе си, но си помисли: „Нали е негов приятел, нека се оправят двамата заедно“.

Сотир погледна намръщено и си каза: „Този пък защо го е довела със себе си?“ Но не изрече мислите си на глас.

Сотир и Маргарита имаха да разрешават появили се разногласия помежду им. Присъствието на стареца силно раздразни Сотир. Той не се стърпя и извика:

– Не искам да бъда груб, но какво става тук? – и с погледа си посочи старецът, който без да бъде поканен бе седнал на тяхната маса.

– Ти ми кажи, – троснато отвърна Маргарита, – нали е твой приятел.

– Приятел ли? – Сотир нацяло се обърка. – Никога до сега не съм разговарял с този човек.

– Технически погледнато, това е точно така, – каза старецът съвсем спокойно. – Веднъж се засякохме в супермаркета и ти ми кимна. А един път в църквата ми каза „здравей“. Там идвах на няколко от службите.

Съпрузите се погледнаха неразбиращо. Всеки от тях си помисли: „Този човек е смахнат или луд“.

– В общи линии мога да кажа, че съм му най-добрия приятел, – продължи старецът. – Навярно има хора, които познавате от много отдавна. Може би харесвате едни лица повече от други ….

Сотир и Маргарита го гледаха като хипнотизирани. Сотир бе готов да го халоса, ако имаше нещо под ръката си.

– Повечето хора мислят, че истинските им приятели са тези, които ги приемат такива, каквито са, – каза старецът, – но това не е така. Например, монтьорът на вашият автомобил ви приема такива, каквито сте, но не защото ви е приятел, а защото сте му клиенти и трябва да ви обслужи. Истинският приятел иска повече от вас. Той ви кара да проявите най-доброто от себе си.

Старецът се наведе напред сякаш искаше да им каже нещо много важно.

– Най-добрият приятел ще ви каже истината. И ако нещо не е наред ще ви посъветва мъдро.

Сотир и Маргарита имаха проблеми в брака си. Имаше опасност скоро да се разделят. Тази среща в заведението бе с цел да се разберат помежду си или да се разделят без повече приказки.

Нямаше сериозна причина за разрива им, нито друг мъж или друга жена застанали между тях, но все пак семейният им живот не вървеше.

Те приеха старецът на шега, но той им помогна да разберат, че техния проблем бе в общението и очакванията им един от друг.

Маргарита искаше мъжът ѝ да прави това, за което тя го помоли, а Сотир се надяваше да чуе думи на одобрение, похвала и любов.

Те не знаеха от къде се взе този старец, но той наистина бе истински приятел и на двамата, защото им помогна да погледнат от очите на другия и да разберат какво трябва да поправят в поведението си.

Леля Димитрина често изпращаше и посрещаше гости. Сега тя бе стопанката на дома. Старата жена видя Мария на портата и я посрещна приветливо:

– Здравей, Мими, много се радвам, че те виждам. Сякаш майка ти отново  е сред нас. А толкова години минаха от тогава….

– Когато някой човек е обичан, той не умира, – каза баба Денка. – Никой тук не я е забравил. Докато ние живеем и тя ще живее!

Мария и Станко бяха уморени, но не искаха да притесняват хората, затова гледаха да са приветливи и усмихнати към всички.

– Я виж Страти, за да вземе нашата Яна, отишъл на гроба на майка ѝ и там в молитва я поискал за жена, – зацъка с език баба Стойна. –  Къде можеше да намериш сега такива мъже?

– Техните са го подучили, – обади се леля Димитрина.

– Може и да са го посъветвали, но я виж днешната младеж, кой слуша съвети? – не се стърпя да се намеси баба Денка и допълни. – Добро момче е Страти.

– Леля Дарина много е остаряла, – подметна между другото Мария.

– Да, но не ѝ липсва настроение, – засмя се Христо. – Виж я как се смее, само малко повече приказва.

– Ти си я забравила, – обърна се баба Стойна към Мария. – И на младини си беше същата, човек за нищо не може да ѝ се разсърди.

Вълшебството на спомените го нямаше. От далеч всичко изглеждаше по-примамливо, а едно докосване до нещата разваляше всичко.

– Виж малката Елица как се е издокарала, – побутна с лакът леля Димитрина Мария. – Едно време, щом две момичета станеха приятелки носеха еднакви модели рокли, а сега парфюмите и кремовете крият една от друга.

– Ти какво искаш да кажеш, Диме, че на нашето време нещо не му е достигало ли? – смръщи вежди баба Стойна. – Беше си хубаво време.

– Младостта си е младост, – въздъхна баба Денка.

Леля Димитрина спря пред едно от момичетата, на който козметичката изскубваше веждите.

– Изглежда някой момичета обичат да страдат, – каза тя. – Нима като ти скубят веждите, моме, изпитваш удоволствие? Майка ми казваше, че такива жени намирали чувствителни и романтични мъже и за тях се женели.

– Диме, а ти какви мъже обичаш? – заяде се с нея баба Стойна.

– Останали ми време да обичам мъже, – засмя се леля Димитрина. – Майка ми все ме учеше: „Хубавият мъж не принадлежи на жена си. Много се тегли от красавец. По-добре си вземи грозен“. Не я послушах. Кое ли момиче се вслушва в думите на майка си?

Вратата се отвори. Шумни и весели през нея нахлуха мъже и жени. Ръкуваха се, поздравяваха се с театрална превзетост…..

Очакваше се шумен и голям празник. Нали Мария отново бе между тях, това не може да се отмине с лека ръка.

За тях нямаше значение, че един тънък ветрец нашепваше вече за приближаващата зима. Сърцата им бяха привързани едно към друго и търсеха и най- малкия повод, за да изразят любовта и загрижеността си един към друг.

В началото изкушението беше слабо и въздържано. То едва се осмеляваше да намекне, какво точно цели. Но постепенно набра смелост и стана по-изразено.

Прокрадна се към Тони. Дръпна го по пръстите на краката и погъделичка дланите на ръцете му. Нагло посегна към него и безсрамно го потегли за ръкава.

Изкушението е като кихането. Започва от нищо. От неясно неприятно усещане в носа и до толкава се разраства, че е невъзможно да го спреш.

Отпърво изкушението караше Тони невинно да провери обстановката. От там премина към неопределено вълнение. И преди Тони да се осъзнае, изцяло го завладя.

Това е като при включване на печката, отначало реотаните греят едва едва, а после заблестяват ярко и пламват яростно и гневно.

Изведнъж Тони се изпълни с безразсъдство и започна да мисли лекомислено: „Че какво толкова? Защо пък не? Какво лошо ще стане?“

Такива бяха смътните, но властни и необуздани мисли, които изплуваха в главата на Тони.

Те го увещаваха:

– Хайде, защо пък не?

– Само ще се приближа, и ще го гледам, даже няма да го докосвам, – каза тихичко Тони. – Какво ще му стане ако го докосна …. Аз само лекичко. Нали е опаковано, няма да го повредя като го пипна.

Тони допря ръка до пакета. Усети, че е твърд и студен. Повдигна го леко. Тежеше колкото една книга.

– Е, сега вече край! – Тони дръпна ръцете си като опарен. – Нали го пипнах, стига толкова.

Тони очакваше, че щом изкушението е получило своето, трябва да го остави намира. Но не, като глутница кучета надушила прясна кръв и опила се от нея, изкушението го връхлетя с още по-голяма сила:

– Но ти не знаеш какво точно има вътре. Развий го и виж. После пак ще го опаковаш, както си беше ……

Ръцете на Тони започнаха да приближаваха пакета и силно се тресяха …..още малко и щеше да види какво има вътре.

Външната врата силно тропна, родителите му се прибраха ……

Тони прибра ръцете си в джобовете и се усмихна.

„Добре стана така, – помисли си той. – Ако бях го отворил, какво щях да кажа на родителите си“?

Нелегалното казино, в което Красимир играеше, беше собственост на Харалампи. Лицензираните казина пъшкаха от какви ли не закони, ограничаващи печалбата им.

Харалампи не обръщаше внимание на законите, а на Красимир му харесваше свободната атмосфера при нелегалния хазарт.

Според Красимир комарджиите бяха глупави хора, а и тези, които управляваха казината, не бяха кой знае колко по-умни. Така че един интелигентен играч винаги можеше да спечели.

В блекджека имаше правилен начин да се изиграе всяка възможна ръка. Красимир знаеше системата наизуст, а след това я доразви, подобрявайки шансовете си, като следеше картите събрани от шестте колоди.

Започвайки от нула той добавяше по една точка за всяка слаба карта – за двойки, тройки, четворки, петици и шестици и махаше по една точка от всяка силна карта – десетка, вале, дама, поп и асо. На седмиците осмиците и деветките не обръщаше внимание.

Когато цифрата в главата му станеше положителна, това означаваше, че в колодата са останали повече силни карти и по-малко слаби.

От това следваше, че шанса му да изтегли десетка, е по-голяма. Отрицателната цифра означаваше, че ще изтегли слаба карта. След като знаеше това, той имаше представа, кога да залага здраво.

Лошото беше това, че със тази своя система не извади късмет и дългът му порасна  до четири цифрено число. Харалампи си поиска парите и Красимир отиде при баща си да го моли за помощ.

Баща му го обичаше и бе готов на всичко, за да му помогне. Заплати дълга му, а Красимир обеща повече да не играе.

Но изкушението бе твърде голямо. Това бе лудост, болестно състояние. Същевременно бе най-вълнуващото нещо на света, колкото срамно и унизително да бе и Красимир не можа да му устои.

Дългът му отново нарасна, този път сумата бе пет цифрено число. Той отново отиде разкая при баща си с наведена глава, но този път чу съвсем друго.

– Нямам толкова пари, – каза баща му. – Бих могъл да взема назаем от някого, но има ли смисъл? Ти пак ще започнеш да играеш, въпреки обещанията си, докато накрая и двамата фалираме.

Красимир се разкрещя на баща си:

– Ти си безсърдечен и алчен. Същински Скрудж. Няма смисъл повече да говоря с теб.

Думите на Красимир нараниха баща му, но възрастния човек остана непреклонен.

– Тогава повече няма да ме видиш, – и Красимир тръшна вратата зад себе си.

Стефан и Антония стояха на прозореца. С тревога гледаха нарастващата тълпа, която ставаше все  по-шумна и агресивна.

– Съжалявам за това, –  каза печално Антония.

– Ти не си виновна за станалото. Никой не би могъл да го предвиди, – опита се да я успокои Стефан.

– Знам, че не трябва да се самосъжалявам, но и Филип …..

– Май не се разбираш много с бившия си приятел? – подхвърли съвсем сериозно Стефан.

До сега Антония не бе разговаряла със Стефан за Филип, но тъй като той бе объркал нещата, тя започна да обяснява:

– Не мога да разбера защо Филип толкова много ме мрази. Не съм го отблъснала, просто той ме изостави и то в момент, когато имах най-много нужда от подкрепа.

– Напълно го разбирам, – каза Стефан. – Ти си му като упрек в очите. Всеки път, когато те види, той си спомня колко подло и страхливо е постъпил спрямо теб.

Антония не бе мислила за Филип до сега по този начин, но в това, което казваше Стефан имаше смисъл.

– Това може би обяснява нещата, – каза Антония.

Стефан привдигна рамене.

– Никога не прощаваме на онези, които сме онеправдали, – завърши философски той.

Антония се усмихна на парадокса.  Стефан сложи ръка на рамото ѝ. Това беше жест на съпричастност и закрила.

– Предполагам, че Филип е постъпил така,не за да ти направи напук. Все пак информацията, която е предоставил на журналиста е с цел да иска нещо в замяна. Може би по-късно ще го използва, за да си вдигне рейтинга в службата

– Много е великодушно да гледаш на нещата от този ъгъл, – въздъхна Антония.

Независимо от това, което бе направил Филип или казал Стефан, Антония трябваше да поправи нещата, за да не се чувства гузна и виновна. Тя не бе от хората, които остават нещата просто така. Искаше да си върне доверието, което хората имаха в нея.