Леля Димитрина често изпращаше и посрещаше гости. Сега тя бе стопанката на дома. Старата жена видя Мария на портата и я посрещна приветливо:

– Здравей, Мими, много се радвам, че те виждам. Сякаш майка ти отново  е сред нас. А толкова години минаха от тогава….

– Когато някой човек е обичан, той не умира, – каза баба Денка. – Никой тук не я е забравил. Докато ние живеем и тя ще живее!

Мария и Станко бяха уморени, но не искаха да притесняват хората, затова гледаха да са приветливи и усмихнати към всички.

– Я виж Страти, за да вземе нашата Яна, отишъл на гроба на майка ѝ и там в молитва я поискал за жена, – зацъка с език баба Стойна. –  Къде можеше да намериш сега такива мъже?

– Техните са го подучили, – обади се леля Димитрина.

– Може и да са го посъветвали, но я виж днешната младеж, кой слуша съвети? – не се стърпя да се намеси баба Денка и допълни. – Добро момче е Страти.

– Леля Дарина много е остаряла, – подметна между другото Мария.

– Да, но не ѝ липсва настроение, – засмя се Христо. – Виж я как се смее, само малко повече приказва.

– Ти си я забравила, – обърна се баба Стойна към Мария. – И на младини си беше същата, човек за нищо не може да ѝ се разсърди.

Вълшебството на спомените го нямаше. От далеч всичко изглеждаше по-примамливо, а едно докосване до нещата разваляше всичко.

– Виж малката Елица как се е издокарала, – побутна с лакът леля Димитрина Мария. – Едно време, щом две момичета станеха приятелки носеха еднакви модели рокли, а сега парфюмите и кремовете крият една от друга.

– Ти какво искаш да кажеш, Диме, че на нашето време нещо не му е достигало ли? – смръщи вежди баба Стойна. – Беше си хубаво време.

– Младостта си е младост, – въздъхна баба Денка.

Леля Димитрина спря пред едно от момичетата, на който козметичката изскубваше веждите.

– Изглежда някой момичета обичат да страдат, – каза тя. – Нима като ти скубят веждите, моме, изпитваш удоволствие? Майка ми казваше, че такива жени намирали чувствителни и романтични мъже и за тях се женели.

– Диме, а ти какви мъже обичаш? – заяде се с нея баба Стойна.

– Останали ми време да обичам мъже, – засмя се леля Димитрина. – Майка ми все ме учеше: „Хубавият мъж не принадлежи на жена си. Много се тегли от красавец. По-добре си вземи грозен“. Не я послушах. Кое ли момиче се вслушва в думите на майка си?

Вратата се отвори. Шумни и весели през нея нахлуха мъже и жени. Ръкуваха се, поздравяваха се с театрална превзетост…..

Очакваше се шумен и голям празник. Нали Мария отново бе между тях, това не може да се отмине с лека ръка.

За тях нямаше значение, че един тънък ветрец нашепваше вече за приближаващата зима. Сърцата им бяха привързани едно към друго и търсеха и най- малкия повод, за да изразят любовта и загрижеността си един към друг.

В началото изкушението беше слабо и въздържано. То едва се осмеляваше да намекне, какво точно цели. Но постепенно набра смелост и стана по-изразено.

Прокрадна се към Тони. Дръпна го по пръстите на краката и погъделичка дланите на ръцете му. Нагло посегна към него и безсрамно го потегли за ръкава.

Изкушението е като кихането. Започва от нищо. От неясно неприятно усещане в носа и до толкава се разраства, че е невъзможно да го спреш.

Отпърво изкушението караше Тони невинно да провери обстановката. От там премина към неопределено вълнение. И преди Тони да се осъзнае, изцяло го завладя.

Това е като при включване на печката, отначало реотаните греят едва едва, а после заблестяват ярко и пламват яростно и гневно.

Изведнъж Тони се изпълни с безразсъдство и започна да мисли лекомислено: „Че какво толкова? Защо пък не? Какво лошо ще стане?“

Такива бяха смътните, но властни и необуздани мисли, които изплуваха в главата на Тони.

Те го увещаваха:

– Хайде, защо пък не?

– Само ще се приближа, и ще го гледам, даже няма да го докосвам, – каза тихичко Тони. – Какво ще му стане ако го докосна …. Аз само лекичко. Нали е опаковано, няма да го повредя като го пипна.

Тони допря ръка до пакета. Усети, че е твърд и студен. Повдигна го леко. Тежеше колкото една книга.

– Е, сега вече край! – Тони дръпна ръцете си като опарен. – Нали го пипнах, стига толкова.

Тони очакваше, че щом изкушението е получило своето, трябва да го остави намира. Но не, като глутница кучета надушила прясна кръв и опила се от нея, изкушението го връхлетя с още по-голяма сила:

– Но ти не знаеш какво точно има вътре. Развий го и виж. После пак ще го опаковаш, както си беше ……

Ръцете на Тони започнаха да приближаваха пакета и силно се тресяха …..още малко и щеше да види какво има вътре.

Външната врата силно тропна, родителите му се прибраха ……

Тони прибра ръцете си в джобовете и се усмихна.

„Добре стана така, – помисли си той. – Ако бях го отворил, какво щях да кажа на родителите си“?

Нелегалното казино, в което Красимир играеше, беше собственост на Харалампи. Лицензираните казина пъшкаха от какви ли не закони, ограничаващи печалбата им.

Харалампи не обръщаше внимание на законите, а на Красимир му харесваше свободната атмосфера при нелегалния хазарт.

Според Красимир комарджиите бяха глупави хора, а и тези, които управляваха казината, не бяха кой знае колко по-умни. Така че един интелигентен играч винаги можеше да спечели.

В блекджека имаше правилен начин да се изиграе всяка възможна ръка. Красимир знаеше системата наизуст, а след това я доразви, подобрявайки шансовете си, като следеше картите събрани от шестте колоди.

Започвайки от нула той добавяше по една точка за всяка слаба карта – за двойки, тройки, четворки, петици и шестици и махаше по една точка от всяка силна карта – десетка, вале, дама, поп и асо. На седмиците осмиците и деветките не обръщаше внимание.

Когато цифрата в главата му станеше положителна, това означаваше, че в колодата са останали повече силни карти и по-малко слаби.

От това следваше, че шанса му да изтегли десетка, е по-голяма. Отрицателната цифра означаваше, че ще изтегли слаба карта. След като знаеше това, той имаше представа, кога да залага здраво.

Лошото беше това, че със тази своя система не извади късмет и дългът му порасна  до четири цифрено число. Харалампи си поиска парите и Красимир отиде при баща си да го моли за помощ.

Баща му го обичаше и бе готов на всичко, за да му помогне. Заплати дълга му, а Красимир обеща повече да не играе.

Но изкушението бе твърде голямо. Това бе лудост, болестно състояние. Същевременно бе най-вълнуващото нещо на света, колкото срамно и унизително да бе и Красимир не можа да му устои.

Дългът му отново нарасна, този път сумата бе пет цифрено число. Той отново отиде разкая при баща си с наведена глава, но този път чу съвсем друго.

– Нямам толкова пари, – каза баща му. – Бих могъл да взема назаем от някого, но има ли смисъл? Ти пак ще започнеш да играеш, въпреки обещанията си, докато накрая и двамата фалираме.

Красимир се разкрещя на баща си:

– Ти си безсърдечен и алчен. Същински Скрудж. Няма смисъл повече да говоря с теб.

Думите на Красимир нараниха баща му, но възрастния човек остана непреклонен.

– Тогава повече няма да ме видиш, – и Красимир тръшна вратата зад себе си.

Стефан и Антония стояха на прозореца. С тревога гледаха нарастващата тълпа, която ставаше все  по-шумна и агресивна.

– Съжалявам за това, –  каза печално Антония.

– Ти не си виновна за станалото. Никой не би могъл да го предвиди, – опита се да я успокои Стефан.

– Знам, че не трябва да се самосъжалявам, но и Филип …..

– Май не се разбираш много с бившия си приятел? – подхвърли съвсем сериозно Стефан.

До сега Антония не бе разговаряла със Стефан за Филип, но тъй като той бе объркал нещата, тя започна да обяснява:

– Не мога да разбера защо Филип толкова много ме мрази. Не съм го отблъснала, просто той ме изостави и то в момент, когато имах най-много нужда от подкрепа.

– Напълно го разбирам, – каза Стефан. – Ти си му като упрек в очите. Всеки път, когато те види, той си спомня колко подло и страхливо е постъпил спрямо теб.

Антония не бе мислила за Филип до сега по този начин, но в това, което казваше Стефан имаше смисъл.

– Това може би обяснява нещата, – каза Антония.

Стефан привдигна рамене.

– Никога не прощаваме на онези, които сме онеправдали, – завърши философски той.

Антония се усмихна на парадокса.  Стефан сложи ръка на рамото ѝ. Това беше жест на съпричастност и закрила.

– Предполагам, че Филип е постъпил така,не за да ти направи напук. Все пак информацията, която е предоставил на журналиста е с цел да иска нещо в замяна. Може би по-късно ще го използва, за да си вдигне рейтинга в службата

– Много е великодушно да гледаш на нещата от този ъгъл, – въздъхна Антония.

Независимо от това, което бе направил Филип или казал Стефан, Антония трябваше да поправи нещата, за да не се чувства гузна и виновна. Тя не бе от хората, които остават нещата просто така. Искаше да си върне доверието, което хората имаха в нея.

Запазването на едно семейство безспорно е хубаво нещо, но не и „на всяка цена“. Това не е най-доброто решение. Има неща, които човек трудно може да пренебрегне, особено що се отнася до достойнството и разбирането на даден човек.

Докато Даниела беше женена за Камен, често се случваше да се сдърпат за нещо, майка ѝ все казваше:

– Случва се. Без търкания не може. И перлата, за да бъде още по-стойностна и ценна, претърпява много триене.

– Да бе, навсякъде около нас валят перли, – роптаеше Даниела.

– За перлите ще питаш тях, – сочеше майка ѝ струпаните модни списания на масичката ѝ. –  А за семейните работи по-добре питай такива като мен, които са преминали през това.

И майка ѝ не разбра защо се разведоха. От начало я питаше:

– Кажи ми! Посочи ми поне една причина …. Роднините постоянно ме питата и не знам какво да им отговарям.

Какво можеше да ѝ каже? Че бе заварила съпруга си с друг мъж в кревата?

Камен бе поискал тя да запази тайната му. Даниела се съгласи, само при условие, че двамата се разведат без протакане и излишни съдебни дела. Разводът приключи бързо и спокойно.

Майката на Даниела накрая разбра, че дъщеря ѝ нищо няма да ѝ каже и махна с ръка.

Когато я питаха за Даниела обикновено казваше:

– Поведе се по чужд акъл и замина. Мислех, че сама жена трудно ще се оправи, но благодаря на Бога, успя въпреки всичко и здраво стъпи на краката си.