Времето се постопли и в салона на читалището отново се появиха желаещи да дават концерти.
Това беше като полъх на освежаване в сезон, който всички очакваха с нетърпение. Не само поради затоплянето, но и заради промените, както ставаха, както в природата, така и в хората.

Игор Симеонов успя да извоюва поредната си победа. След дълги преговори, той обеща на хората работещи в читалището:

– Ще чуете прекрасна музика, предимно от класиците. Вярвам, че ще останете доволни.

– На сцената имаме добре акордирано пиано …. – започна да обяснява Николов.

Той бе човекът, който се грижеше за добрата организация на подобни мероприятия, но внезапно бе прекъснат от скочилия Симеонов:

– Пиано? – засмя се саркастично Игор. – Вижте какво, колкото и добре да сте акордирали пианото си, то няма да ми върши работа.

– А на какво ще свирите? – погледна го с недоумение Николов.

– Аз имам прекрасен роял, – уточни Симеонов. – Той има такъв прекрасен глас, че когато човек седне да свири на него, музиката се лее като вълшебна приказка от звуци.

– И вие ще го докарате тук? – попита изумен Николов.

– Той не е толкова далече, – засмя се Симеонов. – Предната седмица свирих в друг град, който се намира само на 25 километра от вашия. Роялът винаги ме следва, където и да отида.

И наистина „висококачественият“ музикален инструмент пристигна, но трябваха носачи, които да го пренесат на сцената. За съжаление нямаше такива хора на разположение.

От там мина младеж в работни дрехи, целите изпръскани с вар и Симеонов се обърна към него:

– Извинете, бихте ли ми помогнали. Довечеря ще свиря във вашия град. Докараха ми рояла, но няма кой да го пренесе на сцената.

Младежът бе як и мускулест, за него това не бе проблем.

– Добре, бих ви помогнал, но съм сам. Ако вие дадете едно рамо…, – каза нерешително младежът, – ще успеем двамата.

На Симеонов му хареса идеята. Винаги минаваше за слабак. Често му се присмиваха за несъразмерната му фигура, А сега се намери човек, които не се притесняваше от вида му и го помоли за помощ.

„Защо пък не, – каза си Игор“.

Двамата хванаха рояла, внесоха го в салона и го качиха на сцената. Симеонов седна на първия ред, да отдъхне. Младежът също седна, но пред рояла. Ръцете му погалиха клавишите и под тях се разнесе музика и то не каква да е. Той свиреше кантата на Бах.

Чули музиката любопитни глави се показаха на вратата, а после нахлуха в салона и приседнаха на близките редове.

Изпълнението бе съвършено. Учудени лица устремиха поглед към якия младеж, който унесено продължаваше да свири.

Когато свърши, от салона се чуха ръкопляскания.

– Дори и аз не съм свирил така на този роял, – каза Игор. – Бях усетил прекрасният му звук, но  …. който и да сте младежо …. след вас не бих могъл да свиря….

Николов бързо влезе в салона и понеже беше чул само последните думи на Симеонов изкрещя на младежа:

– Какво си въобразяваш, че правиш там? Да не си повредил музикалния инструмент на нашия гост. Отивай си на строежа, тук не ти е мястото.

Младежът стана, слезе от сцената и спокойно се отправи към вратата.

– Какво говорите? – притеснено започна Игор. – Той е истински талант. Какъв строеж? Дори аз не бих могъл да свиря така….

Всички погледи се устремиха към вратата, но младежът бързо бе напуснал сградата …

В този ден Ради и Жоро изобщо не очакваха да им се случи беда. Те извършваха планирана профилактика по електрическите стълбове.

Неочаквано Ради докосна един от проводниците с високо напрежение. Повече от 4 хиляди волта преминаха през тялото му.

Забележете, при изпълнение на присъда върху електрическия стол използват само 2 хиляди волта.

Ради висеше на предпазния колан.

Жоро се притесни:

– Помощ! Викайте бърза помощ! – извика към група мъже, които бяха доста далече от тях.

„Няма време. – каза си Жоро. – Трябва да му направя изкуствено дишане. В това положение, може ли да се извърши нормална реанимация? ….. Няма как трябва да опитам“.

Жоро оглеждаше нещата и преценяваше обстоятелствата. Той не можеше да сложи приятеля си да легне, за да направи каквото и да е, но реши да действа.

Ако почакаше още малко, докато дойдат и ги свалят, … приятелят му можеше да умре.

Жоро се надвеси над Ради. Повдигна брадичката му нагоре, доколкото това бе възможно, а челото отведе назад. Редуваше няколко вдишвания в устата на Ради и тридесетина притискания на сърцето му. Повтаряше това, докато у приятелят му се появи пулс.

– Оживя, слава Богу, – въздъхна с облекчение Жоро.

След това откачи предпазния колан от Ради, метна приятеля си на рамо и с него се спусна на земята.

Някой бе чул викът на Жоро за помощ и се бе обадил по телефона.

Когато линейката пристигна Ради бе вече дошъл в съзнание. Скоро след това той напълно се възстанови.

– Жоре, ти ми спаси живота, – каза Ради, когато двамата приятели се събраха отново заедно. – Благодаря ти.

– Знаеш ли, – засмя се Жоро, – някои от тези, които са ни гледали отдолу, казват, че сме направили страхотна „целувка“.

– Нека да си приказват каквото искат, – Ради потупа приятеля си по рамото. – Ако не беше тази „целувка“ сега щях да гния в земята.

Баба Стефана влезе в кухнята, повдигна вежди и каза на Ема и майка ѝ:

– Какъв е този шум, който вдигате?

Но когато видя капака на тенджерата на пода, покрит с теракота и шала, който Ема бе свалила от очите си, разбра какво става. Двете бяха експериментирали, за да разберат дали слухът на Ема се е възвърнал.

Трите стояха смутени и се гледаха мълчаливо. Ема бързо излезе от стаята.

– Губиш си времето,  Ана, – каза баба Стефана. – Ако наистина искаш да и помогнеш, накарай Ема да се събуе боса. Дай ѝ възможност да усети вибрациите по стъпалата си.

Ана много уважаваше старата жена, все пак тя ѝ беше майка, но не винаги бе съгласна с нея.

– По-добре я изпрати с специално училище за нея, – продължи баба Стефана. – На двадесет километра от тук има такова. До там има редовен превоз, лесно ще я водим и прибираме у дома. Това училище е на повече от четвърт век, има богат опит.

Ана въздъхна, но нищо не каза.

– И на мен ще ми бъде тежко като замине, – каза с мъка баба Стефана, – но тя трябва да се научи да чете и пише. Там ще я обучат на езика на жестовете. Вече използва ръцете и цялото си тяло, когато разговаря с нас. Тя учи бързо, знаеш, че има доста пъргав им.

Баба Стефана постави ръка на рамото на Ана и с омекнал глас каза:

– Приеми я такава, каквато е. Престани да се самообвиняваш. За това, че Ема се разболя и изгуби слуха си, нямаш вина. Каквото и да опитваш, дори много силно да го желаеш, не можеш да върнеш слуха на детето.

Ана тресна капака на масата и започна да мачка шала в ръцете си.

„Аз сам ще я обучавам и ще реша къде да я изпратя, – мислеше упорито Ана. – Само аз съм виновна за нейното оглушаване, за това ще направя всичко, за да си върне поне част от слуха“.

Людмил вървеше напред и си проправяше път сред тълпата. Изведнъж някой извика. До стената на гарата стоеше девойка и плачеше.

Приближиха се две състрадателни жени и се опитаха да я утешат. Пътници натоварени с куфари и чанти се спряха любопитни, извиха глави, за да разберат какво става.

Людмил решително се обърна, извини се на някой, когото неволно блъсна и бързо стигна до девойката, която държеше куфар и раница в ръцете си.

– Какво  стана? Защо плачеш? – попита я Людмил.

– Тук дойдох да се явя на изпит, а сега се прибирам в къщи, но на гарата някой ми открадна портмонето с билета и всичките ми пари, – хлипайки обясни момичето.

Людмил се обърна към събралите се. Свали шапката си, сложи в нея няколко банкноти и каза:

– Граждани, нека да помогнем на това момиче!

Селянка бръкна в пазвата си, развърза кърпичката си, извади няколко монети от нея и ги пусна в шапката. Мъже вадеха от джобовете си и кой монети, кой банкноти, всеки слагаше според възможностите си. Шапката бързо се напълни.

Момичето гледаше изненадано хората и вече не плачеше. Тя се много стесняваше. Никой до сега не бе ѝ обръщал такова внимание.

И този непознат мъж, който се бе заел още от началото да ѝ помага, когато тя бе отчаяна и безпомощна. Сама там на гарата, тя не знаеше какво да прави. Към кого да се обърне, като никой не познаваше?

Девойката започна да вика:

– Достатъчно, вече има пари, за да си платя билета.

Людмил се усмихна:

– Още малко. Нали по пътя трябва нещо да хапнеш.

След това той ѝ даде събраните пари. Взе раницата на рамото си, вдигна куфара и ѝ каза:

– Трябва да тичаме. Влакът скоро ще тръгне.

Жител на Индия, чиито ръце били отрязано от дъскорезна машина, станал звезда на местният отбор по крикет за хора с ограничени възможности.

26 годишният Амир Хусейн Лон държи бухалката между врата и рамото си, а краката си използва, за да регулира силата и ъгъла на удара.

„Крикетът е моя страст. В началото ми беше много трудно. Преди няколко години дори трудно се хранех сам“, – казва спортистът.

Семейството на Лон е продало цялото си имущество, за да заплати лечението и възстановяването му.

Сега Амир се надява да спечели пари чрез спорта и да играе в националния отбор на страната.