Когато човек минава край бездомни хора, като правило, към тях изпитва отвращение. Сякаш тези индивиди, лишени по един или друг начин от подслон, не са хора.

Навярно си мислите:

„Ако са хора, те са ни чужди и някак неправилно скроени. Та те нямат нищо общо с „нормалните“ хора. И защо са избрали такъв подозрителен начин на живот?“

Разбира се, вярвам, че всеки човек е отговорен за живота си и е в състояние да го промени. Всеки от нас има право на избор. Ние често се заблуждаваме в оценките и изводите, които си вадим от това, което виждаме и без да знаем при какви обстоятелствата се е стигнало до тук, съдим.

Той беше силен и здрав мъж. Ако го срещнеш на улицата никога няма да предположиш, че е крадец. Викаха му Михо, а как бе истинското му име, никой не знаеше, то се бе заличило, като целия му пропилян живот.

По-голямата част от своите 55 години, беше прекарал в затвора. Когато го пуснаха, той отново се насочи към големия град.

Симеон човекът, който се бе грижил за превъзпитанието му в затвора, му предложи храна за из път, но Михо махна ръка и отказа.

– Пак ли ще крадеш? – попита Симеон.

– Какво друго да правя, – леко се усмихна Михо.

Той бе крадец, но силно се бе привързал към Симеон. За Михо той беше честен, почтен и благороден човек. Като знаеше колко болка му причинява с този отговор, Михо добави:

– Какво ще ме посъветваш?

– Смени „професията“? – потупа го приятелски по рамото Симеон.

Михо само поклати глава. Симеон отново опита да му даде по-добра насока:

– Не ти ли е жал за тези, от които крадеш?

– Аз не им взимам последното, – измърмори под носа си Михо.

Съвестта му беше чиста, той не оставяше хората съвсем без нищо.

Който имаше от него той вземаше, а след това го раздаваше на улицата на братята си по съдба.

Понякога оставаше съвсем без храна, защото последния си залък бе дал на някой припаднал от глад….

Какво ли не е измислил човек куфари, чанти, кошници, с колелца, с плъзгачи и какви ли не изобретение само и само да ни бъде по-комфортно, когато пренасяме багажа си.

Но какво ще кажете да пренасяте багаж, а ръцете ви да са свободни. Не става въпрос за раница, сакове и всякакви подобни предмети, а за едно чудесно приспособление в Лаос.

За да пренасят тежки предмети хората използват големи чанти с дълги дръжки, които висят не на рамото, а се прикрепват на челото, така че чантата да се окаже на гърба.

При това ръцете остават напълно свободни.

Разговарят двама приятели Гошо и Дони.

– За белязал ли си, че вечерните новини винаги започват с „Добър вечер“, – каза Гошо.

– Да не искаш да ти кажат: „Добро утро“? – потупа го по рамото Дони.

– Нямах предвид това, – навъси се Гошо. – Виж как след това продължават…

– Предават новините, какво толкова, – вдигна рамене Дони.

– Започват с „Добър вечер“, а след това ни казват, защо не е така, – поясни Гошо.

Александър и Марин бяха на бригада. Те учеха в един от престижните университети в страната. Тази есен им се падна да работят в селското стопанство и то здраво.

Александър наблюдаваше сортировъчната машина, по чиято лента множество ръце отбираха картофите между буците земя.

Той дълго време стоя замислен,а накрая каза:

– Това много ми напомня на процеса на възприятие на сетивната информация.

А след това обясни примера на сортировъчната им работа от гледна точка на процеса на възприятие, включваща дълговременна и кратковременна памет. Така съдържанието  на съответстващите глава от учебника се възпроизвеждат на практика за няколко минути.

Марин осъзна, че образа на нещо, подобно на сортировката на картофи първоначално е било в съзнанието на авторите на учебника, но те не си го признават, затова се опитват да използват езика на науката.

И изведнъж настъпи промяна, бе изявен, вътрешния жив език. И това, което с часове може да се обясни на научен език, стана зримо и по-разбираемо.

– Сега разбирам, – каза Марин, – че зад високопарния и празен за мен научен език, стоят прости и земни неща.. Такива като тази сортировъчна машината.

– Тогава нека да говорим за това което виждаме, – усмихна се Александър.

– Сега вече всичко си е на мястото, – Марин потупа по рамото приятеля си.

Някакво безпокойство притесняваше Филип. Нямаше причина за вълнение, но се чувстваше нервен и напрегнат.

А и кучето му толкова възпитано и послушно животно се раздираше от лай.

– Какво му става на Бенджи, – недоумяваше Филип. – Никога не е бил толкова шумен. Сигурно нещо сериозно го е разтревожило.

Най- накрая той реши да отиде да види, какво смущава кучето.

Отвори вратата и замръзна. На двора право пред него седеше пума. Голяма „едноцветна котка“. Тя имаше добре развити мустаци и големи очи.

Филип се изпоти, а след като се съвзе, реши:

– Ще отида да взема камерата, за да заснема тази красавица.

Когато се върна, сърцето му едва не падна в петите. Животното реагира на звука на отварящата се камера, но слава Богу, размина му се.

Тези хищници понякога достигат два метра на дължина. Невъоръжен човек по-добре да не им се мярка на пътя.

За радост на Филип, пантерата не му обърна особено внимание. Изглежда не беше гладна и не си търсеше плячка.

Въпреки всичко, тя седеше на неговата веранда, цели 20 минути и си почиваше. Дори лаят на кучето не я смущаваше.

След известно време стана и си тръгна. Както внезапно бе дошла, така и си отиде.

Лаят на кучето заглъхна, а Филип запази незабравимите кадри от тази невероятна среща.

По-късно пред приятели, когато го питаха:

– Напълни ли гащите?

Смело отговаряше:

– Е, не беше толкова страшна. Не представлявах никакъв интерес за нея. Тя бе невероятно красива….

– Какво ли си видял? Очите на страха са големи. Сега само фантазираш, нали си отървал кожата ….  – смееха му се приятелите и го потупваха по рамото.