Иво мълчеше. Повъртя салфетката от масата в ръцете си и умоляващо заговори:

– Извинявай, Таня!

– За какво да те извинявам? – В гласа на Таня се усети огорчение и болка. – За това, че си имал извънбрачна връзка? Задето ме излъга? Ако не беше хванат щеше ли да си признаеш?

Иво мълчеше и приемаше укорите, той наистина бе срешил.

– Тя по-сексапилна ли е? Вероято е и по-млада, – нервно каза Таня.

– Моля те, Таня, ….

– Сигурно с нея е по-весело, отколкото със скучната ти съпруга, – Таня продължи със хапливите си забележки.

Иво не можеше да я успокои. Разбираше колко много я бе наранил. С думи нищо не можеше да направи.

– Предполагам не е първата, – стрелна го остро Таня. – Това сега е без значение.

– Беше първата, кълна се … и последната.

– Сигурно, – вдигна безразлично рамене Таня. – До тук, господине, бракът ни приключи.

– Мила, недей така ….

– Каква „мила“ съм ти аз?- почти изкрещя Таня. – Има две неща, които не мога да понасям и ти ги знаеш много добре. Едното е, на децата да им се случи нещо лошо, а другото да ми изневериш.

– Но, Таня, ….

– Не става въпрос за унижението, нито за болката, а това, че вече ти нямам доверие. Трудно ще ти повярвам за каквото и да е.

Гласът на Таня потрепера, тя се поколеба, но продължи:

– Казваш, че си искал да скъсаш със нея и това било за последно? Как мислиш, че се чувствам след всичко това? Благодарна за това, че си призна или сигурна, че няма да се повтори?

– Не, знам че много те нараних ….

– Дори не показа, че те е грижа за мен. Аз изобщоне съм те познавала добре. Мислех те за един, а излезе съвсем друг. Обичах те цели 15 години, а всъщност не съм знаела какъв си. Колко тъжно ….., но няма какво да ти кажа повече.

– Таня, не можем да заличим нашият щастлив брак от толкова години заради една …. грешка.

– Бракът ни изобщо не е бил добър, а щастието не е било истинско, лошото е, че едва сега го разбирам …..

Севда седеше в кухнята и плачеше. Беше напълно отчаяна от поведението за сина си Борис. Класният му ръководител се бе оплакал от него:

– Не работи системно. Има проблеми с общуването. Не знам как ще се яви на приемните изпити. По-добре кандидатстването му да отложите с една година.

Откакто баща му напусна дома им, Борис се бе затворил в себе си и с никого не искаше да разговаря.

Севда изпробва всичко, убеждения, заплашвания, …. но нищо не помогна.

Веднъж му каза:

– Моля те направи го заради мен, постарей се. В момента е важно да поемеш правилния път, независимо от обстоятелствата.

Борис сви рамене. Явно бе убеден, че и тя има вина за поведението на баща му.

От време на време на Севда ѝ се струваше, че е успяла, но само ѝ се струваше.

Една вечер, след като си бяха легнали, Борис дойде в стаята ѝ и я завари, че плаче. Седна до нея, прегърна я и я попита.

– Какво да направя, мамо? Сигурно се чувстваш ужасно.

Севда му каза:

– Бих се чувствала по-добре, ако започнеш да се учиш  по-добре. Класният ти каза, че си занемарил всичко. Присъстваш в час, но не си учиш уроците, не си пишеш домашните и когато те вдигнат да те изпитват мълчиш.

– Мамо, мога да помагам в къщи, но не мога да върна предишния добричък Борис. Татко го прогони.

– Знаеш, че можеш да оправиш нещата ако искаш, – Севда умоляващо погледна сина си.

– Да, знам, но не искам. Може би след известно време …… сега не става …… няма смисъл.

– А твоето бъдеще? – извика Севда. – И то ли няма значение за теб?

Борис вдигна рамене.

– Пет пари не давам за него, поне за сега ……

Гошо беше на четири- пет годинки, когато майка му го бе оставила при леля му за известно време. Той беше кротко и мечтателно дете, което можеше да се забавлява с предметите, които стояха пред него.

Понякога седеше пред къщата, загледан в пространството без да се движи. Леля му забелязваше само как мърдат устните му, сякаш си разказваше някаква приказка.

Тя се тревожеше, че е постоянно сам. Опита се, да го сприятели със съседските деца, но те го намираха за много скучен и бързо го изоставаха. Гошо не търсеше тяхното прителство, излягаше се на тревата и се втренчваше в нищото.

Леля му реши да го разнообрази и му купи играчки, но Гошо поигра малко с тях и се завърна към обичайните си занимания. Подреждаше предметите от масата: две чаши, пепелник, ваза, няколко кламера, лъжица по някаква си своя логика, смяняше местата им, образуваше фигури с тях и така по цял ден.

През нощта заспиваше прегърнал едно старо проскубано, плюшено мече.

Понякога леля му се опитваше да наруши спокойството му. Предлагаше на детето да излязат на разходка, да отидат до магазина, но Гошо вдигаше само рамене, изненадан от активността ѝ.

Веднъж тя трябваше да посети една жена, която живееше в края на селото.

– Искам да остана в къщи, – каза детето.

Тя не пожела да го остави.

– Тръгваш с мен, – настоя лелята.

Но Гошо не отстъпи:

– Искам да остана у дома. Не ме е страх да бъда сам. Мечето ще ме пази, – погледна умоляващо леле си. – Няма да отварям на никого.

Изведнъж лелята се ядоса, заради упорството, за отчуждението му, заради флегматичния му нрав, за липсата му на какъвто и да било интерес към останалия свят.

– Идваш с мен, – извика тя. – Няма какво повече да говорим.

– Не, лельо, оставам, – каза тихо и търпеливо Гошо.

Нима лела му не можеше да схванене нещо толкова просто?

Тя му удари един шамар по бузата. Продължи да го удря с двете ръце по раменете, гърба. Удряше го силно в яростта си.

Гошо изтърпя мълчаливо пороя от удари. Изчака гневът ѝ да мине, а след това я погледна с широко отворените си очи и я попита:

– Защо толкова много ме мразиш?

Леля му се сепна. Разплака се и го прегърна. Целуна го по главата и му разреши да остане в къщи. А когато се върна, след по-малко от час, му каза:

– Извинявай, бях много груба с теб.

– Няма нищо, – каза Гошо. – Всеки се ядосва.

След няколко дни, когато майка му дойде да го вземе, леля му го целуна с много любов по двете бузи. Гошо отвърна учтиво с целувка, но със стиснати устни.

Разходиха се покрай оградата на малка нива, а след това седнаха на два камъка, които като че ли нарочно бяха сложени там за почивка. Младият бе висок, с широки рамене, здрави ръце, буйна черна коса и остри черни очи. С него бе слаб, с побелели коси, старец. Той бе видял много и помнеше още времето, когато със семействата си шепа хора дойдоха и се заселиха по тези места.

– Жени и деца, вървяха в колона през селото, – върна се в спомените си назад старецът, – лицата им бяха уморени и измъчени. В ръцете си носеха малки торби с пръст и тор. Притискаха ги към гърдите си, сякаш бяха драгоценно богатство.

– От къде са ги взели? – размърда се маладежът неспокойно на мястото си. – За какво са им били?

– Бяха ги събирали в далечни долини, давайки за тях овце, монети и кожи. Смятаха да посипят твърдите скали на това място със скъпоценната пръст, та земята да роди зърно и народът да има какво да яде.

– И сега е скалисто това място, – засмя се младежът, – а нивите висят над безната.

– Тогава хората се връзваха на верига и се спускаха към малката площ, – ръцете на старецът потрепераха при спомена. – Внимателно с ръце ръсеха пръстта върху скалната почва.

– Но нали един по-силен вятър би отвял всичко това? – младият човек учудено погледна старецът.

– Над бъдещите ниви, – кротко продължи старецът, – бе изградена груба ограда, която да ги пази от вятър и лавини. Така се раждаха нивите сред тези обрулени, озъбени скали.

– Навярно не са били много големи, – каза младежът.

– Три крачки широка и четири крачки бе почти всяка новообразувана нива, – протегна ръка старецът напред, сочейки малките участъци земя. –  Това бе най-ценото богатство на нашият народ.

Старецът погледна към мъжете надвесили се над малките ниви и каза:

– Призори мъжете излизаха на нивичките си. Селянинът дълго се моли преди да започне работа на придобитата земя.

– А когато духнеше вятър, оградите успяваха ли да запазят натрупаната по скалите пръст? – попита младежът.

– Задухаше ли силен вятър, жените донасяха одеяла и ги разстила върху скъпоценната пръст. Галеха семенцата с малките си длани и с мънички коси скъпернически отрязваха поникналите стръкове.

– И от това сте правели хляб? – изненада се младият човек.

– Мелехме зърната, а жените месеха и печаха плоски продълговати хлябове.

– А защо слагате паричка в първият хляб? – попита младежът, който бе видял как този, който печеше хляба, бе пъхнал монета, не в кой да е хляб, а точно в първия.

– Това беше за всеобща благодарност за чудото.

Старецът бе разказал историята на народа си на този младеж, който бе дошъл и бе решил да се засели по тези места.

Докторът отвори една папка и се появиха типичните таблици на изследванията. Стоил много добре ги познаваше, защото стотици пъти му бяха правили изследвния

– Така, – започна докторът, – би трябвало да повторим изследването. Работихме с много малко количество. Предполагахме, че е заразена, но нищо такова не открихме.

– Абсолютно нищо ли? – попита Стоил

Докторът сви рамене.

– Вие казахте, че синът ви се инжектира с това? Не се притеснявайте, това е само по-мощен комплекс от витамини.

– А това дали действа за подмладяване и добавяне на допълнителна енергия, за такива хора, възрастни като мен?

– Концентрацията на витамини и минерали е доста завишена. Разбира се те могат да усилят способността за съсредоточаване и усещане на жизненост, но не правят чудеса. Несъмнено става въпрос за по-ефикасен комплекс от другите, които навярно взимат студентите.

След това лекарят махна с ръка и продължи:

– Понякога хората плащат купища пари за да се доберат до някакво свръх лекарство. Залъгват се с илюзията, че ще станат по-млади или по-умни. Надявам се синът ви да не е от тях.  Става дума за плацебо ефект.

Докторър се настани в креслото и продължи да обяснява:

– Смъртта ни ужасява и ние изпадаме в паника, а това е пълна глупост и губене на време, – посочи с ръка таблиците върху листовете. – Не можем да я спрем, нито да я удържим, само можем малко да я забавим. Смъртта е необходимо нещо. Смъртта на една клетка предполага възобновяване. Ако едни клетки не умират и на тяхно място не се раждат други, ние не бихме могли да живеем. Кажете на сина си да се храни добре, да спортува, да се наслаждава на живота и да не си създава трудности.

– Добре, докторе, той е млад, ами аз?

– Вие също, само че в малки дози.

Стоил излезе потресен. Хубавото бе, че това не бе някакъв наркотик. Накрая и той самият разбра, че никакви опити и лекарства получени от такива изследвания не биха могли да доведат до безсмъртие, или вечна младост, нито дори да удължат живота.