Вътре в църквата се процеждаше утринното слънце и хвърляше пъстроцветните си сенки от стъклописите върху събралите се енориаши. Една част от тях бяха дошли по собствено желание, а другите понеже така се налага.

В много молитвени домове, независимо от вероизповеданието, има хора, които сядат на първите редове, сякаш близостта им до амвона ги приближаваше до освобождението.

Жените облечени в най-хубавите си рокли, мъжете със стегнати сака, с изгладени панталони, чийто ръбове могат и да те порежат, всички напарфюмирани и привидно усмихнати участваха неволно в някакъв театър.  Нима дрехите правят човек светец?

Зад амвона стоеше отец Загорски. Късата му коса бе снежно бяла, но веждите му бяха още черни. Ръцете, които се подаваха от расото се движеха като напевния му глас. Дълги години той изнасяше проповедите си пред папството си. Много време прекарваше над Словото и продължаваше да се пита дали е успял да достигне до сърцето на поне един човек.

Днес, както и когато бе по-млад се наблюдаваше постоянен растеж на престъпността, прелюбодействията, корупцията, …. и масовото оттегляне от църквата.

Хората възлагаха вярата си на технологиите и науката, те вярваха единствено в материалното. Въпреки всичко Загорски продължаваше да проповядва с надежда, че ще спаси поне една душа в този толкова объркан свят.

Свещеникът бе дребен, някои биха го възприели за недоразвит и недорасъл. Истинският му дар бе гласът му. Колкото бе дребно тялото му, толкова по-мощно звучеше гласа му над папството:

– Не можете да придобиете спасението си като крадец през нощта. Ние не се борим за съвършенство в живота, тук на земята, а за усъвършенстване във вярата си. Вярата в Бога ни дава вечен живот. Единствено вярата е ключът, което ни води до израстване и промяна…..

Загорски събра листовете и предложи да изпеят заедно една песен. И макар да не бяха професионалисти, множеството запя като един, в синхрон.

В дъното на църквата, без да се набива на очи, седеше най-големият поклонник на Загорски. Дори и да искаше да се скрие, човек не можеше да не забележи червените ѝ къдрици, които пламтяха като огън върху раменете ѝ. Маги тихо припяваше, като че ли на себе си.

Това влизаше в остро противоречие със всичко в живота ѝ. От дванадесетгодишна възраст изучаваше седемте смъртни гряха в католическото училище, а нощем ги практикуваше. И макар с годините да бе станала по сдържана и отговорна, не успя да изкорени всичко лошо от себе си.

Всяка събота отиваше на танци или участваше в някой купон, но всяка неделя независимо от времето и здравословното си състояние, стоеше сутрин в църквата на едно и също място, свела глава нямо благодарейки за всичко в своя свят. Макар да не бе съгласна винаги с това, което се казва в църквата и поведението ѝ да не я правеше светица, вярата ѝ в Бога бе искрена.

Съпругът ѝ Юри седеше на пейката до нея тихо. По тъмните му очи личеше, че за него службата отдавна е свършила. Той нито веднъж до сега не бе споменал пред жена си, че е започнал да губи вярата си.

Маги и Юри излязоха от църквата заедно с другите. Те се подредиха на опашка да се ръкуват с пастора, с надежда, че частица от светостта му ще докосне и техните души.

Загорски кимаше сърдечно с глава на всеки. Минаващите край него изказваше благодарност или добра дума за проповедта му. Самият той се съмняваше в искреността им.

„Ако ги попитам, – помисли си Загорски, – дали някой от тях ще си спомни поне едно изречение от проповедта, да не говорим за поуката от нея?“

Той знаеше какъв ще е приблизителният резултат. Познаваше всички хора, които посещават църквата му и едва ли някой щеше да го изненада с нещо.

Изведнъж лицето му се озари от усмивка, когато погледът му срещна очите на Маги.

– Прекрасна проповед, отче, – рече Маги свела глава пред свещеника.

– Благодаря ти, Маги, – засмя се кротко Загорски. – Когато тя видя наблизо, винаги разчитам на усмивката ти. Дано намериш покой, дете – благослови я той.

– Благодаря, отче, ти също.

Юри хвана Маги под ръка и тръгна към колата. Той бе нервен и неспокоен, така се чувстваше около час преди и два след литургията.

– Защо е необходимо да преминаваме всяка седмица през това? За какво ни е нужно? – мърмореше недоволно Юри.

Маги докосна рамото му в знак на примирие. Между двамата настъпи неловко мълчание ….

 

 

През следващите двадесет минути Ралица и Христо се хранеха и разговаряха.

След като свършиха Ралица каза:

– Сега ми разкажи за енергията на нулевата точка.

– Това е енергията, – започна спокойно да обяснява Христо, – която остава в една система, след като от нея се извлече всичко, което може.

Христо усети, че Ралица не разбра обяснението му, за това прибягна към пример:

– Представи си, че тази бутилка е системата – и той хвана бутилката от масата и я вдигна. – Да кажем, че това е енергийно поле и всеки от нас двамата реши да пие от него със сламка, но колкото и да пием, вино ще остане под сламката, това е течността, до която не можем да стигнем. Именно тази недостигната част от виното представлява енергията на нулевата точка.

– Ами ако вземем по-дълга сламка? – попита Ралица.

– Във физиката има един определен момент, – засмя се Христо, – в който такова нещо като дълга сламка не съществува.

– Как така? – недоумяваше Ралица.

– Класически пример за това е хелия, – опита се да изясни картината Христо. – Докато пробата се охлажда, движението на молекулите започва да се забавя и хелият се превръща от газ в течност. При температура нула градуса хелият би трябвало да се втвърди и движението на молекулите му да спре. Но колкото и да се понижава температурата, дори да достигне до абсолютната нула, хелият не се втвърдява.

– И какво означава това? – попита Ралица.

– Това означава, че в системата има енергия, която не можем да отстраним, – уточни Христо.

– Но как можем да стигнем до нея, щом не можем да я отстраним? – Вдигна рамене Ралица.

– Теоретично навсякъде около нас има енергийни полета застинали в нулева точка, – каза Христо. – Теорията, която поддържа идеята за съществуването на енергийни полета, подсказва, че можем да извлечем тази енергия.

– Някой опитвал ли се е да направи това? – попита Ралица.

– Предполагам, че си чувала за Никола Тесла?

Ралица кимна с глава.

– Той е бил един от първите, – започна разказа си Христо. – През 90-те години на 19 век  е започнал работа върху Динамичната си теория за гравитацията. През 1937 г. заявил, че я е завършил и че тя ще измести теорията за относителността на Айнщайн, що се отнася до обяснението на гравитацията.

– Но аз знам как действа  гравитацията, – скочи Ралица.

– Знаеш какво прави гравитацията, – поправи я Христо, – но не знаеш как го прави. Тесла е мислил, че гравитацията е свързана с енергийно поле, което съществува навсякъде. На някои места то е по-концертирано, отколкото на други. Тесла смятал, че това поле може да се използва като източник на неограничена енергия.

За Ралица това бе нещо ново, но трябва да мине известно време, докато осмисли и добре разбере нещата.

Валентин сложи сламената си шапка. Слънцето силно прежуряше. Двамата с Живко бяха излезли да се поразходят. Бяха приятели още от деца.

Валентин засегна една от болезнените теми, които често коментираха:

– Имаш чудесни деца, но растат и учат в болно време.

– Те не ходят по барове и дискотеки, но другите деца ….., – замълча за малко Живко, – не могат да не им повлияят по някакъв начин.

– Да отгледаш от фиданка плодно дръвче се изискват години, а да я счупиш и смачкаш броени минути, – добави с болка Валентин.

– Не трябва да губим надежда, – каза Живко. – Нима ще скръстим ръце?

– Трай, коньо, за зелена трева, – започна ожесточено Валентин. – Обстановката е такава, че са достатъчни няколко месец, понякога дори само един ден, в които се решава съдбата на младите. Порой в мътилка знаеш какво е? Наоколо ври и кипи, ….. застрашени са домовете ни.

– Сутрин децата ни гледат лъскавите лимузини на новоизпечените богаташи. Техните разглезени и празноглави синчета и дъщерички, са нагиздени с вносни дрехи и обувки, накичени със скъпоценни часовници, пръстени и огърлици, ….. – въздъхна Живко.

– Не чакат по автобусните спирки, не ходят пеша, сиртоени и поршета ги стоварват пред входа на училището, – махна с ръка Валентин.

– Тъпчат се с пици, пасти, шоколади и не пропускат да „подсилят“ сивото си вещество с уиски и коняк, – добави Живко.

– Учителският авторитет падна и никой не го е грижа за това, – болката искреше от душата на Валентин. – Нахалството, безочието и простащината виреят на воля. Рушат характери, подкопават надеждите ни в бъдещето на нацията ни.

– Оргиите не стихват до сутринта, – вдигна безпомощно рамене Живко. – Алкохол, оглушаваща музика, танци, пияни младежи, …. укротявани от полицаи.

– Помниш ли, – очите на Валентин светеха, – всяка свободна минута използвахме за самообразование, четяхме, пеехме, слушахме лекции….

– Поколението на моите деца е сред най-нещастните, – загрижено каза Живко. – Подобна дивотия никога до сега не съм виждал в училище и на улицата.

– Прекрачат ли прага навън, попадат в същински зверилник, – продължи в същия тон Валентин, – където всеки е против всеки. Лъжата и измамата господстват навсякъде.

– Боли ме като гледам как млади хора не обръщат внимание на нищо, – с болка сподели Живко, – така правели и другите….

– Понесени от мъртвото вълнение, – заключи Валентин, – губят усещането си за дълбочина, не виждат подмолите и ямите.

Бяха стигнали до овощната градина. Валентин спря, огледа засъхналите и обрасли с бурени дървета и каза:

– Виж, някои вече са изсъхнали, други са изпочупени и обелени от животните. Кой е виновен? Хората са ги засадили и сега вместо да берат плодове от тях, скърцат зъби срещу злосторниците. А кои са те?

– Могат ли родителите да устоят на злия демон, вмъкнал се в училищата, вилнеещ по улиците и заведенията? – безпомощно вдигна ръце Живко……

– Можем, – заяви бодро Валентин, – нашето поколение е минало през много по-лоши неща.

Когато една майка отивала на пазар, носела сина си на раменете си.

Веднъж край тях минала жена с кошница на главата, в която имало плодове. Детето бързо грабнало от кошницата един банан и го изяло.

Майката забелязала това, а когато някой и споменал за случилото се, тя похвалила сина си за находчивостта му.

Това поощрило детето и то започнало да извършва малки кражби и да бърка в чужди джобове. А когато детето станало мъж, нещата се влошили още повече. Порастналия син разбивал брави и обирал хората по пътищата.

Веднъж по време на обир синът на тази жена убил човек. Хванали го и го хвърлили в затвора. Убиецът изразил желание да се види с майка си преди да го обесят.

Довели нещастната ридаеща жена при сина ѝ. Тя горчиво оплаквала съдбата му. Той я помолил:
– Ела по-близо до мен.

Когато майката приближила, синът я хванал с ръце и започнал да я души. Охраната едва отървал жената от хватката му. А синът крещял.

– Тя заслужава наказание. Тя е виновна за всичките ми нещастия. Ако вместо да ме похвали, беше ме наказала, когато бях на две години и откраднах банан, аз нямаше да върша тези злодеяния и да стигна до тук.

Днес Васко се прибра по-рано от работа. Беше напрегнат и притеснен. Жена му Елка го посрещна на вратата и го попита:

– Какво се е случило?

Васко махна с ръка и раздразнено отговори:

– Нали ги знаеш техните безкрайни аварии. За машините няма профилактика, няма ремонт, докато спрат на цяло.

– Търси те братовчед ти Стоян, – каза Елка.

– Кога?

– Няма и час, откакто си тръгна.

– Да беше ме почакал, – свъси вежди недоволен Васко. – Какво се е случило?

– Невена го напуснала.

– И защо?

– Събрала си багажа и му казала: „Повече с теб не мога да живея“.

– А детето?

– Оставила му го е.

– Е, как няма да го остави, – плесна с ръце Васко. – Това дете го отгледа и продължава да се грижи за него  майка му.

– Напуснала го е преди една седмица, – смотолеви Елка.

– И защо до сега е мълчал?

Елка вдигна рамене:

– Надявал се е, тя да се върне. По-късно разбрал, че са ѝ дали гарсониера в новия квартал.

– Как няма да ѝ дадат, тя е такава красавица, а и знае как да се умилква.

– Е, все ние жените сме виновни за всичко.

– Много добре знаеш, – заговори спокойно Васко, – че тя ходеше и с други мъже, не беше и майка на детето си, а за домакиня изобщо не ставаше. Нямаше нищо, което да я свързва с Васко и неговия дом.

– Ти пък от къде знаеш това? – сопна се Елка.

– Не трудно да се усетят пукнатините в едно семейство. Стоян се беше превърнал в слугиня. Переше, готвеше, чистеше, даже и дрехите си шиеше сам, а майка му се грижеше за детето им, докато Невена ходи на фризьор, маникюри, педикюри, на ръцете ѝ златни пръстени и гривни, на ушите и обици с разноцветни висулки. В джоба ѝ ключ за лада. Родителите ѝ дават доста пари. С една дума, има си всичко, за какво ѝ е семейство и допълнителни грижи.

– Дразниш се, защото е еманципирана жена, – усмихна се предизвикателно Елка.

– Нямах предвид това, – реагира остро Васко.

– Щом има възможност, защо да не е хубава и привлекателана…..

– За чуждите мъже, нали?! – прекъсна я Васко.

– А защо не за своя? Кой бяга от красивото?

– Знаеш, че при нея нещата не стоят така. За Невена 500 лева са нищо. С лекота харчи пари наляво и надясно. Такава жена не може да бъде добра майка, нито истинска съпруга. Тя е глезла. Създава си други връзки. Има други амбиции и желания, които я отдалечават от семейството.

– Не вярвам да е толкова коравосърдечна, нали има дете, – каза Елка.

– Помисли добре, – каза по-кротко Васко. – По цял ден я няма у дома, друг гледа детето ѝ. Не го вижда седмици наред, не чува гласа му, не я боли, когато то заплаче. Не го гали, не го целува. Истинската майката дори, когато бие детето си, го прави от обич. Ето тези връзки, които държат родители и деца в едно, не са създадени. Възможносттите, която Стоян е дал на Невена, ѝ е помогнал да се откъсне от семейството и тя си е създала самостоятелен живот извън него.