Не веднъж сме чували за военни конфликти и войни, като че ли цялото човечество иска да се самоизличи в тях.

Тъжно откритие …

Изглежда за управляващите в този свят съществуват само дрънкане на оръжия и унищожение на себеподобните, а за болшинството от хората остават само скръб и болка.

Малко девет годишно сирийски момиче се яви на арабската версия на телевизионното шоу „The Voice“. То имаше дълги тъмни коси, които падаха върху раменете му, бяло лице и черни тъжни очи. Роклята му бе изпъстрена с цветя.

Момичето бе смутено, когато всички приковаха погледите си в него, но се усмихна на публиката, взе микрофона и запя:

Дойдох да ви поздравя за началото на почивния сезон .. и да ви попитам .. защо не празнуваме и няма украса?
О, хора!
земята ми гори
в земята ми е открадната свободата

нашето небе мечтае и пита за дните…

Гласът на момичето затрепери, детето покри с длани лицето си и се разплака. То искаше да внуши на публиката си посланието, но не издържа.

Една от жените в журито бе натиснала бутона и столът ѝ бе обърнат към малката изпълнителка, когато момиченцето заплака, тя скочи и отиде при него него. Сложи ръце на раменете му, за да го окуражи, да довърши песента. Даже запя с момичето.

Детето отново хвана микрофона и продължи:

Където е красивото слънце и пляскащите птици?
О, хора!
земята ми гори
от земята ми е открадната свобода
Земята ми е малка, но аз я харесвам такава.
Дайте ни мир, и ни дайте обратно нашето детс…….

Момиченцето отново се разплака, но този път бързо се съвзе и продължи смело песента:

Дайте ни обратно нашето детство, дайте ни мир ….

Останалите от журито натиснаха бутоните си и обърнаха столовете си, който бяха с гръб към подиума, според регламента, в знак на солидарност и подкрепа на малката изпълнителка.

И най-закоравелите сърца в публиката се трогнаха. Мнозина заплакаха с момиченцето, а други запяха заедно с него.

Тази песен не можеше да остави безучастен никой. Тя бе посветена на ливанските деца. Пламъците на войната бушуваха там цели 15 години.

Надявам се децата на Сирия да не чакат толкова дълго мирът да дойде в страната им.

В стаята беше мрачно и тихо. Двама мъже седяха на масата. Разговорът трудно вървеше.

Виктор бе млъкнал. Бе потъна в мисли и спомени. После въздъхна и каза:

– Само едно не мога да проумея за управляващите. Те имат най-добрите оръжия, най-добрите войници и най-добрите предприятия, които произвеждат всичко необходимо за победата над враговете.  Който открие нещо, чрез което по-бързо и масово да се избиват хора, получава почести, пари и награди

– Това добре ли е? – попита Светльо. – Не съм сигурен, че трябва непременно да има войни.

– От друга страна, – продължи Виктор, сякаш не беше чул какво каза Светльо, – те строят болници. Онзи, който намери лек срещу смъртта или по време на война лекува и храни вражески войници, също се уважава и получава награди.

– Как може хора, които извършват противоположни  дела, да се оценяват високо и да се награждават еднакво? – недоумяваше Светльо.

– И аз от това се изненадах. Веднъж попитах един от нашите учители – каза Виктор – и той не можа да ми отговори.

– За мен врагът си е враг, – каза Светльо. – Преследвам го, убивам го и изобщо не го щадя.

Виктор млъкна. Навън започна да притъмнява. Сянката на фигурата му приличаше на черна мършава птица. Той се надигна, прокашля се и пламенно каза:

– Цял живот съм се старал да правя добро над другите. Гледах да постъпвам справедливо и честно, а управниците не правят това, което повелява закона, а силата им нараства и те продължават да потискат масите по един или друг начин. Кой може да ми обясни как става така?

– Ние сме малко като овцете, – поглади брадата си Светльо. – Накъдето ни юрнат на там вървим. А ако някоя овца кривне, веднага ѝ теглят ножа.

– Какво искаш да кажеш, – засмя се Виктор, – че покорна глава сабя я не сече.

Двамата мъже вторачиха погледи в буйните пламъци на огъня в камината и замълчаха. Кой знае, може би мислите им ги пренасоха в бъдеще, в което има справедливост, истината бе на почит, а моралът има висока стойност.

Много спортове произлизат от ежедневната дейност на наши предци: лов, риболов и разбира се, военни изкуства.
Древните гърци имали непобедими военни кораби – триери, гребците, на които били роби. На всеки кораб били по няколко десетки. Гребците трябвало да се командват, за да гребат ритмично и триерата да върви плавно.
Бил установен определен темп, 22 загребвания в минута. Отчитал ги надзирател с камшик. Само някой да се забавел за малко, камшика влизал в действие.
На врата на всеки роб имало верига с дървена круша. Ако някой от гребците застенел, надзирателят пълнел устата му с тази крушовидна форма, за да не сее паника и да не пречи на другите да слушат отмерването, необходимо за равномерното гребане.
Надзирателят на кораба бил човекът, който управлявал кораба. На гръцки се е наричал кибернетос.
Защо Хорберт Винер е дал на новата наука името на надзирателя на такъв вид кораб? Той е имал в предвид не надзирателя, а управляващия кораба. Защото кибернетиката е наука за управлението.