Джон служеше по моретата от дванадесет годишна възраст. Баща му беше собственик на кораби, които плаваха по Средиземно море. Той често взимаше Джон със себе си в плаванията и го подготвяше да служи в Кралския военноморски флот.

Джон стана опитен моряк, но бе недисциплиниран. Презираше всяко началство. Гледаше през пръсти на нарушенията на другите моряци. Събираше се често с лоши приятели. И въпреки, че знанията и опита му даваха право да служи като офицер, поведението му бе причина за множество наказания и понижение в звание.

Джон беше на двадесет години, когато замина за Африка, привлечен от доходната търговия с роби. Когато стана на двадесет и една години той имаше свой кораб „Greyhound“, с който браздеше Атлантически океан. Този кораб му носеше печалби от търговията с роби.

Джон се надсмиваше:

– Морал, глупости. Живей , както ти харесва.

Злобно се шегуваше с вярващите. Съчиняваше анекдоти за книгата „Подражание на Христос“.

През една нощ вълните яростно удряха „Greyhound“. Те въртяха кораба, издигаха го на гребена на вълните и го спускаха надълбоко във водната бездната.

Събуждайки се от сън, Джон забеляза, че каютата бе залята от вода. Бордът на „Greyhound“ бе силно повреден. Такива разрушения бяха достатъчни, корабът да отиде на дъното.

– Безсмислено е, – казаха моряците. – Нищо не можем да се направи. Всички ще умрем.

И когато не бе останала никаква надежда, Джон застана на лицето си върху мократа палуба и се помоли:
– Господи, смили се над нас, дори и да не трябва да правиш това.

„Greyhound“ и екипажът се спасиха.

Джон не забрави Божията милост, оказана му в тази буря, насред Атлантическия океан.

Когато се върна в Англия Джон написа много песни. Той не само съчиняваше песни, но проповядваше и Божието слово.

Петдесет години Джон разказваше от амвона за Спасителят:

– Той идва при всеки, както дойде при мен по време на бурята……

Този търговец на роби, който бе преобразен чрез Бога бе Джон Нютон.

Хотелът бе изграден върху скала. Помещението в което се събраха бе издялано от камък. предстоеше, бяха се натъкнали на нещо много интересно и искаха да го обсъдят.

– Чжън Хъ е бил роб евнух,  – каза Красимир, – който е станал един най-великите китайски  пълководци. За период от 28 години е командвал седем епични похода, които са стигнали чак до Персийския залив, Мадагаскар и Африка.

– Някои твърдят, че е стигнал чак до Южна Америка, – обади се Никола.

– Има и археологически доказателства в подкрепа на това, – вметна реплика и Бонка.

– Корабите му били най-големите, правени до тогава, – продължи разказа си Красимир, – били дълги 120 метра и това е много преди Колумб да открие Америка с триметровата си каравела. Ако не се лъжа, корабите на Чжън Хъ са били най-големите до настъпването на Индустриалната революция.

– Нямах престава а това, – учудено констатира Бонка.

– Периодът на управлението на династията Мин е единствена в китайската история, когато са започнали да търсят начини да търгуват с други народи, вместо да чакат другите търговци да дойдат при тях. – каза Красимир. – Османската и Персийската империи били в разцвет и обмен на стоки и знания. Флотата на Мин била най-могъщата в света и била готова да завладее морските пътища. Никой не можел да я спре.

– Но тогава императорът забранил морската търговия, – обади се Никола. – И Китай наново затворил границите си за всички. Само малцина пътували по Пътя на коприната. Флотата била унищожена, а екипажите, които видели далечни страни били убити. Всичко донесено в Китай от далече било унищожено.

– Защо са го направили? – попита Бонка.

– Никой не знае причината, – каза Красимир.- Китайците не са смели да оспорят заповедта на императора.

– Ами Чжу Чжан-дзъ главният писар в императорския двор? – отново се  намеси Никола.

– Да, – отговори Красимир, – той порицал унищожаването на корабите и рискувал живота си, като отвлякъл тайно част от това, което били донесли търговците от другаде. Съкровището съдържало ръкописи и текстове, произведения на видни математици от арабския свят, безценни творби на изкуството, резба от слонова кост, скъпоценни камъни и тонове злато.

– Това навярно е било най-голямото хранилище на знания и открития в историята на човечеството, – възкликна Бонка.

– Навярно е било нещо от рода на Александрийската библиотека, – подчерта Никола.

– Може би част от колекцията е била събрана от Чжу Чжан-дзъ? – попита Бонка.

– Не знам това, – призна си Красимир, – но легендата разказва, че ако някой застанел на висока планина, няма да вижда края на кервана. Чжу Чжан-дзъ закарал богатствата в долина в западен Китай и поръчал на местните жители да ги пазят добре. На връщане, когато отивал при императора, Чжу Чжан-дзъ внезапно починал и архивите изчезнали завинаги.

– Звучи доста загадъчно и вълнуващо,  – каза Бонка. – и това ли е краят на това съкровище?

– Не, – засмя се Красимир, – някои монаси започнали да  раздават останалото от Чжу Чжан-дзъ и това привлякло вниманието.

– Предполагам златото, – подхвърли иронично Никола.

– Не, – възмути се Красимир, – вие само за пари и злато си мислите. Това били планове, чертежи и текстове, които императорът получил като дар от султана на Мускат, той бил най-богатия човек в света, когато флотилиите със съкровищата обикаляли Персийския залив.

– И  как е попаднал на тези документи? – поинтересува се Бонка.

– Смятали, – каза Красимир, – че са дело на един от неговите велики математици, нещо като арабския Леонардо да Винчи. Животът на няколко поколения монаси преминал в разгадаване на тези ръкописи.

– Странна история, защо до сега нищо не знаем за нея или съвсем бегло сме чували от някъде? – попита Никола.

– Някои открития се паят в тайна, защо ако попаднат в лоши ръце, ще нанесат разрушения и човечеството ще се самоунищожи – каза замислено Красимир.

Мексиканските археолози от Националния институт по антропология и история са направили изненадващо откритие в близост до храма на ацтеките Темпло Майор в Мексико.

Те са намерили стена от човешки черепи. Черепите били разположени в кръг. Всички били свързани помежду си с хоросан. Черепите са подредени така, че всички да гледат в центъра.

Какво е имало в средата не се знае, тъй като стената е била подложена на разрушение преди няколко века.

Учените са преброили в стената 35 черепа. Възможно е, в долните слоеве да има още повече.

Основно черепите са на мъже, но има такива на жени и деца.

По време на разкопките археолозите открили също няколко фрагмента от бял травертин, 21 медни камбана и нефритени мъниста.

На върха на една висока планина седели два орела и разговаряли помежду си.

Първият казал:

– Днес видях човек, който се усети на самия край на пропастта.

– Навярно много се е зарадвал? – попитал другият орел.

– Не само се зарадва, но и благодари на Бога. Ако продължава все така, то много скоро ще останем без храна.

Не трябва ли да се намесим?

Вторият орел казал:

– Ако се намесим, ще предадем гнездата си на разрушение.

Хората започнаха да излизат от киното. Лицата на повечето бяха пожълтели и гледаха неспокойно. Те бяха потресени от филма, който беше свършил преди малко. Той не бе свързан със реални събития, а с едно предполагаемо бъдеще. В него видяха сринат любимия си град, но сега дишаха спокойно, виждайки че всичко е на мястото си.

– Несъмнено такъв ужас, макар и измислен, ще ни накара да ценят този шумен град не мислите ли? – попита Фистов, среден на ръст, леко закръгленият собственик на предпиятие за детски играчки.

– Е, само един посредствен ум може да разсъждава така, – каза Чочо без да го погледне.

Мигновенно се възцари мълчание. Фистов изпепели с поглед Чочо.

– Какво намеквате младежо? – обърна се той към Чочо.

Чочо зарея поглед нагоре, сякаш го интересуваха планинските върхове, които бяха източили ръст в далечината.

– Това не е приказка или някаква фантасмагория, – каза младежът с безгрижен тон, сякаш не разбираше, че с думите си бе засегнал бизнесмена. – едва ли ще забравите кадрите, които сте гледали преди малко. Помислете, ако това се случи с нашия град, мислите ли, че това не ви засяга?

Фистов застана смаян:

– Какво мога да направя? Това може и никога да не се случи.

Чочо го погледна, а на устните му се изписа подигравателна усмивка:

– За да не случи такова нещо, трябва да го предотвратите, – каза съвсем серизно Чочо.

– И как ще стане това? – Фролов подскочи като ужилен.

– Нали бъдещето е последица от миналото? попита Чочо.

– Не мога да разбера, какво целите, – студено каза Фролов.

– Кълновете на това разрушение, се намират тук, – обясни Чочо, сочейки наоколо с ръка. – От нас зависи да предотвратим това, което ще се случи в бъдещето. Ние сме отговорни за него.

– Но това е нелепо, – възраси Фролов, – Ако нещо е предопределено да стане как ще се промени?

– Съдбата си е съдба….., – недоверчиво поклати глава Чочо. – Наистина ли предпочитате да прехвърлите отговорността за вашите действия на някой друг?

– Мисля, че бихме могли да избегнем тези разрушения, които гледахме във филма, – намеси се дребно старче с рунтави мустаци. – Ето, господин Фролов произвежда играчки. Много е важно какви са те и как ще се отразят на възпитанието на децата ни.

– Така е, – съгласи се Васка, – ако още от сега държат автомати, пушки и саби и наушким си играят на война, какво ще стане утре с тях? Дали някои от тях няма да си спретне утре, като възрастен, някоя война или унищожение на хора и селища, просто така за удоволствие?

Хората от оформилата се група наведоха глави. Всеки от тях разбираше, че не може безгрижно да се отнася към днешните събития, защото всяко от тях е залог за добро или ужасяващо бъдеще.