Дните през Рождественските празници бяха необичайно топли. Това дойде като манна небесна за група младежи, който се бяха събрали в парка.

– Както влъхвите, ние трябва да напуснем зоната на комфорта си, за да намерим Исус, – въодушевено ръкомахаше Спас, голобрадо момче изпълнено с ентусиазъм.

– Не е лоша идеята,  да се насърчават хората да подражават  и действат като мъдреците от изток, – почеса се по главата Васил.

– Като тези влъхви всеки човек трябва да излезе и да се възползва от шанса да намери Исус, – изказа мислите си на глас Светла.

– Понякога наистина трябва да отпътуваме, следвайки пътя към Господа неотклонно, – съгласи се Атанас.

– И това би трябвало да направим, за да се освободим от безполезните трудности и ненужните екстри, които просто създават спънки и непредвидими препятствия в живота ни, – обади се и Ангелина.

– Нужно е често да говорим на такива теми, за да Го намерят всички, които го търсят, – каза Пламен.

– И всеки от нас, – добави Спас.

– Трябва да станем и да тръгнем, да не стоим бездейни, но да рискуваме, без да спираме, да се отправим към Исус, – възторжено възкликна Васил.

– Исус изисква, Той говори на онези, които го търсят, да оставят светските удобства, топлината на огнището и дома си, ….. – със светнали очи заговори Мая.

– Такова „тръгване“ не винаги е леко, – Павел се опита да охлади ентусиазма на другите, – това може да се види и в Евангелията. Погледнете Ирод , който посрещна мъдреците и изпрати хора да търсят информация за родения Младенец, но остана заключен в двореца си.

– Свещениците и книжниците, които са имали древните текстове и знаели пророчеството, можеха да кажат на Ирод, къде да отиде, но той като че ли нямаше особено желание сам да се упъти нататък, – засмя се Атанас.

– Това ми напомня на тези, които могат подробно да говорят за вярата, но не рискуват лично да се срещнат с Господа, – махна с ръка Пламен.

– Вижте, – обади се и Симеон, който до момента мълчеше, – мъдреците нищо не говореха за своето пътешествие. Те, които не бяха добре осведомени за истината на вярата, дойдоха да Му се поклонят.

– А ние, които имаме всичко днес и възможност да се приближим към Спасителят, какво правим? – въздъхна  тежко Павел.

С колко голямо нетърпение всеки от нас очаква Новата година. Това е характерно особено за децата.

Ще попитате от къде знам ли? Та децата първи се залавят за химикалката и пишат писмо на добрия старец.

Нямаше сняг тази година, но Михаил искаше все пак ще получи подарък на Нова година.

Той се страхуваше, че ще бъде забравен или, че подаръкът му няма да достигне до него, защото е изпаднал от чувала на белобрадия старец.

Въпреки съмненията, Михаил седна на масата и започна да ниже буква след буква. Той пишеше писмо на дядо Мраз.

„Дядо Мраз, помогни ми, – пишеше Михаил, – моля те не ме забравяй! Нямам баща и майка. Сирак съм. Имам само дядо, който много пие и често ме бие. Подари ми за Новата година палто, панталони и ръкавици, защото когато излизам навън ми е много студено“.

Писмото бързо бе пуснато в пощата. Между големият куп писма, пощальонът забеляза писмото на Михаил. Взе го и го прочете. Стана му тъжно за малкия сирак.

На следващия ден пощальонът купи палто и панталони, но пари за чифт ръкавици, не му стигнаха. Въпреки всичко, той опакова красиво панталонът и палтото и го изпрати на адреса на Михаил.

Сиракът получи подаръкът си и бързо изпрати отговор на Дядо Мраз:

„Благодаря за панталоните и палтото, но ръкавиците защо ги няма? Навярно са изпаднали по пътя или някой ги е откраднал …..“

Дядо Иван бе на 75 години. Той си бръсне главата, но си оставяше брада. Обичаше да живее на село, защото там бяха приятелите и познатите му.

Обикновено се носи из гората на велосипед, „търсейки най-краткия път“ до съседното село, преметнал на рамо чанта с противогаз.

Когато го видеха дошли от далече, за да берат горски плодове и гъби, се стряскаха и направо се парализират от ужас, но тези, които го знаеха само отскачат настрани. Иван им сигнализира със самоделно направен клаксон и се смее от сърце.

Но старецът си имаше една интересна особеност, така нареченият синдром на Плюшкин. Този навик трудно можеш да изкорени от него.

Той бе от множеството деца, които бяха преживели глада и студа на войната, за това не би трябвало човек да се изненадва на тази му привичка, да събира всичко старо и износено.

Това се отнасяше и за чорапите. Дядо Иван ги переше многократно, шиеше ги и им слагаше кръпки, но не се разделяше с тях.

Внучката му Наталия, красива млада жена, често го хокаше:

– Дядо, изхвърли тези стари чорапи, станали са кръпка до кръпка. Ще ти купя нови.

На което старецът се мръщеше и опъваше:

– Да, да само да си посмяла! …..Ще ги понося още малко.

Наталия бе разбрала, че дядо ѝ няма да я послуша, за това тя реши да изхитрува.

Купи му нови чорапи. Издебна дядо си, когато отиде в градината да копае, влезе в стаята, изхвърли старите чорапи и на тяхно място постави новите.

В края на деня Иван реши да се преобуе. Взе новите чорапи и дълго ги оглежда. Замисли се.

„Край, – помисли си Наталия, – сега ще ме хване и кой знае колко много ще се сърди и мърмори“.

Но не! След като продължително време дядо Иван въртя чорапите в ръцете си, вдигна глава, погледна внучката си и каза озадачен:

– Наталка, виж колко добре съм ги зашил, като нови са….

Обида, гняв, срах и много други негативни емоции всеки ден съпътстват нашето съзнание, лишавайки ни от здрав разум и трезво мислене.

Отрицателните емоции до нищо добро няма да ни доведат.

Ден като ден. С малко слънце и почти без вятър. Облаците намръщени се трупаха на небосвода и аха да заплачат.

Сашо, който бързаше за работа, бе блъснат във автобуса, в който току що се бе качил. Обхвана го ярост и бе готов веднага да отвърне.

„Само да ми падне, – помисли си Сашо, – с петата си ще го стъпча и ще го смачкам като цигарена угарка“.

От това получи частично облекчение. Даже си представи, как се заяжда с виновника, а после го поступва, докато стигне до своята спирката. Така настроението му се повдигна малко.

Но вместо това Сашо се усмихна и на този, който го бе блъснал каза:

– О, извинявайте! Толкова съм тромав.

Този хумор не бе изпълнен със сарказъм. Сашо се постара да каже всичко това просто и дружелюбно.

Тромавият „джентълмен“ се изненада, смути се и се изчерви, а след това се виновно каза:

– Извинете, навярно съм ви причинил неудобство, моля да ми простите!

Изведнъж напрежението спадна. Сашо и непознатия избухнаха в смях.

– Ама и вие го казахте, – смееше се „нападателят“, – сякаш вие ме бяхте блъснали.

И двамата отново бяха залети от нова вълна смях.

Автобусът спря. Шофьорът отвори предната врата, а след това щеше да отвори и другите, за да слязат тези, които не се бяха успели да се придвижат напред.

Но една нетърпелива „госпожа“ яростно натискаше звънеца и не махна пръста си от него. Сякаш ако веднага не отворят вратата пред нея, ще настъпи Третата световна война.

Това продължително звънене, отекваше неприятно в главите на хората и допълнително ги изнервяше.

Стоян носеше тежка чанта и бе готов да я стовари върху нетърпеливата жена.

Сред намръщените физиономии се обади силен мъжки глас:

– Леличко, на този звънец и един танц можете да ни изсвирите.

Автобусът се разтресе от смях.

Жената се смути. Нищо не каза, но продължаваше да натиска звънеца. На хората им беше вече все едно, това което ги разстройваше, се бе превърнало в източник на добро настроение. Всички се смееха от сърце.

А когато вратата се отвори, човекът, който стоеше зад нетърпеливата жена, взе да ръкопляска. Останалите го подкрепиха, като удряха дланите си една в друга.

Останалият път на автобуса се превърна в празник. От време на време се чуваше:

– Бъдете така любезен …

След, което следваше поредната шега.

Въпреки логиката човек трябва да постъпва, не така както му се иска, а точно на обратно. Вместо да си „връщате“, по-добре обърнете всичко на шега, тогава обидата и гнева ще отстъпят място на бурния смях.

Слънцето ярко грееше, но лъчите му не топлеха вече така, но това не пречеше на двамата приятели Стамат и Нено да се разхождат в близкия парк. Разговорът им бе придобил доста сериозна насока. Ето чуйте сами.

– Какъв е смисълът на живота ти? – попита Стамат.

– Божият Дух придава смисъл на живота ми. Той ме употребява за фундаментални цели, както е употребил Синът Си за нашето спасение, – каза уверено Нено.

– Търсил ли си онова велико за теб, за което можеш да кажеш: „Бог ме призова за това и това…“?

– Ако търся това, спирам Бог да ме употреби по този начин, както Той иска.

– Но ако ме интересуват само собствените амбиции и мен самия, това лошо ли е?

– Това зависи от гледната точка, – засмя се Нено, – но ако наистина търсиш само това, ти няма да разбереш, от какво точно се интересува Бог. Съветвам те да загубиш интересът към себе си и да позволиш на Бог да те въвлече в своите глобални планове.

– Това означава да тръгна по Господния път, – замисли се сериозно Стамат.

– Ако тръгнеш след Него, ти няма да знаеш къде отиваш, но ще си спокоен и уверен в действията си.

– Нима наистина  Бог дава смисъл и цел в живота? – съмнението взе връх у Стамат.

– Той най-добре знае къде най-добре ще паснеш. Необходимо е само да му се довериш. и да не казваш: „Господи ще направя всичко , което искаш, но само не това….“

– Виж колко интересно се получава, ако сам се боря за това, което смятам, че ми е необходимо, трябва да положа прекалено много усилие, а може и изобщо да не го постигна.

– Но ако последваш Бога, в Неговите намерения, – бързо се намеси Нено, – ще видиш колко леко ще постигаш това, което правиш.

– Това означава напълно да му се доверя и да вярвам в Неговата благост?!

– Да така е.

– Да, но в мен има едно малко „ъгълче“, където се чувствам топло и уютно. От там Бог трудно би ме отскубнал, защото се страхувам нещо да не ме притесни или безпокои, измъчи или да ме накара да страдам.

– Довери Му се и сам ще се убедиш.