Симон бе майстор каменоделец. Той усъвършенстваше уменията си като възстановяваше катедралите от тринадесети век в Англия.

Когато Симон удряше по длетото, той го правеше внимателно. След това навеждаше глава и се вслушваше в песента на камъка.

След това удари малко по-силно, заслуша се и радостно каза:

– Всичко е наред! Ако бях ударил малко по-силно щеше да се отрони парче камък от скалата.

Симон постоянно регулираше ъгъла и силата на ударите с чука. Често спираше и с ръка опипваше прясно издълбаната повърхност и тихо мълвеше:

– Добре е, слава Богу!

Беше необходимо голямо търпение и чувствителност, защото един несъобразен удар можеше да причини непоправима вреда на произведението на изкуството, върху което каменоделецът работеше.

Успехът му зависеше от способността му да улавя и най-слабото предупреждение на пеещите камъни.

По същия начин, родителите трябва да слушат „благозвучието на мелодията“ струяща от децата им, особено по време на конфронтация и корекция.

Ако следите внимателно, вашите момчета и момичета, те ще ви кажат какво мислят и чувстват.

Вслушвайки и усъвършенствувайки се, всеки родител може да стане майстор, като този каменоделец и да създаде красиви произведения на изкуството – неговите деца.

Какво можем да направим в случая?

Нищо друго освен да се помолили на нашият Създател да ни даде уши, с които да долавяме всеки отенък и нюанс на промяна в живота на нашите деца и най-вече мъдрост, за да се приспособим съдействайки за оформянето на тези скъпоценни същества в хора, които искаме да бъдат.

Където и да отидем, каквото и да правим, особено  за празниците, ние много внимателно се приготвяме.

В дома на Стефан и Борис кипеше усилена работа. Наближаваше Рождество.

– Подготви ли се за празника? – попита Стефан брат си.

– Какво толкова има да се приготвям? И за какво е всичката тази суматоха? – възмути се Борис. – Ще си облека чисти и изгладени дрехи. Ще се среша, та косата ми да придобие някаква форма. Обувките си ще лъсна. А, и да не забравя, малко парфюм няма да ми е излишен.

– Само това ли? – изненадано повдигна вежди Стефан.

– Какво друго?! – възкликна Борис. – Нали това правим, за да създадем добро впечатление у другите, а това до някъде способства за увереността и устойчивостта ни, но преди всичко за нашето самочувствие.

– Подготовката е не само външна, но и вътрешна, – въздъхна дълбоко Стефан.

– Вътрешна? – попита недоумяващо Борис.

– Вътрешният процес е невидим, много пъти дори е неосъзнат, – започна да обяснява Стефан. – А понякога дори и неосъществен. Умът ни се настройва спрямо ситуацията.

– Искаш да кажеш дали е шумно или тихо, весело или тъжно? – прекъсна го бързо Борис.

– Да, – съгласи се Стефан. – И това влияе на поведението ни. Според ситуацията се чувстваме по определен начин и знаем как да се държим пред останалите. За това те попитах: Каква е вътрешната ти нагласа за Рождество? Не какви дрехи ще облечеш, дали ще участваш в програмата за празника или ще бъдеш с приятелите си на път, а какво е усещането ти за предстоящото празненство?

– Какви са тези глупави въпроси? – намръщи се Борис. – Празник като всеки друг.

– Съвсем не са глупави, – реагира мека Стефан. – Ако усещаш, че ти липсва радост и мир за празника, трябва да положиш началото на поне една положителна промяна. Каквато и да е причината сърцето ти да не е готово за рождения ден на Спасителя, Рожденикът иска да я споделиш с Него. Не защото Исус Христос не знае какво става в душата ти, а защото очаква да бъдеш открит, както подобава на едно истинско приятелство.

Борис все още намръщено гледаше брат си и вдигаше ръце от време на време, сякаш искаше да се отърве от нахален натрапник.

– Много пъти това, което изпитваме дълбоко в себе си, остава скрито и на тъмно, недокоснато от истината на Божието Слово. Когато бъдем докоснати от светлината на Писанието, нещата, които допреди това сме считали за нормални, придобиват съвсем друг смисъл. Искаш ли Исус да бъдеш тъжен, отчаян, изнервен или самотен на Рождество?

– И какво да правя тогава? – безпомощно въздъхна Борис.

– Има неща, които трябва да правим  всекидневно, например, да се радваме, да се молим и да благодарим.

– А ако ги изпълня и не се чувствам добре? – смотолеви нерешително Борис.

– Това е невъзможно, – откликна Стефан. – За това Рождество ти пожелавам радост, която да идва от мисълта за Спасителя; молитва, която побеждава всички негативни обстоятелства и благодарност, която да бъде твоят подарък за Рожденика.

Христо Николов се бе загубил в пастирските си задължения. В един момент от живота си той бе станал говорител на многобройни телевизионни и радио служения. Движеше се непрестанно от една телевизионна  ангажираност към друга.

Освен това при ежедневната си работа в църквата трябваше да консултира членовете ѝ. Изискваше се присъствието му на дълго продължаващите събрания , за обсъждане на строителството на новото многофункционално съоръжение.

Разбира се , това всичко беше за прослава на Бога.

Ангажираността на Христо към работата му бе доказателство за Божието влияние в живота му.

Но се стигна до това положение, че всичко това започна да прилича по-скоро на производителност, а не придобиване на сила за действие.

Един ден Николов стигна до там, че влезе в кабинета си, а идеята да се помоли, да почете от Библията за свое собствено назидание, изобщо не дойде в главата му.

Погребан в работата си, Христо усети глас от дълбините на духа си:

– Изключи всичко това. Искам да се върнеш…..

Николов бе зашеметен. Той бе получил духовна оценка за своя живот. Вършеше Божията работа, но в действителност беше далече от Бога.

Христо разбра, че Бог го зовеше обратно към страстта, която провокира неговото служение.

Николов установи:

– Аз все още проповядвам добре. Хора се спасяват и църквата расте, И все пак моето „добро“, не е същото като това на Бога.

Опитът на Христо му напомни една отрезвяваща мисъл: „Ако говоря непознати и ангелски езици, имам дар пророчество или вяра, които могат да премества планини, даже да даря цялото си имущество на бедните и да предам тялото си на огъня – нищо не съм, щом нямам любов. Ако всичко това е направено по навик или проста формалност, а не от любов, от него няма никаква полза.

На практика в църквата му бяха склонни да отдават по-голямо значение на външните изяви в богослужението, а не на сърцето, от което идваха.

Христо си каза:

– Някои грешат като мислят, че по-бързите песни, скачането и силните възгласи ще доведат до по-продуктивно поклонение.

Той си спомни думите на Павел: „Толкоз ли сте несмислени, че, като почнахте в Духа, сега се усъвършенствувате в плът?“

И Николов взе решение за себе си, особено за работата си:

– Ще откажа да говоря в програмите по телевизията и радиото. Църковното консултиране ще възложа на някой по-квалифициран от мен. Строителството на новите съоръжения ще поверя на хора разбиращи и отговорни за това. Така ще имам повече време за молитва и общение с Господа.

Дълго крачи из кабинета си и продължи да изказва мислите си на глас:

– Първоначално бях призван да стана ученик на Исус. Следваше да бъда предан мъж и баща и чак след това да съм пастор, чийто дълг е да бъде духовно жив, за да може по-добре да подготви църквата, на която служи.

И накрая заключи:

– Служението ми трябва да бъде зависимо от истинските ми взаимоотношения с Бога.

Така Христо Николов се освободи от не стигащото му време и безпомощното си състояние в християнския си живот, което му помогна да работи за промяната не само на себе си, но и на другите.

Слънцето блестеше неимоверно силно, то заслепяваше хората и нямащите тъмни очила мъчително присвиваха очи. Една голяма група се бяха приютили под чадърите на близкото заведение.

На една от масите седеше девойка. Тя бе нежна като цвете попило росата на утринта. Погледът ѝ бе съсредоточен в някаква книга, чиито страници шумоляха под пръстите ѝ.

Към масата приближи възрастен мъж и попита:

– Извинете, при вас свободно ли е?

Момичето само кимна с глава и продължи настървено да чете.

– Навярно сте от близкият университет? – опита се да я заговори мъжът. – Аз съм професор Николов.

– Приятно ми е, Росица, – усмихна се лъчезарно девойката и притвори нервно книгата. – Да студентка съм. Посещавам лекциите във факултета по славянска филология.

– А от къде сте? – полюбопитствува професорът.

– От квартал Изгрев, – отговори момичето.

– Невъзможно! – възкликна Николов. – Там мой приятел преди години бе направил социологическо проучване. За живеещите в този квартал момичета и момчета, той бе констатирал, че мизерстват в бедни семейства и просто за тях няма никакъв шанс.

Росица се засмя:

– Сега нещата там са се променили. Много от нашите младежи са адвокати, лекари, учители и бизнесмени.

– Но как е станало всичко това?

– В квартала ни дойдоха двойка мъж и жена. Те вече са възрастни, но ние много ги уважаваме.

Професорът реши да се срещне с това семейство, за да разбере магическата формула за тази рязка промяна.

Отиде в квартала и бързо намери дома на двамата старци. След като поговори малко с тях, Николов ги попита:

– Как успяхте да измъкнете младежите от тинята и калта в този квартал? За мен бе невероятно да чуя, какви големи успехи са постигнали в живота си?

Жената се усмихна и каза:

– Няма нищо неестествено в това. Просто ги обичахме.

И професорът разбра, че любовта е силата, която бе пришила криле на подрастващите.

Стоян усещаше, че тази жена е силно депресирана. Това ѝ състояние не се дължеше на химически дисбаланс. Той продължаваше да я слуша и да търси начин как да ѝ помогне:

– Толкова много съм разочарована от живота си, – оплакваше се Поля. – Вие не знаете как семейството ми се отнася с мен, аз не им придирям, но ….., а приятелите ми да не говорим, но аз търпя…., особено пък в църквата…, но аз мирувам и си трая … Всички те направо са ми втръснали със своите слабости и пропуски. Това ме огорчава и обезсърчава в живота ми.

Стоян слушаше и се молеше в ум: „Боже, дай ми точните думи. Как да я успокоя?“

Отговорът не закъсня: „Вслушай се внимателно в това, което казва! Не ти ли прави впечатление, че нещо постоянно се повтаря?“

Едва сега Стоян ясно различи натрапващото се „аз“.

„Ето това е нейния проблем, – помисли си той. – Тя се е депресирала, защото цялото ѝ внимание е насочено лично към нея. Когато Азът доминира в живота ни, много често се концентрираме върху самооценяване и самоусъвършенстване и вече не сме способни да се раздаваме“.

Стоян погледна жената и ѝ каза:

– За вашият случай мога да ви посоча урокът, който ни дава апостол Павел. „Сега вече, не аз живея, но Христос живее в мене; а животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене“. Бог може да промени живота ви.

– Но как? Какво трябва да направя?

– Бог е направил възможно да Го познавате и да преживеете невероятна промяна във  живот си. Намерете мир с Бога. Просто започнете да подражавате на Христос, Който не дойде да съди света…

– А да го спаси, – бързо допълни Поля.

– Той даде живота Си за нас. Така и ние сме длъжни да дадем живота си за братята, – заключи Стоян, – като им служим, защото и „Човешкият Син не дойде да Му служат, но да служи“.