Диди с радост бе очаквала брака си. Но когато приключиха бурните периоди в него, тя разбра, че той ѝ носи единствено страдание. Тялото ѝ я бе предало със своята скованост и напрегнатост.

Осъзнаваше, че като съпруга е претърпяла пълен провал. Свекърва ѝ се държеше лошо с нея и все я поучаваше. Останалите жени я подминаваха с ледена вежливост, зад която трудно скриваха презрението си към нея.

А нейният съпруг едва ли я обичаше, навярно всичко бе плод на нейното въображение. „Дали и той не я презираше като всички останали?“ – питаше се често тя.

За никого не бе тайна, че мъжът ѝ си има любовница, но за нея това бе много болезнено. Тя се чувстваше отхвърлена. Странното е, че за мъжете това беше нещо обикновено, дори го смятаха за необходимост.

Диди често чуваше зад гърба си, как жените шушукат за любовницата на мъжа си:

– Много е красива и духовита. Киро е страшно увлечен по нея.

Ако мъжът ѝ бе неопитен като нея, двамата щяха да се разберат и взаимно щяха да се успокояват. Ако беше по-възрастен щеше да прояви повече търпение и сдържаност, но той беше уловен в мрежата на тази развратница, която му носеше физическа и духовна удовлетвореност.

Нежеланието за контакт и сковаността на Диди отблъскваха Киро. Не можеше насила да изисква от нея това, което ѝ бе противно.

Накрая Киро дори се разгневи:

– Как ще имам деца от теб, когато се дърпаш така?

Той не искаше да оскърби семейството ѝ и да му причини такава болка. Не можа да намери разрешение на проблема, но и с никого не сподели.

От своя страна Диди трупаше неприязън и враждебност. Цялата вина за брака им, тя хвърляше върху любовницата му.

Гордостта ѝ бе наранена. Тя започна да мрази съпруга си. Ненавиждаше любовницата му, защото смяташе, че тя е откраднала любовта на съпруга ѝ.

С враждебност и омраза нищо не се постига. За да има промяна в обстоятелствата, човек трябва да разбере грешките си и докато е време да се поправи, защото след развода е твърде късно да се правят какви да е корекции.

Драгомир и Милен влязоха в стаята. Три от стените бяха окичени с лавици,  с плътно наредени една до друга книги, които  стигаха до тавана. На четвъртата стена бяха подредени папки и бележници.

Двамата се огледаха внимателно.

– От къде да започваме? – попита Драгомир.

– Всички книги, папки и бележници отдавна са преровени и изследвани, – каза Милен.

– Тогава какво ще правим?

– Ще търсим там, където никой не е търсил досега, – отговори съвсем сериозно Милен.

– И къде е това там? – намръщи се Драгомир. – Тук има само една огромна стая наблъскана с книжа.

– Николаев е бил интересен тип. Той е от хората, които крият тайните си на очевидни места, – започна да разсъждава на глас Милен. – Ако ти бе на негово място къде би скрил нещо, което не искаш другите да намерят?

– Май трябва да се елиминира всеки къс изписана хартия и стелажите, – почеса се по главата Добромир.

– Много точно, – съгласи се Милен.

– Може би някое тайно чекмедже, тухла край камината? – подхвърли като идея Добромир, като погледът му започна подробно да изучава детайлите около камината.

– Ти подценяваш Николаев. Той е бил човек с богато въображение. Тайните чекмеджета и отвор край камината са отдавна известни прийоми, – подчерта Милен.

– Вграден тайник в мебел или зад картина на стената? – опита се да гадае Добромир.

– Мебелите и картините не са добро решение, защото могат да се подменят или преместят. Трябва да мислим за нещо, което е неизменно, – замисли се Милен.

Изведнъж лицето на Добромир светна и той погледна към краката си.

– Подът! – извика той.

– Хайде да съберем килимите, – предложи Милен.

След като операцията приключи, Милен нареди:

– Внимателно огледай отворите между дъските. Търси място, което изглежда протрито и малко износено.

Двамата обхождаха пода и внимателно го оглеждаха. Измина малко повече от половин час, когато Добромир вдигна глава и се усмихна. Извади един жетон от джоба си и го пусна между две дъски, след това внимателно повдигна едната.

– Намерихме го! – възкликна Добромир развълнувано.

Милен легна на пода и надникна в образувалия се отвор. Вътре имаше кожен пакет. Милен го хвана много внимателно и го изтегли навън. Постави го на масата и двамата замръзнаха в очакване.

Милен със страхопочитание отвори пакета. От него извади бележник с дебелина около шест сантиметра.

Внимателно го разтвори. Вътре имаше чертежи и обяснения към тях. За Милен нямаше проблем  с разчитането на написаното, защото той знаеше около десетина езика писмено и говоримо и още толкова, макар и не толкова добре.

– Това е, – засмя се Милен. – Намерихме изобретенията на Николаев. Това наистина са откритията му, които не е искал да сподели със света. Той се е страхувал, че те могат да донесат разруха на хората, а не благоденствие.

Това бяха ценни изобретения и изследвания. Въпросът бе: „Как и за какво ще се използват по-нататък“?

Дали този бележник не трябва да изчезне отново, така че хора с лоши намерения, да не протягат ръце към него? Това бе трудна дилема за решаване ….

Испанската художничка Йоланда Домингес е направила експеримент, по време на който е установила, какво виждат децата на фотографиите в модните списания.

По време на експеримента на децата показали фотографии на Dior, Pepe Jeans, Miu Miu and Alexander Wang. На снимките моделите били в различни пози и облекло.

Интересното е, че мъжете на фотографиите децата са възприемали като герои или босове.

Например, за снимка, на която бил сниман националният отбор на Германия по футбол, едно от момчетата казало, че мъжете приличат на герои, а момиче предположило, че те са много щастливи.

А за жените, обикновено децата казвали, че чакат помощ, в нетрезво състояние са или нацяло са мъртви.

На една от снимките, на която имало момиче, което седяло на улицата, прикривайки лицето си с ръце, едно момче предположило „Тя се чувства самотна и гладна“. Друго от децата предположило, че момичето е изплашено.

Според резултатите от експеримента, Йоланда Домингес е заявила, че даже децата чувстват неравенството между жените и мъжете в модната индустрия.

Така художничката се е опитала да привлече общественото внимание към този проблем.

Френският биохимик Пиер Калея е създал фенер на базата флуоресциращи водорасли. Целта му е била да демонстрира важността и полезността на тези организми в нашия живот.

При развитието на промишлеността въглероден диоксид е един от най-често срещаните странични продукти, които замърсяват околната среда и ускорява глобалното затопляне.

Калея е видял възможност за решение на проблема по екологичен път. Нали водораслите се нуждаят от  въглероден диоксид като енергиен доставчик?!

Водорасловият фенер може да погълне за година толкова  въглероден диоксид, колкото едно дървото през целия си живот, ако не се отсече.

Фенерът не само използва въглеродния двуокис, но произвежда и кислород. За това учените наричат тази система допълнителни бели дробове на нашата планета.

Килограм водорасли е в състояние да поеме за цял ден 2 кг въглероден диоксид. Фенерът, която е създала Kaлея съдържа 1,5 куб.м водорасли. За една годината фенерът абсорбира от въздуха около един тон въглероден диоксид.

Проектът осигурява не само здравословен въздух, но и светлина.

Французинът смята, че водораслите могат да се използват не само за улични лампи. Такива водораслови лампи могат да се инсталират в големи сгради и подземни гаражи, където осветлението е слабо и въздухът е замърсен от ауспусите на автомобилите.

Сред възрастното население на САЩ 32 милиона хора не могат да четат. Това е най-вече за тези, които идват от бедни семейства и нямат достъп до книгите.

Американската авиокомпания JetBlue, опитвайки се да реши проблема, е поставила в бедните райони на Вашингтон автомати, които дават безплатни книги.

Не е ли парадоксално? САЩ страна, която в много области е световен лидер, 14% от възрастните в нея са неграмотни, не могат да четат инструкциите в началното лекарството и табелите на магазините.

Това явление се отнася за хора от семейства с ниски доходи, които нямат достъп до книгите. С течение на времето, тези хора, които са израснали в такава среда, нямат интерес към обучението и търсенето на нови знания, така те остават в дъното на социалната стълба.

От друга страна, повече от половината от възпитаниците на американските начални училища не достигнат необходимото ниво на грамотност и почти не могат да четат и пишат.

Специален книжен апарат е поставен в един от най-бедните райони на Вашингтон Анакостия. Повече от половината населени в този район живее под прага на бедността. Родителите нямат възможност да дадат образование на децата си. Местните жители наричат това място „пустиня на книгата“, защото там няма от къде да се появят книги.

Според ръководството на компанията книгите, до които има свободен достъп, ще помогнат да се повиши нивото на грамотността  и ще доведат до интерес към учението и новите знания.

Във Вашингтон са поставени няколко такива автомата, а предоставените книги в тях са над 100 хиляди. Авторите на проекта смятат, че при това решаването на проблема с неграмотността, могат да се постигнат добри резултати.

В класацията на страните по отношение на грамотността, САЩ се класира на 16-то място от 23 възможни.