Мехмед живееше в малка къща построена в земя, която се намираше в северен Ирак. Изкарваше с много труд прехраната на семейството си. Имаше седем деца.

Когато терористите от Ислямската държава нахлуха в Мосул и околните райони, той ги прие с радост. Ненавиждаше християните и казваше за тях:

– Тези „неверници“ трябва да бъдат убити и заличени от лицето на земята.

Три месеца по-късно екстремистите от Ислямската държава завзеха дома му и го превърнаха в склад за оръжие.
На Мехмед това съвсем не се хареса и даде отпор на действията им:

– Какво правите? Това е моя дом! Къде ще отида със семейството си? Аз съм ревностен мюсюлманин, защо ми причинявате това?

Най-напред не му обръщаха много внимание, но когато продължи да се съпротивлява, го пребиха и отнеха жена му. Той повече не я видя.

Ръцете на Мехмед бяха счупени от побоя, а гърдите му бяха натъртени и едва дишаше. Няколко от ребрата му бяха натрошени.

Успя да избяга с децата си в пустинята и там опъна палатка.

Колкото повече Мехмед изучаваше исляма, толкова повече съмнения и недоверие се пораждаха у него. Та нали бойците от Ислямската държава, мюсюлмани като него, го третираха като най-долно същество. Мъчеха го и го биеха, заради неподчинението му.

В един неофициален лагер местни мисионери помогнаха на Мехмед и децата му.

– Първият човек, който се погрижи за раните ми, бе християнин, – свидетелстваше по-късно Мехмед. – Той носеше Библия и се помоли за мен. Отначало не го разбирах, но в него видях Христос. Когато ми подари Библия, му казах, че ще ми трябва чудо, за да приема това, което казва.

Изучаването на Библията с местния мисионер, през следващите месеци, доведе до чудото, което не вярваше Мехмед, че може да стане.

– Приех Исус Христос като Господ на живота си, – казваше  с гордост покаялият се мюсюлманин. – Това е истинско чудо! Сега обичам всички хора!

Ирак е една от страните в Близкия изток, където много мюсюлмани се обръщат към Христос. Те бяха оставили разрушените си домове и постъпиха в импровизираните лагери, където усещаха Божията любов и предаваха живота си на Бога.

Господ извършваше чудеса с тях. Той ги променяше, изцеляваше и освобождаваше от веригите на злото.

Много от тях се присъединиха към църква, изпращаха децата си в библейски училища и с голяма страст и настойчивост участваха в домашните молитвени групи.

Мартин и баща му обичат да излизат сред природата. Те дори си имат свое любимо място, скрито от очите на другите. Там редовно ходят. Почиват си и ловят риба.

Но една неделя на тяхното място ги посети слаба, но красива котка. Докато бащата постави палатката, синът му се сприятели с четирикраката гостенка, която се оказа много ласкава и умилкваща се.

След като Мартин погали животното, то започна да го следва и да се отърква о краката му.

– Рибата, която хвана, на котката ли я даде? – попита бащата сина си.

Мартин само повдигна рамене и смутено наведе очи надолу.

– Е, това не е беда, – каза бащата. – Ние сме донесли достатъчно храна за обяд и вечеря.

Получавайки толкова много любов и внимание, бездомната котка се привърза към туристите. През цялото време активно се въртеше около тях. И те едва не се спъваха в нея, когато събираха клони за огъня.

След вечеря котката изчезна. Мартин и баща му  я потърсиха, но не я намериха и легнаха да спят.

След няколко часа около палатката се чу шум. Мартин си веднага изскочи с баща, за да види какво става навън.

В тъмнината, осветени от телефона на Мартин, баща и син видяха осем сияещи очи. Котката се бе върнала, но не сама, а с три котенца, две черни и едно раирано.

Мартин се зарадва:

– Сега в лагера имаме четири котки.

Всичко, което уловиха на другия ден бе предоставено на котката майка. Тя буквално бе „натъпкана с риба“.

– Татко, ще ги вземем, нали? – Мартин умолително гледаше баща си.

– Разбира се, – бързо се съгласи баща му, – но първо трябва да ги заведем на ветеринар да ги прегледа.

– А, мама? – със страх попита Мартин.

– Когато види радостта ни от „чудния улов“, – засмя се баща му, – не може да ни откаже.

Така и стана. Тя не по-малко от двамата рибари, обичаше животните.

– Че кой може да откаже подслон и храна на такива мили създания?! – плесна с ръце  майката на Мартин, когато видя новото попълнение на семейството.

Предстоеше ново пътешествие. Затова семейство Григорови старателно се подготвяха за него.

– Нека да си вземем екипировката за къмпинг, – предложи Димитър, главата на семейството.

– Това е хубава идея – подкрепи баща си Иглика, – ще си намираме хубави места сред природата, преди да настъпи нощта.

– А ще има ли хубава храна? – попита малкия Сашо, като премлясна с уста, предвкусвайки нещо много вкусно.

– Ти все за храна си мислиш, – присмя му се Иглика.

– Не се карайте, – скастри ги Милена, тяхната майка, която още в зародиша успяваше да потуши всяка кавга, стига да бе наблизо. –  Ще има храна и палатка, всичко необходимо за приятното ни прекарване сред природата.

Пътешествието започна доста възторжено. Децата не знаеха накъде вече да гледат. Всичко наоколо ги очароваше. Възторга им не стихваше, докато коментираха видяното.

Увлякоха се повече от необходимото и скоро се стъмни. Намирането на подходящо място за къмпинг сега бе по-трудно, поради липса на слънчева светлина.

Накрая решиха:

– Ще се настаним тук, – каза Димитър, – а сутринта ще си изберем по-хубаво място.

– Тъмнината не ни предлага по-добър избор, – съгласи се Милена и се зае с подготовката на храната.

Останалите се заеха да подготвят местата за нощувка. Легнаха малко след това и понеже бяха много изморени, бързо заспаха.

На сутринта Сашо още сънен се развика:

– Погледнете, тук има следи на някакво животно.

Димитър приближи и внимателно разгледа отпечатъците върху мократа пръст.

– Това са вълчи следи, – констатира той.

– Ако знаехме, че има такива, – каза намръщено Иглика, – изобщо нямаше да се съглася да останем тук.

– Понякога и в живота е трудно да намерим място, на което да се установим, – обади се Милена, – особено когато около нас е мрачно.

– В някои моменти съм се усещала, – каза Иглика, – че се опитвам да живея в свое собствено, доста ограничено светло пространство.

– Не, че това е невъзможно, – усмихна се Милена, – но е доста трудно и води до безизходица.

– В такива моменти, – подчерта Димитър, – трябва да спрем да игнорираме Исус, Неговото присъствие, любов и сила и да изберем да живеем в неговата светлина.

– Животът е толкова лесен, – подскочи Иглика, – ако живеем в светлината на Христос.

Сашо важно добави:

– Виждаме къде отиваме и знаем, че до нас има Някой, Който ни води и ни помага.

Въпреки, че нямали по-задълбочени инженерни познания, няколко ученички от средно училище в Сан Фернандо, Калифорния САЩ, измислили наистина нещо полезно, което може да помогне на много хора.

Момичетата са направили палатка, която се захранва със слънчева енергия и лесно се сгъва в раница, така че бездомните винаги могат да имат при себе си удобно място за почивка.

Талантливите ученички са работили над своя проект цяла година, но си струва труда. В резултат на това те спечелили не само уважение, но и награда в размер 10 хиляди долара.

Младите изобретателки са се превърнали в символ на добротата и вярата в човечеството.

Вечерта вече се спущаше на гората. Асен стоеше пред палатката и наблюдаваше как една заклещена пчела се опитва да се освободи.

Най накрая насекомото успя да се отскубне, но бе привлечено от ярката светлина на фенера. Кръжеше около него и често се удряше в предметите наоколо. Само няколко пъти успя да избегне тези сблъсъци.

– Дали не бърка светлината на фенера с тази на слънцето? – учуди се Асен.

Той бе чувал, че пчелите се ориентират в зависимост от положението на слънцето.

Асен продължаваше да наблюдава пчелата и изведнъж възкликна:

– Какво прави тази пчела? Нима не разбира, че тази светлина е изкуствена?

Зад гърба на Асен се чу ясен мъжки глас:

– Колко често и ние хората се заблуждаваме, като не следваме истинската светлина?

Това бе бащата на Асен, който се бе приближил тихо и бе чул как сина му се бе изненадал от поведението на пчелата.

– Много пъти, – продължи бащата на Асен, – ние разчитаме на пари, роднини и връзки. И мислим, че всичко това ще ни отведе в правилната посока, но е необходимо да се доверим на Божието водителство.

– Татко, – каза Асен, – когато е тъмно около нас, всеки би тръгнал след първата светлинка, която види.

– Но това прави ли ни по-сигурни? – попита баща му.

– Но тръгвайки след такава светлина ние се чувстваме някак си в безопасност, – каза Асен.

Бащата  въздъхна и разроши с ръка косата на сина си. След това погледна сина си в очите и му каза:

– Бог е единственият, който може да ни изведе от тъмнината и да ни насочи в правилната посока. За това по-добре следвай истинската светлина.

–