Мартин и баща му обичат да излизат сред природата. Те дори си имат свое любимо място, скрито от очите на другите. Там редовно ходят. Почиват си и ловят риба.

Но една неделя на тяхното място ги посети слаба, но красива котка. Докато бащата постави палатката, синът му се сприятели с четирикраката гостенка, която се оказа много ласкава и умилкваща се.

След като Мартин погали животното, то започна да го следва и да се отърква о краката му.

– Рибата, която хвана, на котката ли я даде? – попита бащата сина си.

Мартин само повдигна рамене и смутено наведе очи надолу.

– Е, това не е беда, – каза бащата. – Ние сме донесли достатъчно храна за обяд и вечеря.

Получавайки толкова много любов и внимание, бездомната котка се привърза към туристите. През цялото време активно се въртеше около тях. И те едва не се спъваха в нея, когато събираха клони за огъня.

След вечеря котката изчезна. Мартин и баща му  я потърсиха, но не я намериха и легнаха да спят.

След няколко часа около палатката се чу шум. Мартин си веднага изскочи с баща, за да види какво става навън.

В тъмнината, осветени от телефона на Мартин, баща и син видяха осем сияещи очи. Котката се бе върнала, но не сама, а с три котенца, две черни и едно раирано.

Мартин се зарадва:

– Сега в лагера имаме четири котки.

Всичко, което уловиха на другия ден бе предоставено на котката майка. Тя буквално бе „натъпкана с риба“.

– Татко, ще ги вземем, нали? – Мартин умолително гледаше баща си.

– Разбира се, – бързо се съгласи баща му, – но първо трябва да ги заведем на ветеринар да ги прегледа.

– А, мама? – със страх попита Мартин.

– Когато види радостта ни от „чудния улов“, – засмя се баща му, – не може да ни откаже.

Така и стана. Тя не по-малко от двамата рибари, обичаше животните.

– Че кой може да откаже подслон и храна на такива мили създания?! – плесна с ръце  майката на Мартин, когато видя новото попълнение на семейството.

Има мъчителни моменти в живота на всеки индивид.  Но понякога на човек му става толкова тежко, че той не може да устои на предизвикателствата и се срива.

Трейси бе хоспитализирана с тумор в мозъка, който едва не я уби. Когато я докараха в болницата състоянието ѝ бе много тежко.

Лекарите успяха да отделят опасното образование, но по време на операцията възникнаха усложнения, които доведоха до реанимацията, а после и до последвалата я интензивна терапия.

Когато основната заплаха бе премахната, възникна друг сериозен проблем.

– Аз съм сама, а и тази мъчителна болка, – каза си Трейси след всичко, което бе претърпяла, –  няма надежда да оздравея.

Така Трейси вместо да се раздели окончателно със заболяването си, се превърна в пациент, готвещ се да умира. Човек, който нямаше за какво да живее. Тя се бе предала и нищо интересно, не очакваше в живота си.

Но един ден в стаята ѝ влезе неочаквано четириногата Даря. Куче с добри очи, излъчващи нежност  и подкрепа. То имаше опашка въртяща се от радост, като вентилатор.

Даря не бе нахална. Тя погледна пациентката на кревата и сякаш с поглед я попита:

„Мога ли да дойда при теб на кревата?“

А след като Трейси ѝ разреши вдигна муцунката си към нея и последва въпрос изразен със съчувствие в очите:

„Как си?“

Точно от това се нуждаеше Трейси. Като че ли тя намери някой, който да вярва в нейното оздравяване и искрено да го желае.

Кучето остана при жената. Скоро тя сподели с хората, които я обслужваха в болницата:

– Сега вече си лягам да спя щастлива.

Нещата за Трейси започнаха да се нареждат безпроблемно. Малкото куче успя това, което лекарите се мъчеха да направят от няколко седмици. То изцели душата ѝ. Само Даря инстинктивно разбра от какво се нуждае тази жена.

След няколко дни Трейси започна да отменя един след друг курсове на терапия. Тя не се нуждаеше повече от лечение и скоро бе изписана от болницата.

Даря направи малко чудо. Буквално спаси от ръцете на безнадежността своята нова стопанка.

Едно лято си казах:

– Имам нужда от море, от морски въздух за подсилване.

И аз се отправих към морския бряг, но морето, плискайки своите вълни ми прошепна:

– Не е в мен.

Престоят ми на морето не ми донесе това, за което мечтаех.

Тогава си казах:

– Ще намеря почивка на планинските възвишения.

И отидох в планината. Събудих се рано сутринта.  Пред мен бе величествена планина, която толкова много желаех да видя.

Но тя също ми каза:

– Не е в мен!

И тя не ми даде желаното удовлетворение.

О, имах нужда от океана на Неговата любов. И от планинските висоти на Божиите истини вътре в мен. Аз се нуждаех от тази мъдрост, за която бездната казваше:

– Не е в мене тя!

Мъдростта е несравнима със скъпоценните камъни и златото. Христос е нашата мъдрост, която задоволява нашите най-дълбоки нужди.

Нашето вътрешно вълнение може да бъде успокоено само от откровението на Неговото вечно приятелство и любов към нас.

Не можете да удържите орел в гората. Може да съберете около него избрани пернати певци, да му предоставите място на най-красивия бор, да поръчате на другите птици да го снабдяват с отбрана храна, но към всичко това той ще се отнесе с презрение.

Разперил могъщите си крила, устремил очи към Алпийските върхове, той ще се понесе високо към чертозите на предците си, сред непристъпните скали, където се чува музиката на дивите виелици и грохотът на водопади.

Душата на човека, с нейните орлови влечения към висините, не може да се успокои извън своето местообитание на „скалата на времето“. Чертозите на нейните предци са на Небесата.

Нейните планински укрепления се намират в самия Бог и в Неговата неизменна верност. Нейният царствен полет се носи в посока към Вечността.

Нощта беше тиха и спокойна. Неда свърши с домакинската си работа и се пъхна в леглото, където Нено отдавна бе заспал. Умората я сграбчи в обятията си и тя се унесе в дълбок сън.

В полунощ Нено скочи като ужилен от леглото, приседна на края му и започна настървено да търка ръката си. Неда усети ставането му и сънена го изгледа.

– Какво ти става? – попита го тя.

– Сънувах страшен сън, – каза уплашено Нено, а през това време продължаваше да търка китката на едната си ръка.

– Какво толкова? Сънища, – каза Неда, – какво ли не му се присънва на човек.

– Ти нищо не разбираш, – троснато отвърна Нено.

– Какво ти е на ръката? – попита Неда.

– Нали точно това исках да ти обясня, – ядоса се Нено.

Неда си премълча. Само кавги и липсваха посред нощ. Тя го погледна, очаквайки да разбере, какво толкова страшно бе видял в съня си.

– Дойде един едър мъж в расо. Носеше метално острие около което пламтеше огън. Той докосваше пламъка, но него не го гореше. Приближи се и с това пламтящо острие написа на ръката ми 666. Ето виж, но много ме боли ръката.

– Нищо не виждам, – каза Неда, въпреки че внимателно огледа мястото, което ѝ посочи Нено.

– Ти си сляпа, – ревеше от болка Нено.

Неда трепна и се разплака.

– Защо плачеш? Какво ми стана на ръката? Виж цялата пламти и числото се вижда ясно, – настояваше Нено.

Какво можеше да му каже тя? Бе чула от жените в магазина, че ходел с една или друга жена от махалата, но оня ден я пресрещна баба Въла и направо ѝ каза в очите:

– Твоят няма ли да миряса най-сетне?! Сега е хукнал по една циганка, акъл ли няма? Кьорав ли е, та не види какво е оставил в къщи, ами е хукнал като луд, поне да бе хубава, ами то…, – възрастната жена махна с ръка и си продължи по пътя.

Нено три дена пъшкаше и се мъчеше да отнеме болката от ръката си и на всички разправяше, че има число изписано на нея, но никой не го виждаше. А Неда плачеше и мълчеше.

Една вечер Нено я спря и рече:

– Кажи ми, от къде ми дойте това? Виждам те, че плачеш, сигурно знаеш нещо.

– Кривите пътища, по които си тръгнал, те доведоха до това. Самият дявол те е дамгосал, станал си негов, – тъжно го погледна Неда.

– Какви ги говориш? – невярващо кресна Нено.

Тя извади Библията си отворя я на определено място, което много добре познаваше и му я подаде:

– На прочети и сам се увери!

Нено с треперещи ръце пое книгата и бавно прочете:

– „11 И видях друг звяр, който възлизаше от земята; и имаше два рога прилични на агнешки; а говореше като змей.
12 Той упражняваше всичката власт на първия звяр в неговото присъствие, и принуди земята и живеещите на нея да се поклонят на първия звяр, чиято смъртоносна рана бе оздравяла.
13 И вършеше големи знамения, до там щото да направи и огън да излиза от небето на земята пред човеците.
14 И мамеше живеещите на земята чрез знаменията, които му беше позволено да извърши пред звяра, като казваше на живеещите на земята да направят образ на звяра, който беше ранен от сабята и оздравя.
15 И позволи му се да даде дишане на зверовия образ, така щото зверовия образ да продума; също и да направи да бъдат избити ония, които не се покланят на зверовия образ.
16 И принуждаваше всички, малки и големи, богати и сиромаси, свободни и роби, да им се тури белег на десницата или на челата им;
17 за да не може никой да купува или да продава, освен оня, който носи за белег името на звяра, или числото на неговото име.
18 Тук е нужно мъдрост; който е разумен, нека сметне числото на звяра, защото е число на човек; а числото му е шестстотин шестдесет и шест“.

Нено изтърва книгата и пребледня. Това, което до скоро му се струваше игра и му доставяше удоволствие, бе го довело до нещо много страшно…..

На пръв поглед  снимката не представлява нищо особено. Просто ъгъл на градината с морава, ограда и сушилня за дрехи.

Обаче спокойната картина крие нещо заплашително, защото на нея  има питон.

Собствениците на тази градинка я фотографираха и поканиха потребители на интернет, да открият неканения гост.

Само няколко души, блъскайки главите си и изморявайки очите си, забелязали че змията се е скрила на оградата, частично в растенията.

Змията успешно била хваната и отнесена по-надалече.