На земята, все още има фантастично красиви места, създаващи впечатление за един нереален пейзаж от друга планета.
Едно от тях е Салар де Уюни, мистериозните солени равнини в Алтиплано, Боливия, което привлича туристи от цял свят.
Огромният снежнобял „океан“ от соли в комбинация с невероятно синьо небе „осеяно“ с облаци в дъждовния сезон се превръща в огромно огледало, създава илюзията за отражение и ходене по водата.
Само природата може да даде невероятно, незабравимо преживяване, което може да се сравни с пътешествие в космоса.

Живял някога един стар часовник. Той стоял на каменен рафта под огледалото толкова дълго, че не помнел кога са го поставили там. Редовно измервал времето и помагал на домакинята да разбере, какво трябва да върши.
Докато един ден през декември … Домакинята, гледайки се в огледалото, изведнъж забелязала, че всяка година, прилича на другата…само, че отражението в огледалото ѝ говорило за това, че нещо се е променило и то не към по-добро….
– О, колко е тъжно! Ако часовникът ми беше вълшебен, аз през всяка следваща година щях да изглеждам по-добре, а не да остарявам! – възкликнала тя.
Оказало се, че часовникът наистина е бил вълшебен, но някой го е омагьосал.
Да отнеме магията може само този, който ще направи часовникът отново да прави чудеса.
– Та това е много просто, – казал часовникът.
Домакинета не само се изненадала, тя се уплашила и помислила, че се е побъркала. Поклатила глава, примигнала и се огледала, но в стаята освен нея нямало никой друг.
Часовникът я успокои и ѝ разкрил своята тайна. Оказало се, че той отмерва само това, което собственикът искал да се измери.
– Ако поискаш, мога да удължа моментите на щастие. Така става, когато се захванеш за творческа работа и не забелязваш, че времето е отлетяло. Но ако повтаряш едни и същи скучни неща всеки ден, тогава аз изгарям времето или го поглъщам. Време е да се захванеш с нещо ново. Скучното повторение прави времето невидимо и изчезва. Само заниманието с нещо ново аз възприема с „нормална“ скорост. Тогава времето не бяга, а искри в потоци и доставя радост. В такива моменти човек не старее, а животът придобива смисъл.
– Ако правилно съм те разбрала, – каза домакинята, – всеки път трябва да намирам нещо ново, така че времето да не лети и аз да оставам млада.
– Разбира се! Навярно си го забелязала, когато се увлечеш по нещо, което те е заинтересувало. Благодарността във всеки един такъв момент, изменя темпа на времето.
– Но аз имам толкова много задължения, грижа за съпруга си, децата, дома….Какво да правя тогава?
– Това е много лесно! Не копирай всяко свое действие! Намери удоволствие и смисъл във всяка работа! Ето наближава Нова година. Ако ти се отнесеш към това, което вършиш както преди ще загубиш времето си. Но ти можеш да го направиш вълшебно. Всичко зависи от теб.

Момчето слушаше безмълвно и следеше движенията на баща си. Мъжът се върна няколко крачки назад, погледна благо сина си и каза:
– Ти си моята градина, в теб виждам осъществени всичките си мечти.
Усмихна се, унесен се в размисъл, а после продължи:
– Може би е нормално един баща да вижда в детето си невиност и доброта. Но ако можеш, сине мой, ти сам да съзреш това в себе си, независимо с какви ужаси и разруха ще се сблъскаш, ще започнеш да вярваш, че и най-малкото късче красота, което откриваш тук или там е отражение на небесните селения. Те наистина съществуват. Достатъчно е да се потопиш в мечтите си и да позволиш на доброто да изплува в теб.
Бащата хвана сина си за ръка и двамата тръгнаха към параклиса.
Денят бързо просветляваше. Слънцето пробиваше през изтъняващата мъгла. А пред очите изплуваха цветя, колебливо изникнали, из под несигурната ръка на художник.

На теория знаем всичко за миражите. Учените могат да разкажат всичко за появата им. Но да се видят на практика не е много лесно, поради факта, че миражите не се появяват при поискване. Тяхното появяване е непредсказуемо.
Господарката на този мистериозен феномен според легендата е Фата Моргана, митично същество, което живее на дъното на океана и заблуждава пътешествениците чрез призрачни явления. Необикновеното явление на миражите с характерния изкривен образ на предметите също се казва Фата Моргана.
Миражът е оптично явление, което възниква в атмосферата. Това е отражение на светлината между различните слоеве на въздуха, които се различават по плътност.
В историята има примери за такива прости миражи като образ на вода по пътя, в полето или пустинята. Имало е случай, когато множество хора са видели голям град, висящ в небетео.
Миражи хората са виждали още в древността. Най-забележителните описани от тогава са миражите в Палестина, видени от кръстоносците. Ето, например, египтяните са вярвали, че миража е образ на това, което го няма вече  в света нещо, което е съществувало и е изчезнал от лицето на земята.
В планините много рядко, при стечение на определени условия, можеш да видиш „изкривен себе си“ на много близко разстояние. Това явление се обяснява с наличието на „стояща“ водна пара във въздуха.
Интересното е, че най- ярки и ясни миражи не се среща в пустинята, както обикновено се смята, а в условията на краен студ. Аляска днес е едно от най-добрите места за поява на миражи. Там е създадена група по изучаване на това явление, която записва всичко открито в специален дневник.
Във физиката това явление е известно като процес на пречупване, рефракция. При него светлините лъчи се изкривяват от топлата към студената страна. Това се случва приблизително по следния начин: лъчите на светлината идват от небето към земята, а след това се изкривяват и се отласкват от повърхността в страни от очите. Оказва се, че виждаме небето, само че много по-ниско, отколкото е в действителност. А ефектите на движение и преливане са причинени от нееднородни топли потоци, идващи от топлата повърхност.

Имало едно време една майка. Тя толкова обичала дъщеря си, че не ѝ отказвала нищо.

Една нощ докато детето вървяло в градината, зърнало луната и пожелало да я има.

Много пъти майката се опитвала да обясни на момиченцето си:

– Мястото на луната е на небето. Не можеш просто да я откъснеш от там и да я вземеш в ръце.

Но като всяко малко дете, дъщеря ѝ не разбирала, че луната не принадлежи на никого. Продължавала да я иска и плачела.

Какво можела да направи майката?!

Накрая донесла една кофа с вода и посочила на детето отражението на луната в нея.

– Ето я твоятя луна, мила моя.

Възхитено, момиченцето дълго си играло с отражението и наблюдавало вихрения танц на водата.