Течеше 10-я квалификационния мач за Националната купа.

След подаване от фланга полузащитникът Петър Златков удари главата си в земята след сблъсък с Людмил Пиперков.

Неочаквано Петър получи епилептичен припадък. Съотборниците му започнаха да спорят с рефера по повод станалия инцидент.

Тогава се Тодор се притече на помощ на Петър, който бе започнал да поглъща езика си. Футболистът оказа първа помощ на съперника си. Скоро при пострадалия дойдоха и лекари.

Те доведоха Петър до съзнание, след което той напусна терена на носилка.

На следващия ден Тодор отиде в хотела, където бе отседнал гостуващият отбор и попита съотборниците на Петър:

– Какво стана с онова момче? Добре ли е вече?

– А, оправи се. Вече е на крака.

– Благодарим ти за намесата там на полето.

– Лекарите казаха, че ако не си се притекъл тогава на помощ, днес щяхме да бъдем на погребението му.

Тодор се зарадва искрено от чутото:

– Радвам се, че се е оправил. Предайте му много поздрави.

– Знаеш ли, той постоянно пита за теб, иска да те види. Можеш да отскочиш до болницата при него. Ще се зарадва.

– Добре ще отида, – каза Тодор, – махна на момчетата с ръка и си тръгна.

Тодор бе известен със скандалните си лудории. През миналия сезон бе отстранен от отбора за оскърбление на треньора си, а също и за нелюбезна забележка по отношение на друг играч.

Беше влязъл в словесен спор с полицаи и едва не го осъдиха на два месеца затвор за обида към длъжностно лице.

Но сега нещата стояха съвсем по друг начин. Той не бе груб и арогантен, а бе спасил живота на съперника си, човек от противниковия отбор.

В един малък резерват за слонове, всички животни са приятелски настроени един към друг. Състрадателни хора бяха събирали на това място животни, които бяха живели при ужасни условия, в цирка или на улицата.

Но имаше една забележителна двойка.

– Погледни ги само, – каза Стоил изненадан наблюдавайки интересната двойка. – Обикновено животните дружат само с тези от техния вид.

– Тези двамата са разрушили всякакви стереотипи, – засмя се Лъчезар.

– А, за тези ли? – обади се човекът, който се грижеше за животните.  – Те наистина са невероятни. Това е слона Тари, а неговата приятелка е мелеза Бела.

– Първоначално ги виждах да скитат заедно, – засмя се Матей, той също помагаше за гледане на животните, – но после станаха истински приятели.

Дружбата между слона и кучето продължи 10 години. Заедно ядяха, пиеха, играеха и се разхождаха.

Един ден при нещастен случай Бела си нарани гръбнака.

Всеки ден 35 годишния Тари отиваше до ветеринарния пункт и стоеше там дълги часове на едно място.

– Какво прави този слон тук? – питаше ветеринарния лекар.

– Не знам, – каза Мирон, помощник на ветеринара. – Имам чувството, че чака някого.

– Едва ли има много приятели между хората тук, – засмя се лекарят. – Но при нас няма слон. Кого чака според твоите предвиждания?

– Точно, когато се появи този слон, – обясни Мирон, – докараха една кучка със счупен гръбнак….

– Невероятно, – възкликна ветеринарът. – Хайде да проверим.

Двамата на носилка изнесоха Бела. Слонът бавно приближи. Хоботът му се вдигна и нежно докосна Бела, а тя излая доброжелателно.

– Да не повярва човек, – извика Мирон, – слон и куче приятели….

Санитарите се навеждаха и проверяваха телата. Мъртвите оставяха, а ранените прибираха. Теренът беше труден и трябваше внимателно да си пробират пътя.

Изведнъж Димитър забеляза на около 150 метра пред тях двама носачи да изплуват от мрака. След това изскочиха още двама и още двама. Димитър осъзна, че те бяха от страната на врага.

Мъжете от двете страни предпазливо се приближаваха едни към други.

„Внимавай, – каза си Димитър, – не се поддавай на емоциите си“.

Санитарят от противниковата армията вдигна ръка, посочи с пръст Димитър, а после в калта под краката си.

Човекът нямаше оръжие. Коленичи и подкани с жестове Димитър да се приближи. Румен разбра какво иска да им каже и  тръгна напред.

Когато Димитър приближи, той вече превързваше един от техните войници паднал в калта. Раненият беше в шок, цялото му тяло се тресеше.

Чуждият санитар бе повдигнал треперещия войник, а Румен го превързваше. Димитър и Румен сложиха внимателно ранения на носилката. Те бяха партньори по пренасянето на простреляните и им даваха първа помощ.

Преди да тръгне Димитър се взря във вражеския санитар, който го бе повикал. Той също го гледаше. Очите на непознатия бяха безизразни. Бе по-едър от Димитър и по-пълен, но изглеждаше на същата възраст.

Униформата му бе мръсна и оплескана с кал, също като униформите на Димитър и останалите.

Те не си казаха нищо. Стояха и мълчаливо се гледаха.

Димитър искаше да мрази този човек пред себе си, но изпита студенина. Студенина и омраза към войната.

Димо започна работа като доброволец в болницата. Падаха му се по две смени седмично. Приятелят му Кольо вече беше такъв от два месеца и си вършеше работата усърдно и всеотдайно. Именно той бе причината Димо да се запише за доброволец. Кольо примами приятеля си за тази работа, като му обеща, че ще го запознае с две момичета.

Когато Димо постъпи в болницата изобщо не му остана време дори и за едното момиче, въпреки че се запозна и с двете. През цялото време целият персонал беше натоварен. Докарваха много болни, в някои моменти, дори не достигаха хора навсякъде.

Първоначално на Димо възложиха да се грижи за прането. Пералните в болниците работеха постоянно.

Работата на Димо беше да сортира дрехите и бельото. Той определяше кое е за изваряване и кое трябва да се пере на по-ниска температура. Изпразваше джобовете на пижамите. Попълваше бланка, в която описваше колко калъфки, чаршафи и т.н. са за подмяна.

Петната от кръв и мръсотия, амонячния дъх на урината, вонята на потта и други телесни секрети, засъхнали повръщания и потискащата миризма от болни тела не будеха у Димо никакво отвращение или презрение.

Понякога виждаше приятеля си Кольо да минава край него, като с едната си ръка държеше носилка, а с другата бе вдигнал банката на система и това му вдъхваше още по-голям ентусиазъм да се грижи за болните.

Снощи помолиха Димо да помогне за преместването на човек, с фрактура на черепа, от носилката в леглото. Понякога го молеха и за по-дребни неща или го изпращаха да изпълни дребни поръчки.

Постепенно на Димо почнаха да поверяват и по-важни задачи. Той заместваше санитарите и сестрите, които бяха претрупани с много работа, при приемане на нови или повиквания.

Димо можеше да сложи катетър или да нагласи система. Макар и нов в отделението, той откри в себе си ново умение, да успокоява и да утешава.

Пристъпваше към леглото на викащ  от болка пациент, слагаше едната си ръка на челото му, а другата на рамото му и успяваше да потуши страха у болния с докосване и няколко прости думи. Лекарите и сестрите скоро забелязаха това негово умение и започнаха да го викат да успокоява болните.

Действията и думите му въздействаха много добре на пациентите.

– Как се казвате, госпожице? – питаше Димо. – Да, знам, че боли. Боли ужасно, непоносимо, но това е добър знак. Така трябва да е. Показва, че операцията ви е минала успешно. Утре ще боли по-малко, а след седмица ще си бъдете в къщи.

Или казваше на друг:

– Спокойно, няма нищо, приятелю. Давай повърни всичко. Не го задържай, ще ти олекне.

А на други обещаваше:

– Ще ѝ кажа естествено. Тя беше тук, докато спеше. Разбира се, че те обича, беше съвсем очевидно.

Димо намираше точната комбинация от съчувствие и твърдост. Той изразяваше симпатия и съжаление, демонстрираше авторитет.

От неговите уста фразата: „За съжаление не знам отговора на този въпрос“, звучеше сякаш се основаваше на необятно познание, макар и прикрито зад наслоилото се с годините усещане за отговорност.

Вдъхваше у съсипаните от мъка роднини необходимата увереност, че в негово лице имат умел съюзник, които ще им помогне в борбата срещу болестта и няма да отстъпи лесно.

Често на Димо му се случваше да води до тоалетната олигавен и едва кретащ старец. Сваляше му панталоните, помагаше му да седне, придържаше възрастния мъж, докато се изходи. След това го измиваше и завеждаше до леглото.

Това бяха само две смени, но изпълнени с напрежение и задоволство. Грижейки се за болните и помагайки на хората Димо се измени. Хората, които го познаваха от преди, виждаха промяната и много се радваха за него.

Ето как една спонтанна покана от приятел, превърна пакостника и побойника на махалата в младеж, който доброволно отдаваше всичките си сили и цялата си любов към страдащите.

Телефонът продължи да звъни настойчиво. Накрая Мирон допълзя до него и вдигна слушалката.

– Миро, Елена е. Днес не ми се обади, а е понеделник, притесних се за теб.

– Елена, ела моля те, – простена Мирон.

След половин час тя беше при него, след като измина целия път с превишена скорост.

Когато Мирон ѝ отвори, тя разбра, че е много разстроен. Опита се несвързано да ѝ обясни:

– Боли ме главата, гърдите, гърба, ….. – разтвори некоординирано ръце, – просто навсякъде.

Елена му облече някакво яке, хвана за ръка сина му Стоил, свали и двамата пред блока, и ги набута в колата си. След това с бясна скорост потегли към болницата.

Там веднага поеха Мирон, сложиха го на носилка и му наложиха кислородна маска.

– Татко ще умре ли? – попита настръхнал, готов да се разплаче, Стоил.

– Да, ако не заспиш веднага, – свирепо му отвърна Елена.

Със спящото дете, подпряло глава на коленете ѝ, Елена посрещна утрото в чакалнята. В раните часове на деня кардиологът излезе и съобщи:

– Извън опасност е. Не е от сърцето, не се тревожете, просто е получил панически пристъп. Пациента може да си тръгне, но трябва да го види личния му лекар.

След като се прибраха и тримата в апартамента, Елена помогна на Мирон да се изкъпе, сложи го да легне и му свари кафе. Облече Стоил, направи му закуска и го закара на училище.

Елена се обади по телефона, че не е в състояние да отиде на работа и се върна при Мирон.

Седна до него на леглото. Мирон беше отпаднал и замаян от успокоителните, но дишаше много по-леко и бе леко огладнял.

– Какво се е случило? – попита Елена.

– Майка ми умря.

– Защо не ми се обади?

– Стана много бързо. Не исках да тревожа никого, а и нищо не можеше да се направи.

Мирон започна да разказва без ред. Това беше водопад от откъслечни фрази, спомени, образи, страхове, целият му живот изпълнен с несполуки. През цялото време стискаше ръката на Елена. За него тя бе повече от сестра.

– Аз съм голям неудачник,  – едва не се разплака Мирон, – всичко обърках. Чувствам се като кулата в Пиза. Май оста ми е накриво, за това правя всичко наопаки.

– Няма успехи без провали, Миро. Човек  живее по възможно най-добрия начин. Избий си тези измишльотини от главата. Все някога трябва да се спреш и да се огледаш.

– Нима трябва да стигна до дъното, за да се отскоча и да изплувам отгоре.

– Кризите са хубаво нещо, само така човек израства и се променя. Кой ти е казал, че животът е лесен? Винаги има болка, страдание и трудности. Спри да се вайкаш и се вземи в ръце. Не можеш да избягаш от живота си. Дошло е време да се спреш и да се изправиш срещу себе си.