Празниците събират хората. Тези веселия са като отдушник на натрупалата се неприязън към несгодите в ежедневието.

Този Великден събра Делян и Димо. Те не се познаваха отпреди, но взаимно се харесаха. Димо познаваше много от събралите се, докато Делян беше случайно попаднал на това място. За втория празникът се изразяваше в ядене, пиене и почивка.

Когато двамата останаха сами на масата Димо се оживи:

– Дядо ми е разказвал за „Велиден в Дахау“ през 1945 г. Хората, които току що били освободени поискали да отпразнуват Великден. И там 18 свещеници отслужили литургия.

– Та те са били на ръба на смъртта, едва са отървали кожата си, – каза Делян.- За какво им е било всичко това?
– Такива хора  наистина могат да осъзнаят напълно Страстната седмица, – с уважение каза Димо.

– Ако човек е здрав, щастлив и има успех в живота, способен ли е да схванат същността на тази Страстна седмица?

– А защо не? – попита Димо. – Състоянието на човека не е от значение. Има хора, които не могат да изпитат радостта от Великден, поради отчаяние, болка и мъка. Такива отдавна са станали безжизнени и бездушни, съвършени мъртъвци. Всеки човек  е способен да разбере смисълът на страданията Христови.

– Но ние хората сме толкова променливи, – махна с ръка Делян. – Дори и да искаме да бъдем с Христос, след това пак извършваме някоя глупост или изказваме някаква нелепост.

– Ако човек се потопи в преживяванията на Спасителят през тази Страстна седмица, никога не би могъл да забрави това, – възрази Димо. – Това страдание на Христос докосва всеки и човек се променя.

– Могат ли страданият, през които преминава човек да му помогнат да приеме Христос за свой Спасител? – попита Делян.

– Много от хората, които са били в концлагери не са били християни и не са станали такива след преживяванията си. Ето, например, Примо Леви е описал ужасите, които е преживял в един от лагерите на смъртта. Чрез книгите си той е искал да промени света, да го коригира и насочи към мир и разбирателство.

– Навярно това не е помогнало много, – в гласа на Делян се усети съжаление.

– Този човек е узнал много за човешкото достойнство и неговото пренебрегване, но не е разбрал какво Христос е направил за него. До колкото зная се е самоубил, защото не е могъл да преживее зрелищните шествия на неонацистите в мирно време, – обясни Димо.

– Тогава какъв е смисълът на страданието, което този Леви е преживял? – попита Делян.

– Страдания без Христа съществуват, но това не означава, че са безсмислени, че Бог не просвещава човек по някакъв друг начин. Тези хора могат и да не станат християни, но смисълът на страданието виждат в други неща, които са вложени в Христос, защото човешкото достойнство е чувство, което е заложено в човека от Бога.

– Някои казват, че страданието приближава човек до Христос, но изглежда това не винаги става – констатира Делян.

– Страданията могат да приближат човек до Бога, но могат и да го отдалечат. Могат да го променят, но могат да убият  всичко човешко в него.

– Изглежда не е много лесно да видиш в своите страдания присъствието на Бога, – въздъхна Делян.

– Да, но за тези, които са способни на това, се оказва спасение, – каза уверено Димо.

– Това означава ли, че страданията, които са преживели хората в концлагерите и не са им помогнали да станат християни, са били напразни?

– А дали за това, че не са могли да простят на своите мъчители, не е станало пречка да станат християни? – попита Димо, като внимателно се вгледа в своя събеседник.

Делян се замисли. Той  разбра, че ако се ядосва на някого, не може да му прости и изкарва цялата си злоба върху него, всичко това става преграда между него и Бога.

През каквито и страдания да премине човек, ако не иска да възприеме Истината, той остава неспасен …

Давидов беше странен учител. Обичаше да се шегува и да пуска остроумия за какво ли не. Лошо бе ако, попаднеш като герой във веселите му истории, които използва в час, за да илюстрира по ясно нещата.

Веднъж в час по вероучение Давидов обясняваше на учениците си следното:

– Да направиш като Валаам, означава проклятието да се обърне в благословение. Например, когато министърът е казал пред парламента, че евреите са изключително непреклонен и упорит народ, е постъпил като Валаам.

Господин Давидов обичаше да изпълва уроците си с духовитости, които никак не бяха забавни.

Най-често за мишена на шегите и остроумията си вземаше собствената си съпруга.

Например, когато искаше да илюстрира пасажа от Трета книга на царете за бичовете и скорпионите казваше:

– Скорпионите са сто пъти по-лоши от боя с бич. Аз тук ви наказвам с бич, но жена ми в къщи ме измъчва със скорпиони.

Веднъж той обясняваше мястото от Еклесиаст, където се казва: „…шумът на тръните под котела“:

– Иначе казано, когато жена ми се мъчи да пее.

Хубаво е човек да се шегува и иронизира нещата, но тези истории на Давидов дотягаха на учениците и те изобщо не го слушаха. Запомняха остроумията му, но не бяха съгласни с мишените, които използваше. Особено, когато ставаше въпрос за жена му.

Тя бе добра жена. И нямаше човек в селището, на когото да не е помогнала. За това Давидов си бе спечелил неприязън и враждебност от страна на учениците.

За мен това е Божия заповед, една от десетте. Какво означава „не ревнувай“?

Това е: да не досаждаме и да не се раздразняваме. Нашето негодувание разрушава Божия мир в сърцето ни.

Човек, който е недоволен, неразумен и осъжда другите, уморява не само себе си, но и всички край него. Това е вредно, а Бог не желае да се самонараняваме и да си навреждаме по какъвто и да е начин.

Лекарят обяснява, че гневното избухване е вредно за нашия организъм, по-вредно е от треска или настинка. а ние знаем, че раздразнителността действа в ущърб на нашето здраве.

Следващата степен надолу след раздразнението е неприязън, враждебност и омраза, а след това идва гневът.

Въз основана всичко казано до тук, нека вземем твърдо решение относно този въпрос и да се подчиним на заповедта: „Не ревнувай“.

Диди с радост бе очаквала брака си. Но когато приключиха бурните периоди в него, тя разбра, че той ѝ носи единствено страдание. Тялото ѝ я бе предало със своята скованост и напрегнатост.

Осъзнаваше, че като съпруга е претърпяла пълен провал. Свекърва ѝ се държеше лошо с нея и все я поучаваше. Останалите жени я подминаваха с ледена вежливост, зад която трудно скриваха презрението си към нея.

А нейният съпруг едва ли я обичаше, навярно всичко бе плод на нейното въображение. „Дали и той не я презираше като всички останали?“ – питаше се често тя.

За никого не бе тайна, че мъжът ѝ си има любовница, но за нея това бе много болезнено. Тя се чувстваше отхвърлена. Странното е, че за мъжете това беше нещо обикновено, дори го смятаха за необходимост.

Диди често чуваше зад гърба си, как жените шушукат за любовницата на мъжа си:

– Много е красива и духовита. Киро е страшно увлечен по нея.

Ако мъжът ѝ бе неопитен като нея, двамата щяха да се разберат и взаимно щяха да се успокояват. Ако беше по-възрастен щеше да прояви повече търпение и сдържаност, но той беше уловен в мрежата на тази развратница, която му носеше физическа и духовна удовлетвореност.

Нежеланието за контакт и сковаността на Диди отблъскваха Киро. Не можеше насила да изисква от нея това, което ѝ бе противно.

Накрая Киро дори се разгневи:

– Как ще имам деца от теб, когато се дърпаш така?

Той не искаше да оскърби семейството ѝ и да му причини такава болка. Не можа да намери разрешение на проблема, но и с никого не сподели.

От своя страна Диди трупаше неприязън и враждебност. Цялата вина за брака им, тя хвърляше върху любовницата му.

Гордостта ѝ бе наранена. Тя започна да мрази съпруга си. Ненавиждаше любовницата му, защото смяташе, че тя е откраднала любовта на съпруга ѝ.

С враждебност и омраза нищо не се постига. За да има промяна в обстоятелствата, човек трябва да разбере грешките си и докато е време да се поправи, защото след развода е твърде късно да се правят какви да е корекции.

Следобеда беше мрачен. Гъсти и черни облаци покриваха небето. Канеше се да вали, но вятарът издуха всяка надежда за дъжд. Той разкара облаците, но времето си оставаше намръщено, непредвещаващо нищо добро.
Група младежи се бяха събали в малката стайчка на Веско и разговаряха тихо и спокойно.
– Наближава Великден, – каза Станислав, – мисля си ако нямаше Юда, какво щяхме да празнуваме тогава?
– Ако не е бил Юда е щял да бъде някой друг, – обади се Светозар, – също толкова алчен и голям скъперник като Юда.
– Мислиш ли, че от користолюбие го е предал? – попита Атанас. – Той е взел само тридесет динара.
– В Библията пише, че сатана е влязъл в него, – обати се тихо Христо, – може би това го е тласнало към предателството.
– Някъде четох, – почеса се по главата Симеон, – че Юда е бил задвижен от завист и ревност към другите ученици.
– Чакай, – не се стърпя Станислав, – той не е бил последен между учениците, бил е ковчежник, а на Тайната вечеря и е бил близо до Исус, на почетно място, макар и не най-първото.
– Знаете ли, – коментира Стамат, – други смятат, че Юда е имал ненаситни амбиции. Апостолите са си представяли Царството като  земното, познато и разбираемо за тях. За това и мечтаели всеки да заеме почетно място в него. Възможно е Юда да е разбирал колко е далече това от реалността и любовта му към Исус вероятно се е превърнала в неприязън.
– Други предполагат, – каза Лъчезар, – че Юда е принадлежал към някаква партия на екстремисти и е искал да провокира Исус, открито да се опълчи срещу Рим.
– Е, има и интересни романтични версии, – засмя се Цвятко, – които превръщат Юда в герой, който от любов към Исус изпълнил повелята на Бог и така станел Негов предател.
– В тихият 19 век, – започна да обяснява Веско, – хората трудно биха могли да възприемат такова подло предателство и за това придали на Юда такъв романтичен образ. Но за тези, които живеят в 20 век, предателството е добре познато, то е станало факт от ежедневието, а неговите причини се коренят в страха. В страна, където доносничеството е станало масово явление, където спокойно предават децата си, родителите си, съпрузите и близките приятели, предателството на Юда загубва своя псевдоромантичен ореол и става просто и обикновенно явление в жестоката реалност.
– Предатели е имало и ще има, – каза Симеон, – но Исус дойде да поеме греха на човечетвото, за да го спаси, а това е и най-важното.