Станислав отново се нацупи и за пореден път избяга от масата, отказвайки се да се храни.

Майка му въздъхна:

– Пак с неговите капризи.

Дядо Стоян стана и отиде след внука си. Завари го седнал на леглото, прегърнал коленете си и забил глава в тях.

Когато Станислав усети, че някой влезе в стаята му, вдигна глава готов да му се скара, но когато забеляза, че това е дядо му се въздържа. Той много обичаше този мъдър старец.

– Те си знаят своето и за мен не ги интересува, – оправда се Станислав пред дядо си, за бягството от масата.

– Хората около теб не знаят какво се мъти в главата ти, – каза спокойно дядо Стоян. – Те не могат да видят твоите мисли, не разбират емоциите ти, мечтите ти. Не могат да схванат  мотивите на твоите действия.

Станислав се бе успокоил и внимателно слушаше дядо си. Старецът никога не го бе подвеждал или лъгал, за това думите ми винаги се посрещаха с уважение.

– Те виждат само тялото ти, – продължи дядо Стоян. – А по твоите действия съдят за това, което става в теб. Намръщените ти вежди говорят за недоволство, усмивката за благодарност и добро разположение, юмруците ти свидетелстват за враждебност и гняв.

– И какво да правя тогава? – въздъхна тежко Станислав.

– Апостол Павел ни съветва да принасяме телата си в жертва жива, благоугодна на Господа.

– Какво означава това? – попита Станислав.

– Каквото се случва с нашето тяло, показва на хората около нас, какви сме в действителност. Можем, колкото си искаме да декларираме нашата християнска вяра, но ако действията ни свидетелстват в противното, хората имат пълното право да се усъмнят в нашите думи.

Станислав се замисли, а след това добави:

– Не бях прав! Ядосах се за дреболии. …. Мама изобщо нямаше вина. А със всичко, което направих, наказах себе си. Останах без обяд.

Дядо Стоян се усмихна и погали внука си по главата.

– Дрехите, думите, навиците, ….. със всичко това сме длъжни да прославяме Бога. Трябва да бъдем „безукорни и незлобливи, непорочни Божии чада всред опако и извратено поколение…“, – заключи дядото на Станислав.

Момчето подаде ръка на стареца и двамата отидоха заедно в трапезарията.

През тази година Спас ставаше на 18. През изминалото време до сега той празнуваше рождените си дни заедно с родителите си, но тази година той искаше нещата да станат малко по-иначе.

Застана пред баща си и майка си и категорично заяви:

– Мили родители, тъй като влизам в категорията на възрастните, искам да посрещна рождения си ден с приятелите си. А вас ви моля да не бъдете тук, когато те дойдат.

Спас очакваше някаква опозиция от родителите си, но бе изненадан.

– Нормално е вече да искаш, да празнуваш рождения си ден с приятелите си, – каза баща му.

– Ние ще намерим къде да отидем през това време и с какво да се занимаваме, – успокои го майка му.

Вечерта Спас събра много от съучениците си, за да отпразнува рождения си ден. Дигаха шум. Река от алкохол се лееше. Някой пееше. На друг му бе станало лошо от предлаганите питиета и не достигайки мивката и тоалетната, изливаше цялото съдържание на стомаха си върху килима …

Спас не си спомняше какво точно се случи тази вечер. След като приятелите му си отидоха, той рухна на дивана и заспа.

Той не усети, кога родителите му се върнаха. Не разбра, как и с колко огромни усилия очистиха „бунището“, в което бе превърнал  апартамента заедно с приятелите си.

На сутринта Спас получи поздравления от родителите си по случай рождения си ден. Не чу от тях никакъв упрек или недоволство.

След няколко дена комшията Продан каза на Спас:

– Доста весело изкара родения си ден, но знаеш ли, че родителите ти нямаха къде да отидат тази вечер?

Спас трепна:

– Къде са били тогава?

– Родителите ти седяха на една пейката на спирката на метрото, а баща ти цяла вечер чете Библията. Двамата останаха там, докато затвориха метрото.

Нещо се преобърна в душата на Спас.

– Баща ми е седял на пейката и ме е чакал да дойда на себе си, – каза си с болка младежът. – Аз бях като блудния син, а той е бил готов да ме чака дотогава, докато се вразумя.

За Спас това бе специален урок, който запомни за дълго време. От тогава той не празнуваше рождения си ден без родителите си, а освен това оправи и отношенията си с Бога.

Каква по-голяма награда за родителите е, синът им да тръгне по правилния път.

Неделя. Ден, в който хората, които се смятат за християни отиват на църква. Е, някои го правят само на празниците, но това е друг въпрос.

Времето все още беше хубаво, въпреки че есента вече бе нагазила полята и горите. Дървета и храсти бяха облекли жълто червеникавата си премяна. А слънцето се опитваше да стопли жадуващите за още малко топлина хора и животни.

Семейство Манчеви се приготви за църквата и тръгна натам. Гордо вдигнали глава баща, майка, дъщеря и син влязоха в храма.

След богослужението се усещаше някакво недоволство, което витаеше около семейство Манчеви.

– Това не може да бъде проповед, – мърмореше бащата. – Нищо не разбрах от казаното. Само стихове, стихове от Библията и нищо друго.

– Какво друго можеш да очакваш? – на свой ред се обади и майката. – Този човек изобщо не може да проповядва. Кой го е пуснал изобщо на амвона.

– Ами хора и хвалението, – не остана по-назад и дъщерята, – пеят толкова вяло, че да ти се приспи.

Синът мълчеше и внимателно ги слушаше. Накрая не се стърпя и попита баща си:

– Татко, ти колко пожертва за Божието дело?

– Десет стотинки, – каза тихо бащата и леко се сконфузи.

Майката и дъщерята не бяха дали абсолютно нищо и веднага след въпроса на момчето се свиха.

– Тогава, татко, – каза синът, – ти какво очакваш? Сял си малко, а искаш да събереш много. Изискват се усилия и от нас, а не само да недоволстваме от положения труд на другите. Нима трябва да се оплакваме и да ги критикуваме?

Тогава останалите членове на семейство Манчеви изведнъж бяха ужилени от истината, че всеки може лесно да критикува особено, когато нищо не е допринесъл за даденото дело.

Според дадени вярвания, разсипаната сол води до кавга. Това суеверие е родено не в Европа, а в Русия по времето на цар Алексей Михайлович.

По това време търговията със солата не е била развита в Русия, тя се е транспортирала от далече и се облагала с всевъзможни данъци и задължения.

Тогава правителството увеличи данъците върху търговията със сол, което довело до увеличение на цените ѝ. Солта тогава е била много скъпа, а да се живее без нея е било много по-трудно, отколкото сега. През 17 век не е имало хладилник и солта се е използвала като консервант.

За да се запазят месото, сланината, рибата ги солели. Зеленчуците също ги солели и оставали да ферментират, за това останало без сол, семейството се оказвало заплашено от глад.

Така че не е изненада, че разсипаната сол води до бурно недоволство на роднините. От тук идва и обичая да се хвърля щипка сол през лявото рамо, за да се предотврати кавгата.

По този начин главата на къщата сякаш показва, че вината е простена, а добрите отношения за него са по-ценни от скъпата сол.

На хората около нас не е известно какво става в глава ни. Те не виждат мислите, мечтите и мотивите на нашите действия. Така не могат да видят и нашата вяра в Христос.

Околните възприемат само твоето тяло. И по това как изглежда, те съдят за това, което става в теб.

Намръщените вежди говорят за недоволство, усмивката разкрива благодарността ни и доброто ни разположение, свитите юмруци са доказателство, че в нас напира гняв и враждебност.

Това, което показва нашето тяло, говори на хората какви сме всъщност.

Можем да декларираме нашата християнска вяра, колкото си искаме, но ако тялото ни свидетелства за друго, хората ще се усъмнят в нашите думи.

Дрехи, говор, навици, с всичко това трябва да прославяме Христос.

Ние трябва да бъдем „…. безукорни и незлобливи, непорочни Божии чада всред опако и извратено поколение…“

Вижда ли се твоята вяра чрез поведението на тялото ти?