Пристигнеше ли някой нов в блока, съседите го проверяваха веднага с техните „методи“.

Първо някакво недоразумение, после спорове, а накрая може да се стигне и до кавги.
На вратата чука съседът, възрастен човек с овехтели дрехи и очила на носа:

– Младеж купи си моркови, пресни са, току що от избата ги извадих.
И за да го убеди, мъжът бръкна в торбата извади един мръсен морков, отхапва от него и задъвка с наслажение.
Какво да го прави, възрастен човек, може би има нужда от пари. Младежът му подаде парите и взе торбата.

На другия ден жената на „продавача“ засече младежа на стълбите и му се разкрещя:

– Как можахте да лишите децата ми от моркови!

От вратата на един от апартамент се подаде рошава глава, погледна викащата жена и се усмихна:

– Пак ли твоя за продавач се е писал. А парите…. отново е пропил!

Вратата се тръшна силно, а зад нея се чу силен кикот.

Провървя му на този младеж!

От другата му страна съседът също обичаше да си попийва. Един ден го завари на улицата да се залива със студена вода от чешмата.

От него беше чул да казва:

– Виж каква ние крехка оградата, тук трябва да се построи здрава, най-малко три метра висока….

Това беше само в началото. След това всичко тръгна нормално.

Говореха с младежа, когато той отваряше дума. Децата му намигаха съучатничиски, а останалите го бяха приели.

Той бе станал един от тях, щом е издържал капризите и недостатъците им.

Елена живееше в едно провинциално градче. Отиде в столицата, за да продължи образованието си.
Там се запозна с млад, висок и симпатичен мъж. Той и имаше кола, добра работа и едностаен апартамент. Родителите му живееха в къща, в покрайнините на града.
– Вие ще бъдете прекрасна двойка, – със завист казваха приятелките ѝ. – Ще имаш жилище, кола и много красив мъж.
Тя го харесваше, но не беше влюбена в него.
– После, по-късно ще се влюбиш в него, – казваха приятелките ѝ.
И тя се омъжи за него. Приятното безпокойство около сватбата премина и се заредиха делничните дни. Работа, готвене, чистене, спане, … и така всичко се повтаряше ден след ден. За ученето забрави. Първоначално отлагаше, а после се роди дъщеричката ѝ и за това съвсем не ѝ остана време да мисли.
Изминаха три години и решиха да дадат малката в детска градина. Мъжът ѝ не искаше тя да тръгне на работа, но после се съгласи.
Един ден Елена срещна приятелската си Милка от детството. Зарадваха се и седнаха на кафе да си побъбрят. Започнаха да си припомнят лудориите и веселите детски дни, дори се поразплакаха малко.
– Какво стана с фотографията? – попита я внезапно Милка. – Ти правеше много хубави снимки в кръжока по фотография, помниш ли? Тогава едни ти се присмиваха, а други те окуражаваха, защото беше единственото момиче в този кръжок.
– Помниш ли Русев, той ръководеше кръжока? – каза Елена с някаква носталгия. – Беше добър човек и вина ги ме подкрепяше.
Когато си тръгна за в къщи Елена си помисли: „Дали да започна отново? Обичам фотографията“.
Тя се отби в един магазин и си купи фотоапарат. Тя нямаше пари за по-добрите апарати, но затаи надежда, че някой ден ще може да си купи някой по-хубав.
И така тя започна да снима дъщеря си. Двете се разхождаха в парка, смееха се и се снимаха. Когато лентата свърши, тя я занесе в едно фото студио, за да проявят лентата и копират снимките. С нетърпение очакваше, кога ще станат готови.
Елена много искаше да ги покаже на мъжа си.
И един ден, когато той се върна от работа, тя му се похвали. След като хапнаха, той разгледа снимките. Тя го наблюдаваше внимателно и искаше да чуе мнението му.
Мъжът и вдигна глава, усмихна ѝ се и каза:
– Много са добри! Направила си чудесни снимки!
Настана страхотна шумотевица, прегръдки, целувки….
На другия ден съпругът ѝ купи голям ноутбук, за да може Елена сама да обработва своите фотографии. Скоро тя започна да участва във фото конкурси.
Минаха още две години и тя стана професионален фотограф. Специализира се във снимане на деца.
Всичко беше толкова хубаво. Елена усещаше любовта на мъжа си и от ден на ден любовта ѝ към него все повече разцъвтяваше. Даже планираха вече да имат и второ дете.
Подкрепата на съпруга ѝ я направи много добра, в това което обичаше да прави. Всеки от нас се нуждае от такава подкрепа.

Безработицата беше голяма, за едно по-престижно място се бореха доста човека. Хората често коментираха сблъсъци между бездушните шефове и старадащи подчинени.

– Една неомъжена жена, – разказваше един мъж пред входа, – гледа болната си майка. Работи като чиновничка в една фирма.

– Е, поне е имала работа, – каза навъсен едър мъж, – а не като нас да чакаме благоволението на някой да ни наеме.

– Ти чуй какво е станало по-нататък, – скара му се дребничък мъж с голям мустак.

– Наложило ѝ се да придружи майка си на някакъв преглед, – продължи разказа си първият мъж – и помолила за неплатен отпуск. Когато се върнала, я повикал шефа ѝ. Той и казал най-безочливо: „Разбирам, че се грижите за майка си и ви съчувствам, но вие отсъствахте два дни, а работата ви стои. Разбирам, че и занапред трябва да помагате на майка си, но вашите отсъствия ще се отразят негативно на работата ви. Реших да ви предложа, да напуснете по взаимно съгласие.

– Това човек ли е? Този майка няма ли? – нервно изрази недоволството си един от мъжете.

– Такива са студени като камък, – додаде друг – те нямата сърце и са безжалостни.

– Чуйте какво ѝ казал после, – каза мъжът, който беше започнал тъжната история.

Мъжете го погледнаха тъжно в очакване да чуят нещо още по-лошо.

– Жената едва се сдържала да не заплаче, – продължил мъжът, – а този нагъл тип ѝ казал: „Така ще имате повече време да се грижите за болната. Надявам се, отличната препоръка, която ще ви дам, да ви помогне да си намерите по-подходяща работа, която ще ви помогне по-добре да изпълните дълга към майка си. От утре сте свободна“.

– Нима е възможно такова бездушие? – подаде глава от прозореца съседката.

– Който се хване на работа някъде, – каза слабо момче, с изцапани от вар дрехи, – не знае какво е това отпуска и осемчасов работен ден. Дори и да ни се полага почивка, никой не отваря дума за нея, защото като се върне, неговото място ще бъде зает от друг. За това работим на нонстоп.

– А работната заплата се разпределя на четири: наем, ток, телефон и вода, – развика се едър мъж  и размаха ръце – и ако остане нещо то отива за храна. От какво живеем, само един Господ знае…..

Ужасяващите кадри били показани по южнокорейската телевизия. Разярен глиган нахлул в крайпътното кафене Highway Rest Stop и до смърт изплашил посетителите в него.
При вида на разяреното животно всички скочили от местата си и хукнали кой на където види.
Едва ли дивата свиня е заявена в менюто на заведението, шегуват се журналистите.
На кадрите се вижда как животното нахлува и обръща всичко наопаки. Един от мъжете е грабнал стол да се отбранява, ако животното го нападне, другите посетители са избягали през задния вход и се пръснали в различни посоки.
Според журналистите глигана е влязал в заведението привлечен от миризмата на храната. Хубавото е, че никой не е пострадал.
По-рано такова нападение на глиган върху хора е фиксирано в Япония. Миналото лято животното се е нахвърлило на японски снимачен екип.

В семейството бяха три деца. Преди Нова година бащата получи награда, шест дневна романтична почивка за двама. Това идваше тъкмо на време, той отдавна искаше да остане със съпругата си насаме малко по-дълго време.
– А децата, – възкликна жена му, когато чу новината.
– Ще ги оставим на бабите. Вече говорих с тях. Все някак ще го преживеят.
Слави беше на 11 години, Алиса на 6 години, а малката Алена на две години и половина.
– Малки са децата, а имаме и момиченца, – загрижено каза майката. –  Най-тежко щеше да бъде на Алена. Тя е толкова малка и не се е отделяла от нас.
– Но нали с нея постоянно ще бъдат Слави и Алиса, – каза мъжът, искайки да успокои жена си.
Родителите решиха да пробват. Оставиха децата при бабите и заминаха.
Първата вечер малката Алена отиде до прозореца, опря носле в стъклото и проплака:
– Къде са мама и татко? Защо ги няма? Кога ще дойдат?
Слави пристъпи към нея и я прегърна. След това я отнесе до фотьойла, отвори книжката с приказките и започна да ѝ чете. Малкото момиченце се успокои.
По-късно двете момиченца си легнаха в креватчетата, а баба им продължи да им чете приказки.
В следващите вечери Слави качваше на раменете си Алена и я докарваше до креватчето ѝ преди да заспи. Двамата се смееха, а на малката ѝ харесаше много да язди импровизираното конче.
Алиса беше по-голяма, но и тя тъгуваше. И Слави, който обикновенно воюваше с нея за всяко нещо, сега се преобрази. Когато се прибираха той я прегръщаше, играеше си с нея, без да се карат. Даже я взимаше сутрин, когато отиваше да разхожда кучето.
Децата се грижеха едно за друго и всеки беше наблизо, когато някой от тях се нуждаеше от помощ. Не всеки възрастен е способен на това.
Когато родителите им се върнаха, те пак се спречкваха в игрите, но всеки от тях знаеше, че независимо от кавгата, другия го обича и е готов да му помогне в трудна минута.