Един отшелник монах поискал да опита всички съблазни на живота, защото не можел повече да издържа пред изкушенията.

Надянал сандалите си и се готвел вече да тръгне на дълъг път, когато видял близо до себе си още един монах, който също обувал сандалите си.

– Кой си ти? – попитал той непознатия.

– Аз съм твоето его, – бил отговорът. – Именно по мое желание ти реши да се махнеш от тук. Знай, че където отидеш, аз винаги ще бъда с теб.

Трима монаси трябвало да тръгнат на север, за да проповядват Божието Слово. Изведнъж най-младият от Антоний тях, решил да се откаже:

– Не мога да дойда с вас, братя, не съм готов. В моето сърце няма любов и доброта, за да ги споделя с другите. Не мога да дам на другите това, което сам не притежавам.

Думите на Антоний предизвикали съмнения в другите двама монаси. Изведнъж те осъзнали, че все още не са готови за мисията, която им била поверена.

Ако нямаш хляб, как ще го поделиш с гладните? Ако нямаш пари, можеш ли да ги пожертваш за бедните? Ако нямаш вяра и мъдрост, как ще утешиш заблудените?

Решили монасите да се посъветват и да споделят своите съмнения с игумена на манастира Бернард. Той бил известен с мъдростта си и поученията си.

Бернард изслушал внимателно монасите и ги попитал:

– Какво искахте да занесете на хората думите на Словото Божие или неговия Дух?

– Разбира се, ние искаме да проповядваме в духа, както е писано.

– Тогава трябва да знаете, че законите в духовния свят се отличават от тези в материалния. В света на смъртните, ако дадеш нещо от себе си, при теб то ще намалее, но в духовния ако дадеш, това в теб ще порасте. Ще имаш любов, ако я отдадеш на хората. Ще имаш доброта, ако я проявиш между хората. Ще придобиеш слава, ако се пожертваш. Така че идете и споделяйте щедро, деца мои, защото по друг начин не можете да придобиете богатство в Царството на нашия Отец.

Беше края на април. Едри дъждовни капки падаха върху листата на току що разлистилите се дървета.

Страти избяга от работилницата на чичо си, защото бе счупил няколко гърнета. Смеси се тълпата и реши да се прибере, когато притъмнее.

Момчето забеляза, че на едно място от площада се струпва повече хора от обикновено.

„Там става нещо интересно“ – помисли си Страти и пое веднага в тази посока.

Когато приближи разбра, че щяха да горят някаква старица на клада. Страти никога не бе виждал такова нещо, за това застана там да гледа.

– Какво престъпление е извършила? – попита той хората около себе си.

– Тя е лолард. Такива като нея твърдят, че тялото Божие на олтара е просто парче хляб.

– Като хлябът, който правят пекарите ли? – попита Страти.

– Пуснете детето напред да види, – извика някой. – Нека се учи. За него ще е от полза да види, как горят еретиците. Та после редовно да ходи на литургия и да изпълнява всичко, което му казва свещеникът.

Избутаха го най- отпред.

– Ела тук до мен момче, – каза една едра жена. – Ще ти се опростят греховете, ако гледаш. А на онези, които носят подпалки за кладата, ще им се опростят 40 дни от престоя им в чистилището.

Когато стражите доведоха старата жена до кладата, хората започнаха да крещят и да ѝ се присмиват. Тя беше много стара според представата на Страти. Стражите почти я носеха. На места косата ѝ бе изскубана на кичури.

– Сигурно сама се е скубала от отчаяние, – говореха хората зад нея, – когато е осъзнала греховете си

Зад еретичката вървяха двама тлъсти монаси, които пристъпваха гордо и наперено.

– Виж я само, – каза жената до Страти, – осемдесет годишна е, а е порочна до мозъка на костите си.

– Няма никакви тлъстини, – обади се един мъж, – всичко ще свърши много бързо, ако вятърът не промени посоката си.

– Но какъв е грехът ѝ? – попита Страти.

– Нали ти казах, – сгълча го жената до него.  – Освен това, е казвала, че светците са просто дървени фигури, нарисувани върху стените.

Изведнъж едрата жена вдигна ръце свити в юмруци и нададе рев. Хората покрай нея подеха с вой вика ѝ.

Тълпата сякаш кипеше. Всички се блъскаха напред, виеха, свиркаха и тропаха с крака. При мисълта какво ще види, на Страти му стана студено.

– Гледай, – насърчи го жената до него.

Стражите привързаха старицата с верига към стълба. Появи се свещеник, който я призова да се откаже от ереста. Устните на жената се движеха, но не можеше да се чуе какво говори.

– Ако я убедят да се откаже, ще я пуснат ли да си върви? – попита Страти.

– Кой те ли? – засмя се едрата жената. – Няма да я пуснат. Виж как призовава сатана на помощ.

Всички се оттеглиха, а стражите почнаха да трупат дърва и слама около старицата.

Дъждът бе спрял и слънцето се бе показало зад облаците.

Когато палачът се появи с факла в ръката, пламъка ѝ изглеждаше много блед  под слънчевите лъчи, по-скоро бе като някакво раздвижване на въздуха.

Монасите пееха издигнали кръст пред старицата. Сред дима жената пищеше.

– Сега вече призовава светците, – казваха хората наоколо,

Когато димът се разнесе, се виждаше как пламъците бяха обхванали жената. Тълпата зарева възторжено. Мина доста време преди писъците на горящата да престанат.

– Никой ли не се моли за нея, – попита Страти.

– Че какъв смисъл има?

От старицата не бе останало нищо, но стражите обикаляха около кладата и хвърляха към огъня търкулналите се навън главни.

 

 

Никола наблюдаваше младата жена и виждаше как по лицето ѝ се стичат сълзи.

„Навярно е изчерпала вече триковете си и лъжите“, – помили си той.

Маргарита въздъхна дълбоко, обърса очите си и започна да разплита лъжите, които бе заплитала в продължение на много години.

Говореше без да спира. Антон едва смогваше да записва думите ѝ.

– Нали знаете как става? –  каза Маргарита. – Споменеш ли нещо, хората започват да те притискат: „Какво искаш да кажеш с това?“ Разкажеш ли на някой, че си имал видение, няма да те оставят намира.

– И ти не искаше да разочароваш хората, така ли? – попита строго Никола.

Тя бързо се съгласи:

– Почнеш ли веднъж, няма как да спреш. Ако бях се опитала да се отметна от думите си, щяха да ме убият.

Съдиите ѝ гледаха неумолимо.

– Признавам, че виденията ми са измислица, – Маргарита цялата трепереше. – Никога не съм разговаряла  небесни пратеници. Това, че съм съживила мъртвец е измислена история.

– А писмото? – намеси се Виктор.

–  То не е от Мария Магдалена, – призна Маргарита. – Написа го отец Никодим, а един от монасите позлати буквите.

– Е, какво излиза? – изръмжа Никола. – Ангелите били плод на въоръжението ти ….

– Това само бяха проблясъци на стената, – прекъсна го Маргарита.

– Гласовете, които си чула не били ангелски? – кресна Никола.

– Навярно са били псалмопенията на монахините, – почти изплака Маргарита, – а може да е плачела някоя пребита жена изхвърлена на улицата.

– А стоновете и писъците изтръгнали е от гърлата на прокълнатите? – още по-силно извика Никола.

Маргарита вдигна безпомощно ръце и тихо каза:

– Сигурно е скимтяло някое загубено куче.

Изведнъж вдигна глава и по-уверено започна:

– Сега разбирам, че онези образи не са били истински.

Нещо у нея се бе пречупило.

– Ще ме пуснете ли да си отида у дома? – попита с  надежда Маргарита.

– Преди да отидеш където и да е, трябва публично да признаеш лъжите си, – скръцна със зъби Виктор.

Съдът напусна залата, а Маргарита отново бе отведена зад решетките.

Семьон Волфкович бил един от първите съветски химици, които правели опити с фосфор.

При работата в лабораторията не били вземани необходимите предпазни мерки и газообразният фосфор се полепвал по дрехите на учения.

Когато Волфкович се прибирал по тъмните улици към дома си, неговите дрехи излъчвали синя светлина, а понякога под обувките му излизали искри.

Всеки път след него се събирала тълпа, която приемала учения, за същество, което не е от този свят.

По това време в Москва се появил слух, че се е появил „светещ монах“.