Гриша бе много буен и непокорен. Вечно се забъркваше в неприятности. Майка му Татяна бе богобоязлива жена и често се молеше за децата си, но най-вече за своя непослушен и неудържим Гриша.

Той често я потупваше по рамото и казваше:

– Не бой се за мен, мамо. Нали Бог ме пази.

– Той те пази, но ти е дал и разум, – поучаваше го майка му.

Веднъж Григор бе качил в колата си трима свои приятели и сестра си. Когато Татяна ги видя, че тръгват, помаха им с ръка, но стомах ѝ се сви на топка и тя прошепна:

– Боже, пази ги.

След това устните ѝ продължиха да изричат безмълвна молитва.

Асфалта бе мокър след дъжда. Компанията в колата на Гриша звънко се смееше и веселеше.

На един остър завой колата занесе. Григор успя да я овладее, но в тяхното платно изскочи насреща им голям камион. Ударът беше неизбежен. Колата се разцепи на две, а двигателят ѝ отхвърча настрани.

Когато всичко свърши, младежите успяха да излязат от останките на автомобила. Огледаха се. Имаха малки драскотини, но бяха живи и здрави.

Полицаят, който дойде по-късно на мястото на катастрофата възкликна:

– 20 години работя в полицията, много катастрофи съм видял, но такава страшна като тази…. след като видях останките на колата, очаквах да видя четири трупа…… Младежи не знам какво ви е спасило, но виждам, че всички сте здрави и невредими.

Елена сестрата на Григор наведе глава и промълви:
– Навярно мама се е молила за нас.

След това се обърна към полицая и високо каза:

– Божията любов ни е спасила. Милостта на Господа е голяма.

Трите момчета заедно с Григор извикаха в един глас:

– Слава на Бога.

Полицаят ги погледна учудено, но нищо не можеше да каже. Фактите красноречиво говореха. Младежите бяха останали невредими.

Елена седеше на стола и мечтаеше. Тя не искаше да се отнася към децата си така, както родителите ѝ бяха постъпвали към нея. Искаше да има син и да го възпита по свой си начин.

Представи си го пораснал, вперил любопитно очи в нея.

– Миличък, ти не си длъжен да ставаш инженер, нито юрист. Това не е важно. Ако искаш да станеш патолог, добре или футболен коментатор, защо не? А може би клоун в някой търговски център? Какво пък, това е отличен избор.

Минаха години и синът на Елена вече бе пораснал и възмъжал. Той е изпотен, плешив клоун с ивици от грим на лицето. Застана пред майка си и каза:

– Мамо, аз съм клоун в търговския център. Ти такъв живот ли искаше за мен? Какво си си мислила, когато ми говореше, че висшето образование не е толкова важно? Какво си искала да постигнеш, когато вместо да уча математика, ме пускаше да играя с момчетата на двора?

– Следвах желанията ти, не исках да те насилвам, – започна да се оправдава Елена. – Ти не обичаше математиката, а искаше да играеш с другите деца.

– Но аз бях дете и не знаех до какво ще доведе това, – погледна  я строго синът ѝ. – Ти ми провали живота – и размаза с ръкава си грима по-лицето.

– Така, – Елена погледна внимателно сина си и продължи, – в света има два типа хора: едни от тях живеят, а други вечно търсят кой им е виновен. Разбираш ли това?

Елена се отказа от този вариант и си представи друга картина. Този път тя започна с наставленията си още от самото начало:
– Не бъди глупак, синко, мисли за бъдещето си. Учи математика, ако не искаш да бъдеш обикновен оператор в някоя централа.

Елена отново си представи сина си пораснал, брадат програмист със сенки под очите.

– Мамо, аз съм програмист в „Google“. Интензивно работя по 12 часа на ден. Нямам семейство. Нима си смятала, че хубавата работа ще ме направи щастлив? Какво си искала за мен, когато ме караше да уча математика?

– Исках да получиш добро образование, – каза Елена. – желаех да имаш повече възможности за избор на работа.

– Не ми пука за тези възможности, щом съм нещастен. Гледам клоуните в търговския център и им завиждам. Те изглеждат толкова щастливи. Можех да бъда като тях, но ти …. все повтаряше учи математика, та учи.

Елена смръщи вежди и отново се отказа от тази си фантазия и си представа по друг начин ситуацията.

Тя отново видя сина си малък и му каза:
– Едва ли ще мога да ти дам добър съвет. Аз съм ти майка и ще те обичам винаги. По-добре иди при баща си за съвет, не искам да бъда крайна.

Синът ѝ отново е на тридесет години. Леко понапълнял режисьор с лека меланхолия в очите.

– Мамо, вече съм на тридесет години и през всичките тези години исках да спечеля твоето внимание. Объркан съм. Всичко бих дал, за да разбера какво мислиш за мен. Със своето мълчание, с това, че страниш от мен, ми съсипа живота.

– В света има два вида хора, едни живеят, а други чакат, – каза Елена. – Нима не си разбрал до сега това?

И това не удовлетвори Елена. Тя искаше да бъде идеалната майка, а какво се получи?

Страшен нещо се случило в едно малко село в Боливия. Двама младежи откраднали мотоциклет от съселянин, който заловил крадците. Той не ги закарал в полицията, а сам ги осъдил.

Крадците били заведени в джунглата и здраво били вързани до огромен мравуняк.

Мравките хапели младежите болезнено, но не смъртоносно. Боливийските мравки заради  много болезнените ухапвания ги наричат огнените мравки.

Едно ухапване от мравка е равносилно на силно изгаряне, а с какво трябва да се сравни усещането, когато служиш за обяд на цял мравуняк.

Хора от селото отишли да видят как се чувстват младежите. Удивително, но момчетата били живи, но много изплашени и отслабнали от нетърпимите болки.

Тогава собственикът на мотоциклетът поискал от семействата на крадците откуп за 4 хиляди долара. Това е много голяма сума за Боливия. Тя 4 пъти превишава  средния годишния доход на боливиец.

Родствениците, за да спасят своето безотговорно потомство, успели да съберат исканата сума и младежите били освободени от мравешкия плен.

После двамата крадци били закарани в болницата. Единият попаднал в реанимацията, а другият получил остра бъбречна недостатъчност. Лекарите са казали, че живота на младежите не е застрашен.

Навярно тези млади хора за цял живот ще запомнят тази кражба и настигналото ги възмездие.

Виолета седеше с Павел, гледаше го радостно и си мислеше: „Дали да не отскоча да видя новата си приятелка Жана?“

Жана беше в същата болница, където бе лежал и Павел. Скоро щяха да я изпишат. С нея Виолета се чувстваше много по-добре. През дните, когато Павел беше в тежко състояние, именно Жана я подкрепи да не рухне. За Виолета Жана бе невероятно мила, мъдра и разумна жена.

Преди две седмици лекарят бе извикал Виолета и ѝ каза:

– Много съжалявам, но има вероятност съпруга ви да остане от кръста надолу неподвижен.

Очите на Виолета се напълниха със сълзи. Лекарят я потупа съчувствено по рамото, но разбра, че трудно би се спаравил със сълзите ѝ и остави сама в коридора. Раменете ѝ неудържимо се разтресаха. Тих болезнен вопъл се изтръгна от нея.

Тогава по коридора мина Жана, тя бе в болничен халат и отиваше до сестрата, да я помоли за помощ. Жената до нея в стаята имаше силни болки.

Тя видя плачещата жена и не можа да я подмине. Сърцето ѝ болезнено се сви. Доближи до разплаканата жена и кротко попита:

– Мога ли да ви помогна с нещо?

Виолета вдигна насълзените си очи, видя другата жена и още по-силно се разрида. Жана само я прегърна и заплака тихо с нея.

След няколко минути Виолета обърса очите си, погледна непознатата и малко по-спокойно каза:

– Извинете ме. Лекарят каза, че Павел ще остане парализиран за цял живот.

Жана съчувствено я погледна и добави:

– Може и да се оправи. Пък и вие нали ще сте до него, ако се случи наистина най-лошото …..

– За него ще бъде истински ад. Той е толкова деен и силен. Обича да работи. Имаме две момчета на 5 и 8 години. Понякога ги грабва и тичешком ги понася и двете заедно, а децата много се радват на това. Как ще живее прикован на инвалидна количка до края на живота си?

– Щом се налага, – каза Жана, – ще се примири. Ти го обичаш много, а вярвам, че и той те обича така. Любовта е чудно нещо. Казват, че с вяра човек планини може да премести, но същото може да направи и любовта.

Очите на Виолета заискряха и в сърцето ѝ се промъкна надежда.

– Но той може да се възстанови и напълно, – продължи Жана. – И днес стават чудеса.

Виолета прегърна радостно Жана и ѝ се усмихна ……

Катя тръгваше за работа преди осем. Отиваше един час преди останалите от персонала. Тя бе важна личност. Оглавяваше една от най-големите благотворителни организации в района и носеше отговорност за милиони левове. Събрани, за  да помогнат на хора в неравностойно положение. В живота ѝ не можеше да има по-важна цел.

Така бе възпитала и дъщеря си. Зорница още на дванайсет години, а братята й на шест и на осем, бе поела грижата за тях вместо майка си, която отсъстваше по много уважителни причини.

От Катя можеха да се чуят само наставления:

– Ще наглеждаш ли момчетата вместо мен, скъпа? Погрижи се Дидо да си облече якето.

– О, забравих! На Мони му трябва закуска за училище. Във хладилника има готово руло. Само го нарежи и ги опечи като добро момиче, нали ще го направиш Зори?

При това Зорница помагаше на братята си не само сутрин. Тя често бе в ролята на майка си и вечер.

– Оставила съм кутия със замразено задушено на масата, – нареждаше Катя по телефона. – Сложи го в тенджерата, когато се върнеш от училище и включиш газовия котлон на слаб огън, за да имаме какво да вечеряме веднага щом се прибера.

По- късно отново притеснена, Катя звънеше на Зорница:

– Ако Дидо се върне у дома с петна по униформата си, би ли я сложила в пералнята? Аз сама ще я простра. Трябва  да бъде чиста за утре.

Защо Зорница да затруднява допълнително майка си, която вършеше толкова важна работа? А и Катя оценяваше високо усилията ѝ.

– Ти си най-добрата дъщеря на света, Зори, и аз съм най-щастливата майка. Момчетата те слушат. Имаш добър подход към тях. На приятелката ми Николета ѝ е много трудно да направи кариера, защото си няма дъщеря като теб.

Зорница направо разцъфтяваше от похвалите. Стана най-добрата домакиня. Бе страхотната готвачка и чудесната помощница.

Само че сега, когато се обърнеше назад, към детството, а и към брака си, където правеше същото, се питаше: “ Не ме ли използваха повече от необходимото“?