През последните десет години семейство Найдарови посещаваше редовно църква, но синът им получи покана да играе баскетбол, като сериозен играч, чието растене предстоеше, след което разбира се, се очакваше да стигне до националния отбор.

Бащата бе силно развълнуван:

– Това е голяма работа, треньорът го хареса и му възлага големи надежди.

Да, но Дечко имаше всяка вечер тренировка и доста турнири, в които трябваше да участва и то не само през лятото.

– А ходенето на църква? – попита разтревожена майката.

– Знам, че обича да ходи там с приятели, но това може да му попречи в развитието като баскетболист, – възрази бащата.

За турнирите, особено за тези извън страната, се наложи семейство Найдарови да изтеглят голям заем.

– Рисковано е, особено сега, когато се губят работни места, – с нежелание констатира бащата, – но си заслужава. Трябва да се откажем от ходения насам натам и срещи с приятели …., но когато Дечко стане професионален играч ….

Мъжът вдигна глава и се пренесе в едно бленувано бъдеще, виждайки сина си движещ се от победа към победа.

Какво ще стане със сина не знам, но амбициозният баща настояваше момчето да напусне училище, за да се съсредоточи само върху баскетбола.

Този смел човек искрено вярвал, че практикуването на любимия баскетбол, му е помогнало да оцелее в борбата със смъртоносната болест.

Трой Друпал се увличал от баскетбол, цяла година го играл активно, но през 2004 г. лекарите му поставили ужасна диагноза – рак на костите в лявата ръка.

Изглежда лечението помогнало на човека, но скоро болестта се върнала и през 2006 г. трябвало да ампутират ръката.

Въпреки това туморът се разпространявал по-нататък. Тогава Трой оставил изморителното лечение и през 2007 г. решил повече да не ходи на химиотерапия.

Въпреки мрачните прогнози на лекарите, които му давали само шест месеца живот, той се стараел да не мисли за най-лошото.

Трой продължил да играе баскетбол, даже и с една ръка. А сега твърди, че на този прекрасен спорт дължи живота си.

Историци и археолози многократно са намерени убедителни доказателства, че преди хиляди години хората са се увличали по определени видове спортове.

Скални рисунки изобразяват сцени напомнящи на борба в определен стил. Сгради и обекти от по-късни периоди свидетелстват за популярността на отборна игра на топка, състезания по бягане, конни игри ….

Измислените в древни времена игри постепенно са се развивали и с времето са ставали прародители на много съвременни спортове.

Правилата на повечето популярни спортни игри са се появили през 19 век. Тогава света е открил за себе си дисциплини като футбол, хокей, бейзбол. Сред многообразието от спортните дисциплини са останали и такива, които са разпространени само в някои страни и части на света.

Ето ви една интересна игра, която не е от много разпространените – Слембол ( Slamball ).

Играта е създадена въз основа на баскетбола, но за разлика от баскетболното игрище, полето за игра е батут и има четири батута около всеки кош.

Задачата на играчите е топката да попадне в коша на противника.

На осмина финал за купата на европейските шампиони през 1962 г. баскетболистките от Спортния клуб на армията спечелили у дома срещу полския „Академик“ и провели реванша като гости.

Преди края на срещата резултатът бил 70:70 и съгласно регламента отборите очаквали допълнително игрово време.

Страхувайки се, че ще загуби преимуществото на отбора, треньорът на армейския отбор дал указания на Нина Познан да хвърли топката в своя кош и тя го направила.

Според сумата от точки на двете срещи лениградчанките продължили по-нататък.

Протестът на „Академик“ в ФИФа бил отхвърлен, въпреки че в международния правилник по баскетбол било въведено правило, забраняващо да се атакува собствения кош.

Всеки може значително да надмине обичайното, като служи на хората. За да помагаш на хората, не е нужно да имаш научна степен, просто ти е нужно сърце, изпълнено с милост, преливащо от любов.

Един ден Радко се връщаше от училище. Пред него вървеше момче натоварено с книги, дрехи, магнетофон и футболна топка. То се препъна, а всичките неща, които носеше се разпиляха край него.

Радко приклекна и започна да помага на момчето да събере нещата си.

– Много ти благодаря, – каза момчето.- Аз се казвам Станко.

– А аз Радко.

Тъй  като вървяха в една посока Радко попита:

– Мога ли да взема част от багажа ти?

– Разбира се, – малко смутено отговори Станко, – но протегна препълнените си ръце и Радко взе някой от нещата.

Момчетата се заговориха и Станко сподели:
– Много обичам видеоигрите, футбола и историята.

– И аз обичам видеоигрите, но предпочитам баскетбола и географията.

– Историята ми е любим предмет, – каза Станко, – но с останалите ….. нещо не ми спори.

Станко въздъхна тежко, а после добави:

– Наскоро се скарах и с приятелката си.

Тъй като бяха вече стигнали до дома на Станко, той покани Радко:

– Ела да изпием по една кока кола и да погледаме телевизия.

Радко се съгласи и двамата влязоха вътре. В непринуден и весел разговор момчетата не усетиха кога свърши деня и Радко си тръгна.

След това двамата се срещаха в двора на училището, в училищния стол и къде ли още не.
Така дружаха няколко години, докато дойде дългоочаквания ден на дипломирането.

В този ден Станко попита Радко:

– Помниш ли как се запознахме?

Радко се усмихна и кимна с глава.

– Тогава не ти казах, – започна смутено Станко, – но бях събрал всичко от шкафчето си от съблекалнята в училището, не исках да оставям „боклук“ след себе си. Бях взел доста голямо количество от хапчетата за сън на майка ми …… исках да се прибера по-бързо у дома и да се самоубия.

Радко трепна и погледна притеснено Станко.

– Но след като поговорихме и се посмяхме с теб, – продължи Станко, – разбрах, че ако се самоубия, щях да се лиша от такива приятни моменти и много други неща, които правехме по-късно заедно. Тогава, Радко, когато ми помогна да събра нещата си, ти направи много повече за мен. Ти ми спаси живота.