Колко е хубаво, че сме освободени от закона  на греха и смъртта. Радвам се, че повече няма да се подчинявам на робството на греха.

Но какво да правим, когато въпреки тази прекрасна и славна истина, ние се препъваме и съгрешаваме?

Тичайте към Отца и се покайвайте.

Звучи много просто, но ние често правим точно обратното. Вместо да отидем при Бога, позволяваме на страха и вината да ни отдалечават от Него.

Мислим си: „Отново се препънах. Как мога да отида при Бога, не заслужавам неговата прошка“.

Не правете подобна грешка. Не позволявайте на сатана да ви уговори да съгрешите в коя да е сфера на живота ви само, защото сте отстъпили в друга. Когато излезете от Божия път, просто изповядайте греха си и се върнете при Бога.

Чуйте, Бог знае греха ни не от момента, от който го изповядаме, Той го знае от самото начало. Но когато изповядаме греха си, ние се избавяме от него и очистваме живота си от последствията му.

Идете при Бога. Приемете Неговото прощение. Колкото и “страшно“ да сте съгрешили, Той желае да ви прости и очисти от всеки грях.

Всички сме имали моменти, когато сме се изкачвали на най-високите части на планината. Когато сме виждали всичко така, както го вижда Бог. И на нас не ни се е искало да слезем от там.

Но Бог няма да ни позволи да останем на върха. В случая ние сме изпитвани, дали ще имаме сили да слезем в долината. Ако имаме сили само да се изкачим до върха, то с нас нещо не е наред.

Да бъдеш на върха с Бога съвсем не е лошо, но Той ни извежда там с цел, да отидем при обладаните от бесове и да ги издигнем към върха.

Ние не сме създадени за върха или да въздишаме, а за долината, за ежедневието, където сме под напрежение и трябва да покажем колко струваме.

Духовното себелюбие винаги има нужда от грим, то отново и отново е необходимо да изкачи планината. Но това се случва рядко, то е изключение от правилата, което в нашия живот с Бога означават много. Ние не трябва да позволяваме на духовното ни самолюбие да ни събори в такива моменти.

Склонни сме да мислим, че за всичко ставащо с нас трябва  да се обърнем към душеспасително наставление, но ние трябва да го обърнем в нещо повече от просто поучение, в характер.

Планината не трябва да ни научи, тя трябва да ни промени. Във въпроса: „Какво толкова?“ се крие опасен капан. В духовните дела ние с оценки не сме длъжни да се занимаваме.

Моментите на върха на планината са редки и Бог не ни ги изпраща случайно.

Вероятно всеки знае за този неприятен момент, когато е готов да се снима, но в кадъра влиза непознат и всичко проваля.

Това е особено неприятно по време на тържествени и радостни събития, например, като сватба.

Младоженците Елизабет и Райън попаднали в такава ситуация, когато се снимали  в Централния парк на Ню Йорк. Но те били на седмото небе от щастие, когато непознат им „развалил“ сватбената снимка, защото в кадъра попаднал самия Том Ханкс, звездата на „Форест Гъмп“ и „Шифърът на Леонардо“.

Том просто си бягал в парка, но вместо да заобиколи мястото, където се правели снимките, то сам се снимал със снимащите се. Целунал ръка на булката и поздравил младите с празника им.

Ето така трябва да „се развалят“ снимките, с холивудски размах и искрена простота.

Това е рядко състояние, което кара детето да старее по-бързо от другите хора.

Родено в Магура, Бангладеш, бебе има всички характеристики на старец. Местните лекари били поразени. Те смятат, че детето има прогерия.

Това е много рядко заболяване един на четири милиона случая. То не позволява на детето да има нормален живот, защото тялото старее по-бързо, отколкото е обичайно.

Въпреки това, родителите на това дете му се радват и го приемат като „чудо-дете“.

Бащата на детето е казал:

– Ние можем само да благодарим на Бога. Приемаме го такъв, какъвто е. Щастливи сме, че имаме момче в дома си. Господ вече ни е благословил с дъщеря. Сега вече сме четирима. Какво повече можем да искаме?!

Лекарите уверили родителите, че детето се чувства добре до този момент. Роднините се надяват, че бебе с прогерия ще расте здраво, въпреки че повечето деца не живеят повече от 13 години.

Прогерията се получава от грешка в ген, която води до производство на анормален протеин. Когато клетките използват този протеин наречен прогерин, те се разрушават много лесно.

Аномалния протеин се натрупва в клетките на децата и ги прави да остаряват по-бързо.

Михаил отиваше на работа. През ваканцията той цепеше дърва за продажба. Бе се замечтал, какво ще си купи със парите, които това лято щеше изкара, когато чу детски викове.

Там край реката се разиграваше истинска трагедия.

Михаил изтича и видя как в реката потъва малко момиче, а брат ѝ плачеше безпомощно на брега.

Младежът бързо съблече пуловера си и скочи в реката. Той внимателно обхождаше мътната вода, опитвайки се да намери детето.

Течението на реката бе отнесло момичето в страни, но Михаил продължи да се гмурка. Едва на петия път той успя да извади детето от тинестото дъно.

Когато извади момичето, то бе цялото посиняло и не дишаше. Надвеси се над нея, но не чуваше сърцето ѝ.

Малкото момче уплашено гледаше сестра си.

– Тя умряла ли е? – попита то.

„Спокойно, – каза си Михаил, – не всичко е свършено. Припомни си какво те учеше Стаматов в училище за случаите на удавяне“.

Той бе виждал и по телевизията как дават първа помощ на удавник.

И реши да опита. Михаил знаеше, че ако има възможност да върне момичето в съзнание, това е моментът, по-късно можеше да бъде късно.

Първо с плахи, а после по-сигурни движение той я обърна на страни, за да може да изтече малко вода, а след това започна да масажира сърцето на момичето както бе гледал да се прави. Детето веднага започна да кашля.

По това време край тях мина Стефан на колело.

– Позвъни на бърза помощ, – извика му Михаил.

Стефан видя посинялото момиче, което кашляше и се вцепени от страх. Тогава Михаил сам набра номера и съобщи:

– Да, на реката, близо до гората ….. дойде в съзнание …. побързайте моля ви, тук не разполагам с абсолютно нищо ….

След това се обърна към Стефан, който бе дошъл на себе си и му каза:

– Карай колелото към пътя, да срещнеш линейката. Ще им покажеш точно къде сме.

Линейката дойде бързо и пет годишната Силвия бе откарана в болницата.

След няколко дни позвъниха на Михаил и го помолиха да отиде при нея.

През тези дни той се притесняваше за малкото момиче, което извади от водата: „Дали направих всичко необходимо, за да ѝ помогнат после. Но, тя дишаше вече, навярно се е оправила вече ….“

Когато Михаил влезе в болничната стая, Силвия му се усмихна и каза топло, и сърдечно:

– Благодаря ти.

Михаил се зарадва, тя изглеждаше здрава и читава, а това на него му бе достатъчно.