Това беше едно щастливо семейство, но и него не го подмина мъката. Маргарита се разболя сериозно. Давид ясно чу когато лекарят каза:

– Алцхаймер, ще трябва много да се грижите за нея.

Промените, които настъпиха в живота на Давид, го огорчиха. Той трябваше да напусне любимата си работа, за да се грижи за жена си. Болестта ѝ все повече прогресираше, а това изискваше още повече грижи.

Веднъж Давид сподели с приятеля си Антон:

– Много се ядосвах на Бога. Колкото повече се молех за проблема свързан с жена ми, толкова повече Бог ми показваше състоянието на сърцето ми, в предишните години на брака ми. Осъзнавах какъв голям егоист съм бил в по-голямата част от това време и то по различен начин.

– Понякога Бог отговаря на молитвите ни, не като ни дава това, което искаме, а ни насърчава да се променяме, – каза Антон.

– Така е, – съгласи се Давид.

– Спомняш ли за пророк Йона как се ядоса, когато Бог пощади Ниневия от унищожение, – продължи Антон. – Тогава Господ допусна растението, което му правеше сянка да загине под горещите лъчи на слънцето, след като бе поразено от червей. Когато Йона започна да негодува за тиквата, Бог го попита, правилно ли е да се сърди за това. Пророкът потвърди, че така трябва да бъде, дори до смърт.

– Много добре си спомням за тази история, но какво искаш да ми кажеш с нея? – попита Давид.

– С това, което Бог направи, призова Йона, не да се фокусира върху себе си, а да започне да мисли и за другите, и да има състрадание към тях, – поясни Антон.

– Знаеш ли, – каза Давид, – че всичко, което правя сега за съпругата си го правя от любов към нея и знам че все едно го правя на Исус. Грижата за жена ми се превърна в една голяма привилегия в живота ми.

– Понякога Бог използва молитвите ни по неочакван начин, – Антон потупа приятеля си по рамото. – Той го прави, за да ни помогне да израснем духовно. Това е промяната, която трябва да приемем с радост, защото Бог иска чрез нас да изрази любовта Си към другите човеци.

Давид само се усмихна и каза:

– Така е. Каквото и да вършим с думи или дела, трябва да го правим в името на Исус, благодарящи чрез Него на Бога Отца.

Лятото бе изпълнено със слънце и светлина. Прекрасно време за разходка. Дичо минавайки през полето, забеляза един бряст и лоза, покачила се по него. Той спря и се замисли.

От там мина един овчар, забеляза замисленият младеж и му извика:

– Ей, млади момко, какво си се умислил? Да не сравняваш това безплодно дърво с лозата?

– Мисля си колко много си подхождат един на друг, – отговори Дичо.

– Да си подхождат? Ти се шегуваш? – погледна го изненадано овчарят. – Та брястът е безплоден, а лозата дава изобилен плод?!

– Ако лозата лежи на земята, тя ще дава гнили плодове, – каза Дичо, – но така, както се е облегнала на дървото, тя произвежда плод за себе си и за бряста.

– Но, как ще дава плодове и за бряста? – ококори очи овчарят.

– Виж, богатият има много пари, имот и всичко, което му е необходимо за живота и то в изобилие, но е беден за Господа.

– Какво означава беден за Господа? – не се стърпя овчарят и прекъсна младежа.

– Занимавайки се със своето богатство, богатият много малко се моли. Дори и да има някаква молитва, той е слаб и немощен.

– Аха, – поклати глава с разбиране овчарят.

– И ако богатият дава на бедните това, от което имат нужда, – продължи Дичо, – бедните благодарят на Господа за богатия. И Бог благославя богатия, защото молитвата на бедния има сила пред Господа.

– Брей, никога такова нещо не ми е идвало наум, – почеса се по главата овчарят.

– Освен това, – Дичо погледна събеседника си, – ти си човек, който се движи по полето и знаеш, че като настъпи суша брястът, който има влага в себе си, подхранва с нея лозата. Така дървото прави добро, а лозата дава двоен плод за нея и за бряста.

– Прав си, момко, сполай ти! И нека Бог да бъде с теб, – каза овчарят и подкара стадото си към селото.

В продължение на 18 години Вера и Богдан служиха в църквата. Те бяха ревностни за Бога и силно вярваха, че Господ ще изпълни обещанието Си, давайки им желаното на сърцето им.

През всичкото това време те бяха сред децата на други семейства и болезнено възприемаха въпроса:

– Кога ще имате деца?

Само, който е преминал през това, би разбрал мъката им. Понякога и двамата питаха в молитва:

– Господи, колко дълго още ще чакаме, за да видим желаното на сърцето ни?

Бяха опитвали всичко, включително и лекарска помощ.

Една сутрин Богдан не издържа и се помоли:

– Боже, ако няма да имаме дете, вземи желанието от сърцата ни.

Но Бог не го направи.

След медицинските процедури, последва първа бременност, но надеждите им бяха унищожени със спонтанен аборт и то на близнаци.

Вера бе смачкана емоционално и физически. Тя имаше нужда почивка.

Няколко седмици след този емоционален срив Богдан плачеше в молитва:

– Господи, мисля, че никога няма да стана баща.

В този момент Светият Дух го подбуди да отвори Библията. Богдан отвори Светата Книга и прочете:

– „Има ли още семе в житницата? При това лозата, смокинята, нарът и маслината още не са родили плод; обаче от днес ще ви благословя“.

В душата на Богдан се възроди надежда и изведнъж той разбра, че жена му е бременна. Веднага отиде в стаята и сподели със съпругата си, какво му се е случило.

След няколко дена Вера си направи тест. И наистина тя бе бременна.

Сега вече дъщеря им е голяма и ги радва с успехите в живота си.

За тях изминалите безплодни години бяха тежки, но връзката на Богдан и Вера с Бога не бе нарушена и за това преживяха тази радост, да изпълни Господ желанието на сърцата им.

Христо Николов се бе загубил в пастирските си задължения. В един момент от живота си той бе станал говорител на многобройни телевизионни и радио служения. Движеше се непрестанно от една телевизионна  ангажираност към друга.

Освен това при ежедневната си работа в църквата трябваше да консултира членовете ѝ. Изискваше се присъствието му на дълго продължаващите събрания , за обсъждане на строителството на новото многофункционално съоръжение.

Разбира се , това всичко беше за прослава на Бога.

Ангажираността на Христо към работата му бе доказателство за Божието влияние в живота му.

Но се стигна до това положение, че всичко това започна да прилича по-скоро на производителност, а не придобиване на сила за действие.

Един ден Николов стигна до там, че влезе в кабинета си, а идеята да се помоли, да почете от Библията за свое собствено назидание, изобщо не дойде в главата му.

Погребан в работата си, Христо усети глас от дълбините на духа си:

– Изключи всичко това. Искам да се върнеш…..

Николов бе зашеметен. Той бе получил духовна оценка за своя живот. Вършеше Божията работа, но в действителност беше далече от Бога.

Христо разбра, че Бог го зовеше обратно към страстта, която провокира неговото служение.

Николов установи:

– Аз все още проповядвам добре. Хора се спасяват и църквата расте, И все пак моето „добро“, не е същото като това на Бога.

Опитът на Христо му напомни една отрезвяваща мисъл: „Ако говоря непознати и ангелски езици, имам дар пророчество или вяра, които могат да премества планини, даже да даря цялото си имущество на бедните и да предам тялото си на огъня – нищо не съм, щом нямам любов. Ако всичко това е направено по навик или проста формалност, а не от любов, от него няма никаква полза.

На практика в църквата му бяха склонни да отдават по-голямо значение на външните изяви в богослужението, а не на сърцето, от което идваха.

Христо си каза:

– Някои грешат като мислят, че по-бързите песни, скачането и силните възгласи ще доведат до по-продуктивно поклонение.

Той си спомни думите на Павел: „Толкоз ли сте несмислени, че, като почнахте в Духа, сега се усъвършенствувате в плът?“

И Николов взе решение за себе си, особено за работата си:

– Ще откажа да говоря в програмите по телевизията и радиото. Църковното консултиране ще възложа на някой по-квалифициран от мен. Строителството на новите съоръжения ще поверя на хора разбиращи и отговорни за това. Така ще имам повече време за молитва и общение с Господа.

Дълго крачи из кабинета си и продължи да изказва мислите си на глас:

– Първоначално бях призван да стана ученик на Исус. Следваше да бъда предан мъж и баща и чак след това да съм пастор, чийто дълг е да бъде духовно жив, за да може по-добре да подготви църквата, на която служи.

И накрая заключи:

– Служението ми трябва да бъде зависимо от истинските ми взаимоотношения с Бога.

Така Христо Николов се освободи от не стигащото му време и безпомощното си състояние в християнския си живот, което му помогна да работи за промяната не само на себе си, но и на другите.

Всички в църква бяха притихнали. Навели глави в молитва, хората очакваха да вземат участие в Господната вечеря.

Спиридон бе млад свещеник. Той трябваше да вдигне чашата с виното и да я благослови. Самият съд беше направен от селекция на кристали. Точно, когато вдигна чашата, тя се изплъзна от ръката на Спиридон, падна на каменния под и се счупи.

Младият свещеник погледна уплашено към по-възрастния свещенослужител, мислейки си:

„Сега ще ми се присмее, за неумението ми да задържа една чаша в ръката си“.

Но вместо това главният свещеник каза:

– Преди да се счупи чашата, не съм предполагал, че тя има толкова красиви части, които искрят, когато отразяват светлината. Колко са прекрасни и красиви всички те, когато са осветени.

Младият свещеник гледаше омаян блещукащите малки  частици, които само преди миг съставляваха чашата.

– Както този счупен съд, нашият сломен живот може да подчертае красотата на светлината, която сияе през него, – продължи възрастният свещенослужител. – Тази светлина е Господ Исус Христос.

Хората в църквата бяха надигнали глави и слушаха затаили дъх.

– Това, от което се боим е, нещо да бъде счупено, да стане непотребно и да не може вече да се използва по предназначението си. – продължи свещеникът. – Нашето пречупване чрез Христовата светлина, привлича вниманието към себе си и го прави смайващо. В резултат на това нашият живот става прекрасен.

Спиридон бе зяпнал главният свещеник и бе забравил за счупената чаша.

– Строшаването всъщност е благословение, – каза вдъхновено свещенослужителят, – но на нас толкова ни се иска да се чувстваме добре, че изпускаме Божието най-добро за нас.

Накрая той въздъхна дълбоко и заключи:

–  Ако се борите със всичка сила и смятате, че вярата ви се е изгубила, не пропускайте благословението, което идва след като сте били разбити и съкрушени.