Елена живееше в едно провинциално градче. Отиде в столицата, за да продължи образованието си.
Там се запозна с млад, висок и симпатичен мъж. Той и имаше кола, добра работа и едностаен апартамент. Родителите му живееха в къща, в покрайнините на града.
– Вие ще бъдете прекрасна двойка, – със завист казваха приятелките ѝ. – Ще имаш жилище, кола и много красив мъж.
Тя го харесваше, но не беше влюбена в него.
– После, по-късно ще се влюбиш в него, – казваха приятелките ѝ.
И тя се омъжи за него. Приятното безпокойство около сватбата премина и се заредиха делничните дни. Работа, готвене, чистене, спане, … и така всичко се повтаряше ден след ден. За ученето забрави. Първоначално отлагаше, а после се роди дъщеричката ѝ и за това съвсем не ѝ остана време да мисли.
Изминаха три години и решиха да дадат малката в детска градина. Мъжът ѝ не искаше тя да тръгне на работа, но после се съгласи.
Един ден Елена срещна приятелската си Милка от детството. Зарадваха се и седнаха на кафе да си побъбрят. Започнаха да си припомнят лудориите и веселите детски дни, дори се поразплакаха малко.
– Какво стана с фотографията? – попита я внезапно Милка. – Ти правеше много хубави снимки в кръжока по фотография, помниш ли? Тогава едни ти се присмиваха, а други те окуражаваха, защото беше единственото момиче в този кръжок.
– Помниш ли Русев, той ръководеше кръжока? – каза Елена с някаква носталгия. – Беше добър човек и вина ги ме подкрепяше.
Когато си тръгна за в къщи Елена си помисли: „Дали да започна отново? Обичам фотографията“.
Тя се отби в един магазин и си купи фотоапарат. Тя нямаше пари за по-добрите апарати, но затаи надежда, че някой ден ще може да си купи някой по-хубав.
И така тя започна да снима дъщеря си. Двете се разхождаха в парка, смееха се и се снимаха. Когато лентата свърши, тя я занесе в едно фото студио, за да проявят лентата и копират снимките. С нетърпение очакваше, кога ще станат готови.
Елена много искаше да ги покаже на мъжа си.
И един ден, когато той се върна от работа, тя му се похвали. След като хапнаха, той разгледа снимките. Тя го наблюдаваше внимателно и искаше да чуе мнението му.
Мъжът и вдигна глава, усмихна ѝ се и каза:
– Много са добри! Направила си чудесни снимки!
Настана страхотна шумотевица, прегръдки, целувки….
На другия ден съпругът ѝ купи голям ноутбук, за да може Елена сама да обработва своите фотографии. Скоро тя започна да участва във фото конкурси.
Минаха още две години и тя стана професионален фотограф. Специализира се във снимане на деца.
Всичко беше толкова хубаво. Елена усещаше любовта на мъжа си и от ден на ден любовта ѝ към него все повече разцъвтяваше. Даже планираха вече да имат и второ дете.
Подкрепата на съпруга ѝ я направи много добра, в това което обичаше да прави. Всеки от нас се нуждае от такава подкрепа.

Човешко желание да направи всичко по най-добрия начин, но не за себе си, а за някои оценител, чието присъствие играе ключова роля. Първо, тези оценители са родители, учители, а след това работодателя, съпругата, колегите и обществото като цяло. Болезнената зависимост на човека от похвалите на другите е явно проявлението на този синдром.
Колко опасен е синдрома на отличника?
Странно е, но желанието да бъдем най-добрите във всичко, по-скоро е пречка, отколкото да помогне на човека в живота.
Първо „отличникът“ е твърде много зависим от чуждото мнение. Той може да стане прекрасен изпълнител, но там където трябва да се прояви самостоятелност, той се проваля.
Второ, „заразените“ със синдрома на отличника се страхуват да поемат ангажимент, опасявайки се, че няма да успеят да го реализират на нужното ниво и не ще получат желаната похвала.   Трето, тези хора обикновено са много взискателни към себе си и другите. Те трудно общуват и често остават сами. Ако успеят да създадат семейство, прекомерните им изисквания често са причина за семейни конфликти.
Четвърто, такива хора се страхуват да направят грешка. Те не умеят да падат. Отсъствието на похвала или наличието на критика ги води в състояние на апатия, която постепенно се превръща в депресия.
И накрая, ефективната дейност на „отличника“ обикновенно е снижена. В стремежа си да направят най-доброто, те неоправдано губят много време и енергия за несъществуващи детайли. Такива хора не са в състояние да правят разлика между необходимост и достатъчност.
Може ли да се преодолее този синдром?
Може! Разбирането и осъзнаването на проблема е вече малка крачка към неговото отстраняване.
И най-важното, такъв човек трябва да се научат да мисли за себе си като любящ и любим човек, независимо от това дали е извършил „отлична“ грешка или направи всичко както трябва. Той често трябва да си казва, че близките му го обичат и тогава, когато той е несъвършен.

Той е красив като розите и е без бодли. Нежност без коварство и измама. Нищо чудно, че са били любими цветя на царските особи.
Въпреки това, в древния свят е съществувало мнение, че божурът  е опасно цвете. Легендата разказва, че божурът може да се откъсне само през нощта. А този, който откъсне цвете в следобедните часове, ще умре от трагична смърт. Най-вероятно, легендата идва от гръцкия мит за Троянската война.
Лекар на име Божур или Рeons е излекувал един от героите, който е бил смъртоносно ранен. За това богове превърнали този лекар в едно магическо цвете, сокът от корените на което лекуват всички болести. Цветето е кръстено на лекаря Рeons или божур.
В древен Китай, стъблата и корените на божура са част от много медикаменти.
На изток, цветето се отглежда в продължение на хиляди години. Прародителят на културния божур е тревистия, който расте в Сибир и на север в Китай.
В Европа, цветето се е появило чак през 18 век. От Европа той попада в Америка. В началото на ХХ век божурът е бил най-продаваното цвете на пазара. И след това някой обявил божура за старомоден. И в продължение на много десетилетия, тези цветя,  които са като „нежни рози“, могат да бъдат намерени само при истинските ценители на красотата.

Това се случило в една голяма и благословена страна. Тя била много богата страна. Всичко си имала, но хората в нея живеели много бедно. И каквото и да правели всичко си оставало, както преди.
Стотици години било това положение, докато в страната не се родил „божествен младенец“, когото нещо постояно го заплашвало, … неизвестни болести, ….“някакви нещастни случаи“… И той растял на границата между „живота и смъртта“ и винаги задавал странни въпроси. Такива например като:
– Защо нашият владетел казва, че в страната ни всичко има, а ти, мамо, не можеш да ми купиш бонбони, защото сме „нямали пари“? Кой от вас лъже? Ти ли, мамо, или владетелят ни?
Майка му никога не му отговаряла, а само плачела. Когато „младенецът“ пораснал, той отишъл да търси другаде отговор на своите въпроси. Срещнали го бродещи проповедници, които в опияненото си бръщолевене му казали за „Месия“ следните думи:
– Как да се разбере къде седи дяволът? Месия е казал: „По делата им ще ги познаете …“
А „владетелят“ по това време развил бурна дейност. Създал образа на силен и здрав мъж, с чувство за хумор. За всичките беди в страната си, взел да обвинява съседите, Но страното е, че парите в съседните страни, станали по-ценни от тези в страната му. Милиони излъгани граждани в страната мизерствали, боледували и умирали.
Едно лято, когато „владетелят“ ловял риба край своята разкошна вила, пред него се появил „божествения младенец“.
– Защо се случва всичко това? – попитал той „владетелят“.
– Какво това? – попитал „владетелят“. – Всичко е толкова хубаво?
– Не, така е несправедливо….ти си позволяваш да хулиш съседите си, когато в страната ти цари беззаконие. Ти не наказваш тези, които открито нарушават законите. Наказваш тези, които изразяват свободно мнението си с достъпни средства, Ти ограничаваш достъпа до „истината“…
Когато чул тези думи „владетелят“ се разсмял:
– Истината казваш? Истината е в това, както казват съседите: „Търси това, което е изгодно“. Всички виждат, на кого е изгодно това, което става в тази мрачна и студена страна. Аз съм просто пешка в ръцете на тези „неизвестни“, но реални владетели. Това е „Истината“ заради, която ще умреш.
Младенецът казал:
– Владетелите отдавна ме убиха. Аз съм сянката на онова малко момченце, което остана без бонбони и търсеше „истината“. В преследване на илюзиите си и само за тях разбираеми приоритети, безрасъдните „управници“ допуснаха хората да изпаднат на нивото на насекоми… , за да ги мачкат с краката си. Теб те очаква жестока участ. разбери, ние по нищо не се отличаваме един от друг пред „истинския Владетел“. Но кръвта на невините жертви, ще тегне на душата ти. Това е твоят изборът. От този ден нататък ти ще се пробуждаш по няколко пъти през нощта, облян в пот. Това ще бъде наказанието ти тук на земята, за да размишляваш върху нещата, които си направил….

Боби седеше на пейката пред вратата. Днес не му се правеше нищо. Скучаеше и премяташе някаква сламка в ръцете си.

– Хей , Боби, – привика го шепнешком Пепи.

Пепи беше стар негов приятел. Боби свърна натам, а Пепи го бутна в една стая. В средата ѝ се намираше дървена маса, а на нея стоеше кашон.

Пепи посочи кашона и каза:

– Подарък.

Боби пристъпи към кашона и погледна. Вътре беше послано одеалце, а на него лежеше кученце на кафеви и бели петна. Ушите му бяха невероятно дълги.

– Какво е това? – попита Боби озадачен.

– Това е част от поколението на спринг шпаньолката на Чочо. – каза Пепи, като внимателно наблюдаваше приятеля си. – Той сметна, че имаш нужда от животинче и то непременно женско.

Боби се надвеси над кашона. Кученцето го погледна съсредоточено. Той направи опит да отмести погледа си от малкото, но това се оказа доста трудна работа. Кученцето се прозя и се търкулна по гръб. Явно очакваше да го почешат по коремчето.

– Вдигни го, Боб, – подкани го Пепи.

И той го направи. Кученцето го близна по бузата, зарови нос във фанелата му и заспа. Боби  погледна Пепи, който се опитваше да скрие усмивката си. След това погледна животинчето, което спокойно спеше в ръцете му и сви само рамене.

– С какво да го храня? Как се казва?  – попита Боби.

– Ти си стопанина, ти решаваш, – отърси ръцете си Пепи

Две минути по-късно Боби беше на тротоара с кученцето в ръце. Не му беше лесно, защото малкото беше заспало, а той внимаваше да не го събуди, но все някак ще се прибере.

Започна да си задава въпроси: „Как се възпитава куче, за да не прави пакости в къщи? Дали от него ще излезе добър пазач?“

Хубавото беше, че новият му приятел през целия път спа.

Боби качи животинчето в апартамента и го пусна в антрето. Кученцето огледа обстановката и вдигна глава. После тръгна към спалнята. Боби го последва.

Кученцето седна на пода и погледна към леглото. Боби каза:

– Не – и поклати глава в знак на отказ, но кученцето беше на друго мнение.

Понесе се напред, но се удари в рамката на леглото и се приземи на носа си. Боби се засмя, а малкото само изквича. Може би трябваше да излае, но нещо май не се получи.

Боби се облегна на вратата и започна да наблюдава следващия опит на новия си приятел, да превземе матрака. Отново не му достигнаха няколко сантиметра, но този път се приземи на дупе и седна примирено в краката на новия си стопанин.

– Какво искаш? – закачливо го попита Боби.

То изви глава и размаха весело опашка. Това беше знак, че му се играе, но Боби реши, че му се пишка и го занесе на определеното място за това, но кучето се дърпаше и скимтеше.

Най-накрая Боби го взе и го постави на леглото. Кученцето обиколи кревата и си избра място на възглавницата. Няколко секунди по-късно вече спеше дълбоко.

Боби изгаси лампата и затвори вратата на спалнята.