На дядо Петър годините му съвсем не бяха малко. Тази година през декември ще навърши 95 години, а все още бе жизнен и пъргав, не се даваше лесно на младите.

Всички му се учудваха. Хвалеха го, но за него това нямаше никакво значение.

Веднъж на шега го попитаха:

– Дядо Петре, на колко години се чувстваш?

Старецът завъртя глава, усмихна се, тупна с длан по коляното си и отговори:

– 25-30 годишен.

– Аааа …, възкликнаха младите наоколо.

– Е, ако бях казал, че съм на 8-10 години, – усмихна се дядо Петър, – тогава със сигурност в мен щеше да живее наранено дете. И това ще бъде следствие на многократни емоционални наранявания. Така че, въпреки че хронологично съм възрастен, все още говоря, мисля и разсъждавам по детски.

Хората го слушаха със зяпнали уста, а той продължи:

– За да върна живота си назад, трябва да се справя с тези детски рани и да порасна психически и емоционално.

Той пооправи калпака си и добави:

– Има едно детинско нещо, което много от нас правят …

– И какво е то? – попита най-нетърпеливият от слушателите.

– Опитаме да накараме друг човек да ни утвърди и да ни накара да се почувстваме стойностни. Ние даваме част от себе си всеки път, когато го правим.

– Алтернативата?! – извика високо Стойчо.

– Това е като възрастни да помним, че сме обичани и утвърдени от Творецът, този, който ни е създал. Затова, – размаха показалец дядо Петър, – позволете на детето да „порасне“ във вас.

На вратата се позвъня. Милена обърса ръцете си в престилката и отиде да отвори. На прага бе застанал Минчо. Тодор като го видя, веднага го подхвана още от вратата:

– Ти защо не дойде на погребението?

– Какво погребение? – стъписа се Минчо.

– На чичо ти, – каза Тодор.

– Шефа на фирмата ме изпрати на другия край на България, – оправда се Минчо.

– Нали ти изпратихме известие навреме? – не отстъпваше Тодор. – Хората от чужбина идват за погребение … Ами синовете ти, те защо не дойдоха?

– Нали ги знаеш младите, – засмя се Минчо, – интересува ги повече живота, а не от смъртта.

– Знаеш ли колко хора питаха за вас? – начумери се Тодор. – Чудех се какво да им кажа …

– Човек се почита и уважава докато е жив, умре ли …… – махна с ръка Минчо.

– Докато чичо ти беше жив и имаше власт, ти многократно използва името му за да се настаниш удобно, – нападна го отново Тодор, –  а като умря, не дойде на погребението му. Не е ли подло от твоя страна така да постъпиш?

– Е, хайде, какво толкова е станало? – Минчо се чудеше как да успокои положението. – Тия дни бях при леля, нацяло е грохнала жената. И на нея обясни, че бях в командировка. Братовчеда обеща да поговори с един приятел, да ми направи безплатно план за гаража. Нали знаеш, че купихме още една кола и няма къде да я сложа.

– Браво, бързо напредваш, – иронично подхвърли Тодор.

– Който е умен и работлив, печели и става богат, – едва не се потупа по гърдите Минчо. – Колкото повече българи станат богати, толкова държавата е по-силна и богата. След година две бая хора ще забогатеят и тогава ще учудим света!

– Интересна философия – вдигна вежди Тодор – и как мислиш, че ще стане това…..

– Ти си като котката, – засмя се Минчо, – на гърба си не падаш., но ще дойде време и ще разбереш, че съм бил прав.

– Очаквах друго от теб, – Тодор погледна Минчо в очите.

– Какво си очаквал? – наостри уши Минчо.

– Да се покаеш, да искаш прошка, – недвусмислено намекна Тодор.

– От кого и защо? – наостри се Минчо.

Добре, че влезе Милена да ги покани на вечеря, в противен случай щяха да си извадят очите.

Когато една съвест е закоравяла, колкото и да я изобличаваш, тя не ще разбере вината си. Каквото и да се случи все другите са виновни ….

Късно следобед, когато отиде на работното си място, Костадинов завари известието за пенсионирането си на бюрото. За него това беше удар от засада.

Как се прибра у дома си Костадинов не помнеше.

От главата му не излизаше една и съща мисъл: “ Край! За мен всичко свърши! От днес съм излишен и ненужен за обществото гражданин!“

Отровата от тази мисъл силно се впиваше в него и го измъчваше. За Костадинов това беше недооценяване на работата му и грубо погазване на човешкото му достойнство.

Съпругата му Елена видя отчаяната му физиономия и разбра какво се е случило. Отдавна оттук-оттам се шушукаше за неговото отстраняване. Говореше се и явно, че той е вече на години и трябва да се даде път на младите.

Но какво знаят младите? Костадинов бе кален в битки и борби за устояване на истината, а сега, който и млад човек да заеме мястото му ще бъде поредния „послушко“, предпочетен пред всеки по-революционно настроен ветеран.

– Не се притеснявай! Всяко зло , за добро, – опита се да го утеши Елена. – Сега поне изцяло ще се занимаваш с това, което ти е на сърце.

След вечеря пуснаха филма за Ломоносов и Костадинов малко се поразсея. Той беше изцяло потопен в събитията на онова време и непрекъснато търсеше връзки с днешния ден.

Минали са векове от тогава. Светът се е проминил. Науката и техниката са достигнали големи висоти, но човекът не се е отказал да властва и господства над себеподобните.

„Какъв мощен ум. Истински гений е този Ломоносов, – възхищаваше се Костадинов. – Какъв непокорен дух има само!“

Ако във всеки от нас не живее по един малък Ломоносов, напразно би било всяко творчество и самият живот.

Стела видя баща си седнал на масата да играе шах с Миро. Тя ги наблюдаваше няколко минути. Баща ѝ направи зле обмислен ход и застраши важна фигура, но Миро незабавно я взе.

– Стела, май трябваше да поискам съвет за следващия ход от теб, – някак примирено каза баща ѝ. – Ти по-добре би се справила от мен. Изглежда е от виното, замая ми се главата и не мога да мисля.

Тук ставаше дума само за шаха. Стела много добре знаеше, че баща ѝ носи много на вино, а и играта можеше да бъде спасена.

– Ако искаш, може Стела да те замести, – предложи великодушно Миро.

Възможностите на Стела  в шаха бяха скромни. Баща ѝ знаеше това, но стана и ѝ отстъпи мястото си. След това повлече крака към вратата и махна за довиждане на младите.

Изучавайки шахматната дъска, Стела набеляза стратегия, чрез която смяташе да защити територията и фигурите си.

Всяка от фигурките на шахматната дъска беше гравирана с дребни детайли. Виждаха се мантии, ризници и лица със човешки черти.

– Прекрасен комплект, – отбеляза Миро, след като забеляз как Стела оглежда фигурите. – В къщи имаме един издялан от дъб и орех, но той не е така добре изработен. Този от слонова кост ли е направен?

Стела кимна с глава.

Миро побурна с пръст своя цар.

– Ти си на ход, Стела.

Тя вдигна пешка, войн украсен с резбован щит и шлем. Миро потропваше с пръсти, докато я наблюдаваше. Стела видя шанса си, премести пешката, за да плени офицера му.

Миро мълчаливо повдигна едната си вежда. Той плъзна един топ от задната редица и го постави между царицата и офицера ѝ. Този единствен ход застрашаваше двете ѝ фигури. Тя не бе предвидила това.

Стела се намръщи. Ако премести едната фигура извън опасността, той ще да ѝ вземе другата. Тя се надвеси напред и огледа дъската. После грабна царицата си, взе неговия топ и погледна тържествуващо към Миро.

Той снизходително наклони глава и вдигна нерешително ръце от шахматната дъска. После взе коня си, скрит между пешките ѝ и един офицер и грабна царицата ѝ.

– Внимавай, – промърмори Миро, – Понякога един скромен войн може да направи бърз ход, за да завладее царицата.

– Доста дръзки думи, – скръцна със зъби Стела.

Тя съсредоточи вниманието си към дъската, а Миро се облегна назад в стола си. Стела осъзнаваше, че падането на царицата, отслаби много позициите ѝ.

– Внимавай, погрижи се за царя си, – учтиво я предупреди Миро.

Стела видя опасността и пребута една пешка, за да защити царя си, но това беше напълно безполезно. Скоро нейния цар беше пленен.

– Да изиграем още една игра, – предложи Миро.

Стела блъсна фигурите и стана. Нямаше повече смисъл да играят. Тя не обичаше да губи, дори и когато осъзнаваше, че е по-слаба. Но Моро беше търпелив и чакаше, рано или късно тя щеше да стане негова жена.

Седят двама млади и си говорят:
– Всички мебели и предмети за бита ще делим по-равно, без никакви скандали, – казва младежът. – Съгласна ли си?
– Разбира се, – усмихва се девойката.
– Нека да се разберем още сега, да запазим нормални човешки отношения, – продължи младият мъж. – И ако се срещнем, да се поздравяваме ……
– Непременно! – съгласи се веднага момичето.
– А по време на развода ще се държим коректно, без никакви атаки и упреци. Съгласна ли си?
– Съгласна.
Младежа въздъхна и прокара пръсти в буйните си коси:
– Това е чудесно. Остана да решим, кога ще се оженим …..