Клоунът Сергеев, който всички познавали с името Мусля, по време на турне в Сибир бил в същият хотел, в който бил отседнал известен цигулар, пристигнал за първи път на това място. Техните стаи се оказали една до друга.
Музикантът рано сутринта репетирал ново сложно произведение, а вечерта, за да се разведри отишъл на цирк, неговият концерт щял да бъде едва след два дена.
Сложили го на първия ред. На арената излязъл Мусля със стара цигулка и изпълнил три музикални импровизации.
Слушателите затаили дъх, той свирел майсторски.
Гастролиращият цигулар чул фрагменти от произведение нотите, на които били у композитора-автор и музиканта, за който била написана тази музика.
Известният музикант се втурнал зад кулисите:
– От къде взехте тази музика?
– Тази сутрин в хотела, – искрено признал Мусля, – някой свиреше в хотела. Хареса ми мелодията и я запомних.
– Вие сте гений. Това е невероятно. Да запомните и да изсвирите тази музика по памет. Нужно е да се опознаем по-отблизо.
След спектакъла цигуларят в модерен костюм и много по-скромно облечен клоун отишли в един ресторант.
Три дена след това Мусля отсъствал от цирка, а концертът на цигуларят трябвало да се отмени. Нито музиканта, нито клоуна могли да намерят.
А те се затворили в една стая, изключили телефоните си и свирели един на друг. Когато свирел известният цигулар плачел Мусля, а когато свирел Мусля, плачел цигуларят.

Ентусиаст от Бишкек е създал електрически трициклет. Винена бъчвичка, кожа от анаконда, кофа за шампанско, но това не са всички предмети, които е използвал конструктура за създаване на необикновения си мотор.
Средната скорост на това превозно средство е 20 км \ ч, но основната му характеристика не е мощността на двигателя, а уникалния дизайн.
На пръв поглед може да изглежда, че този мотор е създаден от случаен боклук в кошчето. Но в действителност, дизайнерът внимателно е подбрал всеки елемент, за да съответства на общия стил.
Дизайнерът е използвал за облицовка кожа на анаконда, която доста добре се е вписала в дизайна на транспортното средство.
По-голямата част на трициклета е от ковани бронзови и месингови части.
А ръчната спирачка има формата на скелет на ръка, истинско произведение на изкуството. Освен това, звукът по време на спирането е страховит.
Вниманието привличат най-вече кованият паяк на решетката и оригиналното огледало за задно виждане.
За трициклета е измислена аудио система, музикална кутия с романтични мелодии, пускаща се с помощта на специална стрелка.
Тези, които имат слаби нерви, по-добре да не поглеждат под седалката. Там се намира цар Кашчей.
Слага се специална шапка и очила, които да съответстват на трициклета. За гражданите е истинско събитие, когато тази машина преминава по улицата.
Прекрасно допълнение към превозното средство е пръстена на Жул Верн. Това не е просто украшение, а телескоп.

Почти няма хора, които да не обичат музиката. Навярно всеки от нас си има поне една любима песен.
Вярвам, че ще се съгласите, че именно музиката поражда различни чувства в зависимост от самата мелодия.
Имено поради тази си уникалност музиката помага да се върнат отдавна забравени спомени. Това се практикува особено с хора, които имат болестта на Алцхаймер.
Как става това?
Оказва се, че  музиката по някакъв чуден начин подбутва човек, даже в по-късните стадии на дименция, към спомени, които са се загубили. Ако изберете за себе си определена музика, то може да си спомните първата целувка, разбира се, ако сте я забравили.
Нито разговорите, нито някакви други методи могат да влияят на двете полукълба на мозъка така, както музиката. На нея реагира даже и хипокампуса – специфична област на мозъка, отговаряща за дългосрочното съхранение на информация. Именно там се обработват усещанията при слушане на музика, които връщат забравени моменти от живота. Тези спомени се връщат дори със чувствата, които са свързани с тях.

Живяла някога една единствена цигулка. Тя мечтала някой да я вземе и да изсвири красива мелодия. Цигулката много обичала музиката.
Един ден тя решила да тръгне по поля и гори, за да срещне човек, който също като нея обича музиката. Вървяла дълго, уморила се и решила да почине малко. Изведнъж чула, че някой плаче. Погледнала назад и видяла една балалайка.
– Защо плачеш?- попитала я цигулката.
– Загубих се. Отдавна никой не е свирил весели мелодии на мен, – казала балалайката.
– Не плачи. Ще тръгнем заедно да търсим този, който обича музиката, – казала цигулката.
И тръгнали двете да се скитат по света. Вървели дълго и срещнали самотна и тъжна медна тръба. Тя също искала някой да свири на нея весели мелодии, но се изгубила. Никой не я искал. Тръгнали заедно да пътешестват по света цигулката, балалйката и медната тръба.
Вървели, вървели и когато решили да седнат да си починат чули, как някой тежко въздъхнал. Това бил един стар барабан. По-рано на него свирели весели ритми, а след това, когато барабанът остарял, го изхвърлили. Музикалните инструменти го взели със себе си.
Отново тръгнали и дълго вървели, докато не чули красиви и мелодични звуци в далечината. Когато приближили инструментите видели човек, който свирел чудесна мелодия на арфа. Той бил истински музикант.
Зарадвала се цигулката заедно с балалайката, медната тръба и барабана. Разказали те своите съдби и мечтите си някой да посвири на тях.
Човекът настроил цигулката и балалайката, изчистил до блясък медната тръба и ремонтирал стария барабан. Повикал свои приятели музиканти и дал на всеки по един инструмент.
Заедно засвирили цигулката, балалайката, медната тръба и барабана прекрасна музика.
Така на всички било радостно и на музикантите и на музикалните инструменти, че са се намерили едни други.
И от тогава те не се разделяли. Всеки ден свирели весели мелодии в щастливия и дружен оркестър.

Един учен пленен от песента на славея, решил да разгадае тайната на прекрасния му глас. Оставил всичко и слушал тази птица в градината си. Но изкуството оставало загадка за него, както и преди. Той искал да разбере всичко за славея, но бил много горд и не искал да моли за нищо. Веднъж любопитството му наделяло.
– Ей , славейче, – обърнал се той към птицата, – изучил съм премъдроста на много науки, но не мога да разбера защо и как пееш?
– Пей и ще разбереш, – казал славеят.
– Какъв странен съвет! – изненадал се ученият. – Виждаш, че аз не съм артист или художник. Мелодията на твоята песен ме измъчва повече от всичко на света. Моля те, открий ми нейната тайна.
– Пей, – казал славеят, – няма какво повече да добавя към това.
Гневът помрачил очите на ученият.
– Твърдоглавец!, – със злоба прошепнал той, – намислил си да ми се присмиваш! Ти не желаеш да ми откриеш своята тайна. Почакай, сам ще си я взема.
Той хванал певеца и го затворил в клетка. Плененият славеят престанал да пее.
– Ей, приятел, къде изчезна твоята песен? – Гневно извикал ученият, но отговорът бил дълбоко мълчание. „Това трябва да е скрито дълбоко в гърлато му. Проклета птица. Но аз ще погледна, какво е успял да скрие от мен,“ – помислил си ученият.
И ученият убил прекрасната птица. С остър нож разсякал гърлото ѝ, но не намерил нищо освен безжизнена плът. Тогава той решил да погледне по-надълбоко. Разпорил нешната ѝ гръд, изкарал вътрешностите ѝ, дълго ровел из тях и ги наблюдавал през микроскоп.
Много се старал този учен, ден и нощ се трудил, без почивка. Увличайки се, той позабравил, какво търсел в началото. А когато изпълнил тетрадката си с множество бележки, написал трактат „За славея“. Една трета от думите били на латински, а една четвърт на гръцки.
Трактатът донесъл на ученият огромен успех. В дворецът го славели, сам първият министър му връчил лавров венец. Академиците го аплодирали за откритията му. Колегите му го обсипвали с похвали.
– Колко талантлив е този учен! Какъв любознателен ум! – възхищвали се те.
– Помислете само, той първи в света е изчислил обема на белите дробове на славея! – щастливи заявявали други.
– И ларинкса, – превъзнасяли го трети, – измерил го е, както никой друг до сега. Има ли друг равен на него?
Гърдите на ученият били окрасени с медали. Ученият можел да се гордее с тях, той толкова добре бил се потрудил!
Ученият ликувал, До неговото завръщане прислугата въвела в дома му образцов порядък. Когато всичко блестяло, погледът на една от прислужничките попаднал на трупа на малкото птиче, той лежал на масата на учения.
– Каква гадост, – плеснала с ръце тя. – Как не съм я забелязала по-рано?
И прислужницата хвърлила останките на птичето в кофата за боклук.
А през това време се носели възгласи:
– Слава на ученият! – тръбели по всички площади глашатаите.
– Почит и уважение на достийният гражданин! – викали мъжете от Голямото събрание. Простодушният народ не можел да сдържи радостта си, чувайки тези думи. Смях и весели викове звучали наоколо. И в разгара на ликуването, само един човек, не бързал да го сподели, стоял тих и тъжен. Това бил самият учен.
Славата дошла до ученият, но той нямал покой. След като написа трактата, някаква тъга го спохождала, когато над земята се спускал полумрак. Някаква сила теглела ученият към градината и там стоейки под клоните на дърветата се вслушвал в тишината, опитвайки се нещо да улови. Какво било това? Ученият не можел да отговори. Ето той имал богатство и слава, какво друго му е нужно на човек?
Веднъж посред нощ, ученият се въртял в постелята си и правел напразни опити да заспи. Луннен лъч попаднал в отворения прозорец. Той леко докоснал учения, приканвайки го на път. И ученият сякаш отдавна го е чакал, откликнал на този призив. Той погледнал и видял пътека от лунно сияние, сребристо мигаща между дърветата. Дивна лекота изпълнила учения. Той тръгнал по пътеката и тя го завела на ръба на една скала, тъмната грамада се извисявала над околните хълмове и гори.
Недвижещи се звездите сияли в небето. По-надоли лунен прах, като килим, покривал короните на дърветата, а оттам …. се изливали до болка познати звуци. Пеел славеят, чистите му трели леко и на широко изпълвали пространството. Той изпращал поздрав и света се прекланял пред крилете му.
Тогава ученият разбрал, защо е тъгувал и защо е дошъл до тук.
– О, славейче, – казал той, – мислех, че съм те убил, но ти си жив и смъртта няма власт над твоята песен! Аз погубих твоето щедро сърце, но сега зная, че трябва да ти подаря моето. Днес аз ще корегирам тази грешка.
Казал благородния учен и с лъчезарна усмивка тръгнал в безкрайността на ноща, към песента, която толкова много обичал.