Един ден лъкът и цигулката заспорили.

– Аз имам съвършено издялано от дърво тяло. В мен звукът резонира и превръща всяка музика в съвършена.

– Какво си ти без мен? Куха кутия. Само, когато аз се докосна до струните ти, в теб зазвучават прекрасни мелодии.

– Ти само стържеш, аз възпроизвеждам звука …., – негодуваше цигулката.

– Ще стоя далеч от теб и ще гледам, как ще пееш, – усмихваше се предизвикателно лъкът.

Двамата спориха дълго. Стигнаха се до обиди и сълзи.

Но когато цигуларят се прибра, двамата спорещи се смълчаха.

Музиканта докосна лъка до струните на цигулката и ….

Сякаш птици запяха в гората, изви се буря, запревиваха се клони и стебла, а големи капки вода се движеха шумно в целия хаос.

Цигулката пееше. Лъкът свиреше. Но и двамата забравяха цигуларят, който влагаше в тях живота си и изливаше душата си.

Колко глупаво е да се преклониш пред лъка и цигулката, като похвалиш изкуството им, а забравяш за този, който ги движи.

Колко често ние се хвалим с постиженията си, забравяйки че сме само инструменти в ръцете на Създателя?

За това нека помним, че всичките си таланти получаваме от Бога. И трябва непрестанно да Му благодарим, защото Той е Майсторът, а ние сме само инструменти в Неговите ръце

Никола много обичаше своята цигулка. А с каква нежност той се отнасяше към нея! Слагаше я на гърдите си и ласкаво я докосваше с пръсти. Сякаш целият му живот бе свързан с нея. А не беше ли така?!

Забележете как я настройва само!

С непоколебима и решителна ръка я взема. С резки и бързи движения удря по струните. И когато те затрептят, сякаш от болка, Николай съсредоточено си накланя главата към нея и внимателно се заслушва в първите ѝ звуци.

Когато тонът се окажеше фалшив, той изпъваше струните още повече или малко ги охлабваше. За това му помагаше винт, който завърташе наляво или надясно с ръката си.

Освободила се от напрежението, цигулката усещаше нов удар по струните и онова съсредоточено внимание, целящо музикантът да чуе съвсем нови звуци.

И ето лицето му се озарява от усмивка. Той хваща лъка. Чисти и нежни тонове се завихрят и издигат, изпълвайки стаята с изящна, пленителна и смайваща музика.

Така може би се отнася и Бог с теб.

Твоят Създател те обича повече, отколкото цигуларят своя инструмент. Когато усети нестабилните звуци в душата ти, Той измъчва струните на сърцето ти с болезнено страдание. След това накланя глава и се вслушва в теб.

Но до ухото му стига яростно мърморене, а сърцето Му кърви за теб. Повтаря ударите и очаква да чуе желаните звуци:

– Не както аз искам, а Твоята воля да бъде.

Такава мелодия гали слуха Му.

Запомнете, Той не ще намали ударите Си, докато пречистената душа на всеки от нас не се слее с кристално чистите и безкрайни мелодии на Неговата същност.

От отворения прозорец на близкия блок се разнасяше нежна музика. Хората минаващи от там повдигаха глави нагори. Едни се усмихваха, а други се спираха унесени във вълшебните звуци.

Често под този прозорец се събираха съседи и любопитни, за да се насладят на виртуозното изпълнение на цигуларя.

– А, това е Петър Звъников, – каза дядо Мишо. – Той не е просто музикант, а майстор на цигулката.

– Когато го слушам, – добави леля Мария, – забравям всяка болка и мъка. Проблемите ми се стопяват мигновено.

– А знаете ли с каква нежност, той се отнася към цигулката си? – попита Добри. – Петър я гали като дете на гърдите си. Сякаш целият му живот е свързан с нея.

– А забелязали ли сте, как я настройва? – обади се Моника. – Хваща здраво цигулката си. С резки и бързи движения удря по струните, и когато тя затрепти, сякаш от болка, внимателно се накланя към нея и внимателно се вслушва в първия звук, който се отделя от нея.

– И когато звукът се окаже фалшив, – малкия Мирон продължи мисълта на Моника, – натяга струната с винт. И когато си мисля, че тя ще се скъса от напрежение, отново удря по нея и пак се вслушва в отделящия се от нея звук.

– И така прави, докато лицето му не се озари от усмивка, – каза Моника. – Точно тогава ще чуете как затрептява във въздуха първата неповторима нота.

– Така постъпва и Бог с нас, – не остана назад и дядо Нестор, – Който ни обича много повече, отколкото Петър цигулката си. В нас Той се сблъсква с множество нестройни звуци. Тогава започва да терзае струните на сърцето ни с мъчителни страдания, а след това нежно се накланя и се вслушва в нас. До ухото Му достига само нашето мърморене и въпреки че сърцето му се облива в кръв за нас, Той отново нанася удар, очаквайки с нетърпение да чуе от нас желаното: „Не както аз искам, а както Ти, Господи“. Тази мелодия е по-сладка от песента на ангелите.

Хората наоколо въздъхнаха. Едни приеха казаното присърце, но други махнаха с ръка, това не ги интересуваше.

– Бог няма да прекрати ударите Си, докато от очистената ни душа не започнат да се изливат кристално чисти и безкрайни мелодии, – довърши дядо Нестор.

А от прозореца продължаваше да се излива пленителна музика.

На Паганини предстоеше поредния концерт. Той винаги се вълнуваше, когато свършваше изпълнението си. Страхът, че не е успял и хората не са го харесали, често смущаваше мислите му.

Николо застана на сцената и всички замряха в очакване. Музиката, която се изтръгваше от струните на цигулката му, покоряваше слушателите.

Замряха последните акорди, които се посрещнаха с бурни овации. Цигуларят само наведе глава, покланяйки се на публиката, държейки в едната си ръка цигулка, а другата притиснал до сърцето си в знак на признателност, че са оценили майсторството му.

Изведнъж той се загледа внимателно в цигулката си и трепана.

– Това не е моята цигулка, – извика великият музикант към публиката. – Къде е цигулката ми? Тук е станала някаква грешка. Това не е моят инструмент. Къде е моята „Страдивари“?

За миг той се почувства като парализиран.
Малко след това Паганини изтича зад кулисите с надежда, че ще намери любимият си инструмент.

„Колко подло, – помисли огорчен цигуларят, – някой я е откраднал и я е заменил с тази“.

Той постоя зад кулисите, а след това бързо се върна на сцената. Там го чакаше любопитната публика, жадна за сензации.

Паганини се изправи и каза:

– Господа, ще ви докажа, че музиката не е в инструмента, а в душата!

И той засвири така, както никога до сега не го бе правел в живота си.

От старата, но запазена цигулка, звучеше неповторима музика, която предизвика у слушателите възторг.
Хората бяха толкова възхитени от изпълнението, че ръкоплясканията им щяха да съборят покрива на сградата, където се намираха.

Паганини успя да им докаже, че причината за прекрасната музика не се крие в инструментът, а в неговата собствена душа.

Това бе един невероятен урок.

Приятелските числа са две различни естествени числа, за които сумата от всички делители на първото число е равна на второто число и обратно, сумата от всички делители на второто число са равни на първото.

Двойка естетвени числа М и N се наричат приятелски, ако:
m1 + m2 + … + mk = N,
n1 + n2 + … + nl = M,
където m1, m2, mk са делители на числото M, а n1, n2, nk са делители на числото N.

Не се знае, краен или безкраен брой са двойките приятелски числа. До 2016 г са известни повече от един милиард двойки приятелски числа.

Попитали Питагор:

– Какво е приятел?

– Това е второто ми аз, като числата 220 и 284, – отговорил той.

Двойката приятелски числа 1184 и 1210 са изчислени през 1866 г. от италиански ученик на име Николо Паганини, който е пълен адаш на прочутия цигулар. Любопитно е, че заради тази двойка „се пренебрегват“ други видни математици.