Милен се бе умислил. Стойчо го забеляза и попита:

– Какво те тормози? Мога ли с нещо да ти помогна?

Милен го погледна сякаш се събуждаше от сън, а после добави:

– Някои искат да се променяме според това, което те мислят за правилно. Да бъдеш в унисон с модела им или да приемеш техните стандарти.

– За Златко ли говориш? – засмя се Стойчо. – Той си е такъв. Опитва се да те натика в собствената матрица …

– А не ти ли се струва, че това е в резултат на собствената му несигурност? – прекъсна го Милен.

– Да, това го кара да се чувства по-добре относно това, което самият той прави, – съгласи се Стойчо. – Ако може да накара и някой друг да върши същите неща като него, това е върха.

– А не е ли по-добре да бъдеш себе си и да позволиш на другите това? – въздъхна тежко Милен.

– Малцина го могат, – поклати глава Стойчо.

– Можеш ли да си представиш, колко хубав би бил света, ако всички правим това?! – възкликна Милен.

– Така всеки ще се чувства сигурен в себе си и ще позволи и на другите това.

– Тогава ние изобщо няма да се опитваме да се преобразяваме, да се имитираме и да подражаваме един на друг, – плесна с ръце Милен.

– И все пак, – загадъчно се усмихна Стойчо, – можем да излезем от моделите на света и да подражаваме на Господа.

– Това е много добре казано, – добави Милен. – Да подражаваме на доброто и да живеем като Христос.

Това беше една много сурова зима. Николай Ставрев няколко пъти излезе на балкона и забеляза Тина Ангелова, която седеше на един стол. Тя бе облечена с палто, а вълнена шапка покриваше главата ѝ.

Странно, челото ѝ бе опряно на парапета, но мина доста време, докато Николай се усети, че в позата ѝ имаше нещо необичайно.

Тя бе починала.

Ставрев дълго време след това се кореше:

– Толкова време на срещаме по стълбището, а нито един път не съм я заговарял. Та тя беше на осемдесет и кусур години. Може да е имала нужда от помощ, а аз забързан само ѝ кимвах с глава за поздрав и тичах нанякъде.

Дядо Стойо, най възрастният човек във входа, след тази трагична смърт каза:

– Надявам се, че тази ужасна история ще ни накара да поддържаме по-добри контакти с нашите съседи.

И той беше напълно прав. Изолацията не е феномен, тя бе човешка трагедия.

– Заради страха да се натрапваме на някой в работите му, – коментира случилото се инженер Николов, живеещ в същия вход, – забравихме да се спираме, да изслушаме и усещаме болежките на другите.

– В бързо променящият се свят, където оцеляват малцина, се усеща загубата на човечността у хората, – констатира Христо от втория етаж. – Нашата технологична епоха ни натрапва постоянно за незначителността ни. Ние вече не обичаме и това се потвърждава от обезличените ни характери.

– Но погледнете как общуваме днес, – забеляза Здравко, студент втори курс в местния колеж. – Говорим по мобилните си телефони, на които често отговарят телефонни секретари или оставяме бележки  в електронните си пощи. Така се заблуждаваме, че спестяваме необходимото ни време, а се затваряме за околните.

– Резултатите са плачевни, – тъжно добави Ставрев. – Настъпила е страшна ерозия на взаимоотношенията ни. Вместо съпричастност, ние сме прекалено заети и излъчваме само студенина един към друг.  Така загубваме постепенно човешкото си достойнство.

Достатъчно е да погледнем културата и медиите, за да видим тяхното постоянно отделяне от реалността. Формата на подаване на материала става самоцел. Тя служи като гланц за следващия лозунг на деня.

Отчасти за това, че майсторът на словото сам нищо не прави, защото всяка сериозна медия има публицистичен характер. Издателска дейност се свежда до популяризирането на краткосрочни мнения на кръгове от влиятелни хора в социално и икономическо отношение.

Причините за това са много. Но за мен е очевидно, че има съзнателно представяне на преувеличена информация, която  трябва да предизвика по-голяма емоция.

Това желание на всяка цена да се привлече вниманието, може да се види във всяко вестникарско заглавие. Именно това може да се приеме като доказателство за плурализъм и демокрацията в обществото, в което всеки има абсолютна ценност.

Но ако всеки има право на независимо възприемане на явленията и нагласи към тях, на какво се основават тогава законността и обществото? Какво, в дългосрочен план, е справедливо?

Справедливото може да бъде нещо общо, в което всеки може да намери и реализира себе си.
Ние всички идваме от абсолютизираните си светове и растейки, се разплащаме за това.

Освен това милионите хора, които идват на този свят за живот, но не за Битието. Има малцина, които искат да намерят точно това, което е истинско. Те чувстват нуждата от лично израстване, самореализация, самоизграждане в най-висшия смисъл на думата.

Епидемиите от смъртоносни болести отдавна са бич на човечеството. Думата „чума“ и „холера“ и днес в много езици се използва за обозначаване на проклятие.

Микробиологът, който е успял да се справи с тези заболявания е роден в Руската империя. Неговото име малцина са знаели, но то е малко известно и днес.

В Индия Владимир Аронович Хавкин го наричали „Махатма“ и в негова чест нарекли Бомбайския бактериологичен институт. Бил му връчен орден Кавалер на Индийската империя на кралица Виктория.

В Израел е засадена горичка в памет на Хавкин, а в родния му град има малък музей към санитарно епидемиологичната станция.

Навярно всеки от вас е гледал анимационния филм за Чебурашка, но навярно малцина са забелязали грешката в него.

Да, такава наистина има.

Ето в какво се състои работата.

Първо Чебурашка се запознава с Гена прочитайки обявата на оградата: „Самотен крокодил търси приятели“.

Второ, в последната серия на анимационния филм Гена учи Чебурашка да чете.