Наблюдавам интересна закономерност. Когато всичко е добре при човека, той е щастлив, здрав и успява във всичко, с което се захване.
Но само да му се случи някоя неприятност, болест или беда започват оплаквания: „От къде ми дойде това? Защо на мен?“
И веднага си спомням за ефекта на бумеранга. Живота ни е като бумеранг.
Каквото давате, ще се върне. Каквото посееш, това ще пожънеш. Ако използваш лъжа и вас ще излъжат.
Всяка постъпка има значение.
Черните мисли се връщат като заболяване, а светлите като Божествена светлина.
Ако не си мислил за това до сега, помисли!
Знам, че има много скептици, които ще се присмеят на думите ми.
Огледайте се в живота си, върнете се година, две, пет назад. Анализирайте постъпките и мислите си. И тогава ще разберете защо живеете така, а не иначе.
„Каквото посееш, това ще пожънеш“ – това е напълно справедливо изявление. Всичко в този свят е взаимносвързано. Цялата информация се натрупва и се връща към подателя си. Нищо не остава незабелязано. Просто понякога не е очевидно тъй като е трудно да се проследи връзката между причината и следствието.
За това е необходимо добре да обмисляме всяка своя крачка и действие и да постъпваме така, както бихме искали другите да постъпват с нас.

В деня, когато Станиславов трябваше да се срещне с Ласков, беше напрегнат и за двамата. Станиславов още не знаеше как да постъпи в случая. Ласков се яви точно навреме в дома му. На устата му грееше надменна усмивка, но под привидната му вежливост се усещаше едва сдържано търпение.

След размяната на баналности Станиславов го поведе към всекидневната. Настаниха се в креслата. Станиславов се възползва от миговете на мълчание и огледа госта си.

Той добре разбираше какво се крие зад спокойната физиономия на Ласков. Младият човек му бе донесал своя повест и сега с нетърпение очакваше присъдата му. Станиславов бе смятал винаги, че една сурова критика, колкото и градивна да бе, е доста болезнена особено за начинаещ млад автор. Това е тежък удар, който би смазал крехкото му его. Станиславов разбираше, че държи в ръцете си бляновете на този млад човек. Можеше да ги унищожи или да ги пощади. Въпросът беше дали да каже истината на този арогантен тип или да го излъже милостиво.

– Е, господин Станиславов, – не издържа Ласков и подкани домакина, – как ви се видя моята повест?

Въздухът в стаята леко завибрира. Мълчанието на Станиславов беше като бент, който задържаше потока на събитията.Той реши, че на този младок би му казал истината, но не от злоба, а само да види как ще понесе тежкия удар.

Станиславов се прокашля и каза с леден тон:

– Прочетох повестта ви много внимателно и трябва да призная, че не ми хареса. Казвам ви това, защото разбирам, че една лъжа от моя страна би била пагубна за вас.

Усмивката се изтри от лицето на Ласков, а ръцете му се свиха в юмруци. Но това не попречи на Станиславов да продължи да го критикува любезно:

– Тръгнали сте от една наивна идея и сте я развили крайно несполучливо. Творбата ви има хаотична структура, сцените са объркани. Човек остава с впечатление, че между събитията няма никаква логика. Стилът ви е подобен на някой нотариус и предизвиква неизбежно отекчение.

Станиславов огледа лицето на събеседника си. Но гостът не излъчваше никакво напрежение при такъв коментар на повестта му. Ласков едва успя да овладее смайването си.

– Чудя се по какъв начин сте чели повестта ми, – тихо каза Ласков.

Станиславов разбираше, че гостът му съвсем не бе от лед. Той бе по-скоро болезнено горделив, но винаги морално непобедим. Такива хора са безкрайно самодоволни и смятат, че могат да правят всичко, с което се захванат.

Явно Ласков беше решил да покаже пред света, че има необикновенно въображение, ловко умее да размества думите от речника и че притежава дарбата да пише.

Гостът пое въздух, завъртя главата си на едната страна, после на другата и се опита да си възвърне самообладанието.

– Вие сте добър писател, но мисля, че грешите в преценките си, – спокойно каза Ласков.

– Вие имате право да си мислите каквото си искате, – смръщи вежди Станиславов. – Но вие потърсихте мнението ми. Съжалявам, че не ви казах това, което искахте да чуете, но бях искрен.

– Може би имате право, че повеста ми се нуждае от щателно редактиране – започна защитата си Ласков, – що се отнася до стил и стуктура, но това е първият ми опит, така че не съм очаквал резултата да е отличен. Идеята може да не ви харесва, но защо не оценявате литературните ми дарби, така обиждате моя интелект.

Станиславов само повдигна рамене и нищо не каза.

Ласков стана подаде ръка на домакина за довиждане и се насочи към вратата. Стъпките му бяха тромави и бавни, сякаш огрона тежест се бе стоварила върху раменете му.

Когато Станиславов остана сам в стаята, се замисли: „Дали не бях прекалено жесток с този млад човек …… и все пак в него има нещо. Надявам се да превъзмогне критиката и да се насочи към друго, в което би бил по-добър“.

Днес денят беше отвратителен. Каквото и да правеше Мартина, във всичко се проваляше. Като я изпитваха днес в училище, тя се обърка и „издърдори“ куп глупости. А беше учила, урока си знаеше отлично.

Прибра се в къщи, хвъли чантата си под масата и бръкна в джоба на якето си. Извади цигара и запали.

Външната врата се тропна, но тя не я усети. Вратата на стаята се отвори и влезе баща ѝ. Тя изтръпна, баща ѝ не знаеше, че е почнала да пуши.

Тя толкова много го обичаше, подражаваше му. Той така красиво пушеше и си пийваше от чашата с кафе, че и на нея ѝ се искаше същото. Но той я хвана на местопрестъплението и тя се опита да го излъже.

Всичко друго, но не и лъжа. Баща ѝ се огорчи и разстрой.

– Хайде, – обърна се той към дъщеря си спокойно, – да седнем и да  поговорим като възрастни хора. Защо трябва да се лъжем и да се преструваме?

Разговорът не потръгна и той я остави. Мартина се сконфузи. Тя не бе пушила много, това ѝ бе вторият път. Беше се провалила в очите на баща си, а това беше болезнено за нея. И Мартина избяга от дома си.

Намериха я късно през нощта, в някаква порутена барака, в края на града. Сълзите ѝ бяха направили кални вадички по лицето ѝ. Баща ѝ подаде ръка и двамата тръгнаха. Вървяха мълчаливо. Мартина беше благодарна, че не я посрещна с укори, обиди и наставления.

В това мълчание се бе събрала болката и срама, нравствения урок и прошката …..

Всички знаят, че всички котки мъркат. Това е тяхната „обединяваща“ способност.
В Интернет могат да се срещнат малко неверни неща за това умение и по-специално, че зайците, катериците, морските свинчета, тапирите, слоновете, горилите и миещите мечки, че също можели да мъркат.
Но всичко това е лъжа, до известна степен. Защо известна степен?
Изброените животни също могат да издават звуци, подобни на мъркане, но това не е същото, което издават котките.
Но има два вида Жьоне, нещо средно между котка и мангуста, които са способни да мъркат, та нали са „полу котки“.
Така че не вярвам, някой друг вид, освен котката и двата вида Жьоне да могат да мъркат.
Другите животни произвеждат подобен звук, която се получава при вдишване и издишване, но това съвсем не е мъркане.

За да имате щастливи отношения в семейството, малко е да бъдете само мъж и жена. Вие трябва да станете любовници и приятели, за да не търсите такива на страни.
При търсене на подходящия човек, обърнете внимание на следното нещо. Ако се чувствате добре, когато мислите и разсъждавате заедно, вие ще се обичате един друг, но трябва да се научите да дружите един със друг и да се съблазнявате взаимно.
Когато истински обичаш и имаш истински приятел до себе си, ти няма скриваш чувствата и болките си. Така двамата ще станете едно цяло и нищо няма да ви раздели.
Недоверието и съмнението се пораждат, вследствие на премълчаване за неща, с които не искате да тревожите другия. Но дали неизказаните неща няма да са препънка за развитие на бъдещите отношения в семейството.
Лъжата и извъртанията пораждат горчиви корени в душата на човека, а последствията са трагични.
Обичайте се и бъдете искрени един спрямо друг. Споделяйте проблемите си и се подкрепяйте. Това ще ви сближи и ще запази отношенията ви в добро състояние.