Село Huangluo според китайските мерки не е много голямо, то има само 82 къщи, но е доста познато в света. Работата е там, че жените в това село имат много дълги коси. Средната дължина на косите на жените в това населено място е 170 сантиметра, а най-дългата коса достига дължина 210 сантиметра.
Село Huangluo е записано в Книгата на рекордите на Гинес като селище, където се срещат най-дългите коси.
При жените много отдавна се е създала традиция да запазват косите си дълги. Те вярват, че дългата коса носи късмет и щастие. Е, дългите коси на местните жени привличат много туристи, които отиват специално в това село за да видят дългите кичури на местните красавици.
По-рано пуснатите коси на жена от Huangluo можели да видят само децата и съпругът ѝ. Но тази сурова традиция била премахната през 80-те години на миналия век. Сега жителките на Huangluo радостно показват своите разкошни дълги коси на всички дошли, без да се страхуват от порицание.
В Huangluo всички жени са дългокоси, но формата на прическата служи като символ. Например, ако косите са увити свободно в кръг, тяхната собственичка е омъжена, но без деца. Ако има отпред лъч, тя е омъжена, но с деца.
Да се грижиш за такива дълги коси съвсем не е лесно. Жените изразходват много време за сресването им. Косите си мият със специален местен „шампоан“ – вода останала след измиването на ориза.

На собственика на къща, намираща се на улица Cesky Krumlov № 74 много му провървяло.
Туристите нямали край, магазинът за сувенири процъфтял.
И това е, защото точно тук археолозите са открили уникална „говежда настилка“.
През 15-16 век местните занаятчии асфалтирали улицата с кости и копита на хиляди телета. На кой точно му е дошло на ум, така да използва останките на двукопитни животни, не се знае.
Археолозите предполагат, че това е бил някакъв рекламен трик, измислен от хората, които живеели в този дом.

Вечерта завари Тихомир у сестра му Деси. Двамата не бяха се смели така отдавна. Влезе Любо, съпругът на Деси, млад здравеняк, чийто мускули опъваха яко фанелката върху него. Той се усмихна на жена си и каза:
– Отивам да закарам бавачката.
Деси го целуна по бузата и му каза:
– Карай внимателно!
Любо натисна клаксона и им помаха с ръка.
Катастрофата стана на отбивката на магистралата, на километър от тях. Колата бе спряна. Двамата бяха голи на задната седалка. При удара Любо излетя през предното стъкло, а момичето остана в колата. Челюста на Любо бе счупена, имаше порязвания по лицето и гърдите. Момичето не дойде в съзнание.
Пиян шофьор навлязъл прекалено бързо в отбивката. Загубил контрол над превозното си средство и се блъснал в паркираната  кола. Нещастно стечение на обстоятелствата. Деси остана до леглото на съпруга си два месеца.
Един ден във вестника написаха, че седемнадесетгодишното момиче, което е останало в кома след катастрофата е бременно. Тогава всичко се срути.
Деси направи опит да се самоубие. Под вратата на банята течеше кърваво червена вода. Брат ѝ едва не си изкълчи рамото, докато разбие вратата.
Баща ѝ отказа да я прати в психиатрията, щяла да опетни семейството, а той беше уважаван бизнесмен. Деси се прибра да живее в дома на майка си и баща си. Трима самотници в една голяма къща.
Когато съпругът ѝ я напусна, взе със себе си единственото им дете. Деси беше прекалено депресирана, за да се съпротивлява и остави нещата така. Любо ѝ представи документ за попечителство и тя го подписа. Ако имаха син, баща ѝ щеше да се бори да остане с тях, но тъй като беше момиченце си премълча.
В същата нощ Деси отново опита да се съмоубие, този път с хапчета. Беше облякла бяла рокля и бе легнала в спалнята на родителите си, за да посрещне смъртта.
След това тя отиде в психиатрията за осем месеца. Лечението трудно вървеше, защото тя нямаше желание да живее. Но се намери човек, който ѝ подаде ръка и положението ѝ се подобри. Макар, че вече нямаше желание да се самоубива, беше се превърнала в бледа сянка на това, което беше.
Но сега чувстваше, че е обичана и приемана. Така желанието ѝ да живее и да се наслаждава на живота се възвърна ….

Живяла някога една стара жена. Тя продала парче земя, което притежавала, а с парите си купила четири златни гривни, по две за всяка ръка.
Носела ги с голямо удоволствие и се разхождала по улиците, горда със своята придобивка. Но един ден тя се почувствала разочарована. Никой в селото не се обръщал след нея, не ѝ обръщали внимание.
Цяла нощ тя не могла да заспи, измъчвало я равнодушието на околните. Най-накрая ѝ дошла блестяща идея. Тя била уверена, че ще успее и хората ще забележат нейните скъпи гривни.
На следващия ден, след изгрев слънце, тя подпалила къщата си.
Когато пламъците се издигнали високо нагоре, хората се втурнали към жената. Тя седяла пред горящата къща и силно ридаела.
При вида на изплашените хора тя започнала театрално да извива ръце, така че гривните да звънят и блестят на червения фон на пламъците. При това силно викала:
– Уви! Домът ми е в пламъци! О, бедната аз! О, Боже, няма ли да ми помогнеш?
При всеки възглас тя силно тръскала ръцете си и хората не могли да не забележат нейните гривни. Тя не обръщала внимание на горящата къща. Сградата изцяло била обхваната в пламъци, но тя се радвала, че хората са видели златните ѝ гривни.

Домът, в който е подписан Санстефанският мирен договор, вече не съществува. Показва се един остатък от дувар, който сега се намира под малък паркинг в центъра на истанбулския кв. “Йешил кьой”.

Това била руина от дома, където са положени подписите под документа. Тази част се забелязва и на прочутата снимка на румънския придворен военен фотограф, чеха Франц Душек.

На пожълтялата фотография се виждат строени войници пред красива къща. Ако попитате стари цариградски българи, те ще ви кажат, че там е подписан договорът, но тази къща вече не съществува.

Но не в тази къща е подписан договорът. Тази сграда действително има историческа стойност, защото там е бил настанен главнокомандващият руската армия, великият княз Николай Николаевич, брат на императора Николай Втори.

Там е бил и неговият щаб. Тази къща е била на Аракел Дадиян, арменец, чието семейство от векове еслужело при турските султани.

Но ето каква е действителната картината, сглобена от спомените на тримата съвременници на станалото в Сан Стефано. Великият княз Николай Николаевич и свитата му пристигат в Сан Стефано на 12 февруари 1878 г.

Търсят представителна къща и отсядат в дома на Аракел Дадиян. Той е арменец, макар че Заур Магриев твърди, че е грузинец от Мингрелското княжество, чиито велики князе са носили името Дадияни.

За граф Игнатиев и останалите се търси друга къща. В нея са протекали сложните преговори с турците. В къщата е трябвало да има условия за работа, маси, столове, пособия за писане.

Нещо, което не се е намирало във всеки турски дом през тези години. Така стигат до къщата на някоя си г-жа Нериман. Тя е била на крайбрежието, на по-малко от километър от конака на Аракел Дадиян.

Тази къща е интересната за нас, българите. В нея на 19 февруари е подписан договорът. В мемоарите си граф Игнатиев разказва как мудните преговори най-накрая приключили.

През целия ден князът настоявал да бързат и да подпишат договора точно на този ден, когато в Русия честват годишнината от възкачването на императора, неговия брат, на престола.

“Най-после, едва в 6 следобед договорът можа да бъде подписан”, пише граф Игнатиев. Подписите са положени и той яхва коня си, за да отиде и да докладва на великия княз. Той го чака на площада пред къщата на Дадиян, където се разиграва сърцераздирателната сцена.

Трудно е да се определи мястото, където е била къщата на Нериман. Морето се е отдръпнало назад. Там сега има красив крайбрежен парк.