Заведението отдавна бе се опразнило. Наско стоеше пред десетина празни чаши на масата. Той не успяваше да държи главата си изправена и клюмаше от време на време.

Дрехите му бяха излинели, обилно наквасени с кал и всякакъв боклук. Изглежда този неудачник бе решил да удави проблемите си в доста голямо количество алкохол.

Наско разговаряше с леко попийналия си събеседник на масата.

– Представяш ли си, точно преди една година аз зарязах неугледната си съпруга, – едва се обръщаше езика му.

– Така и се пада, – поддържаше го разпалено с войнствен глас препилия срещу него.

– И знаеш ли защо я зарязах? – появи се загадъчна усмивка върху лицето на Наско. – Запознах се с младо, много секси момиче. Тя ми доставяше такова голямо удоволствие, каквото жена ми не си е и представяла.

– А твоята? – вече полузаспал попита събеседникът му.

– Тя напълно бе загрубяла. Цялата бе покрита със целулит. Стомахът ѝ бе увиснал.

– Вероятно е забравила всякаква козметика, – с ирония подчерта другият.

– Да, не се грижеше вече за косата си. От нея се разнасяше мирис на пот.

– Нормално за много заета жена, – измърмори под носа си събеседникът му.

Наско сякаш не бе чул забележката му и продължи:

– Беше престанала да върши някои от нещата, които прави преди. Вече не оцветяваше ноктите си, не бръснеше краката си, не носеше сутиен и скоро гърдите ѝ провиснаха …… Всичко това ме отблъскваше от нея.

– Естествено …., – съгласи се бързо другият.

– Тя не беше вече жената, в която се бях влюбих ……. и се махнах от нея.

Наско дълго мълча притворил очи.

– Днес я срещнах и не можах да я позная, – в гласа на Наско се долавяше болка. – Беше се разхубавила. Фигурата ѝ бе стегната…. Беше толкова красива.

– Айде бе…., – удари с ръка по масата събеседникът му.

– И аз си казах, че това не може да бъде, – сбърчи нос Наско. – Не можах да повярвам на очите си. Тя съвсем не приличаше на майката на моите три деца.

– Е, как е станало това? – заинтересува се другарят му по чашка.

– И аз се замислих над същото, – с нежелание си призна Наско. – Навярно докато е била с мен тя е нямала време за фитнеси или поне малко да се погрижи за себе си.

– Глупак си бил, – смъмри го другият, – цялото ѝ време е отивало да се грижи за теб и децата ти. Сега поне е щастлива.

– Но тя винаги е искала да има голямо и здраво семейство. Доставяше ѝ удоволствие да се грижи за някого …. Навярно животът ѝ е бил красив, но аз не можах да го оценя, – въздъхна тежко Наско.

– Сега разбираш каква е истинската красота на една жена.

– Загубих човека, който бе най-голямото щастие за мен, – тъжно каза Наско. – Замених вътрешната красота с външна …… Ако тя бе срещнала в мен човек, който не я третира за прислужница, като всяка друга жена би намерила време да се погрижи и за себе си….. Сега е твърде късно.

Не повтаряйте тази грешка! По-добре побързайте да направите за любимия си човек нещо приятно.

За разположената на многобройните острови Венеция, мостовете са важни като въздух. Не е случайно, че тук има повече от четиристотин такива, всеки от които е уникален по свой собствен начин.

Най-известните са тези, които са прехвърлени през двата главни канала на града – Дворцовия и Канал Гранде.

На Rio di Palacio, така на италиански език звучи името на Дворцовия канал, имащ само два моста.

Независимо от парадното си име, Дворцовият канал е доста мрачно място, тъй като първоначално е свързвал двореца на Дожите със сградата  на Новите затвори.

Не по венециански е мрачна и безрадостна панорама, която се открива от така нареченият Сламен мост.

И това не е случайно, защото по този канал са прекарвали затворници и на тях съвсем не им е било  до това, да се любуват на красотата на града.

Своето странно за белокамено съоръжение име, мостът е получил благодарение на разполагащото се пристанище наблизо, където акостирали кораби, които превозвали слама за затворниците. Мостът е издигнат в средата на XIV век и е служил почти 500 години.

От реставрация съоръжението се е нуждаело чак през  ХIХ век. Тогава то не само бил ремонтирано, но и разширено.

Второто пресичане над Дворцовия канал е много популярния сред туристите, малък и много висок мост с арка, имащ красивото име Мостът на въздишките.

Легендата разказва, че влюбените, които се целуват на него по време на залез, ще останат завинаги верни един към друг.

Предназначението на моста не е толкова романтично. В продължение на няколко века свързва Palazzo Ducale, където обикновено се провеждат съдебните заседания, с градски затвор, разположен от другата страна на канала.

И въздишки тук са издавали не влюбени, а минаващи по моста арестантите. Много от тях са видели Венеция от Моста на въздишките за последен път в живота си.

Река Чуя, най-големият приток на река Катун, може без съмнение да се нарече една от основните красоти на Алтай.

Ежегодно на реката има различни състезания по воден туризъм.

От 1978 г. се провеждат общосъюзни състезания, а през 1989 г. се провеждат първите международни състезания на Чуя-рали, на които присъстват много отбори от близки и далечни страни.

Първите победители в състезанието станал „отборът на Горкий“.

Състезанията на „Чуя-рали“ се провеждат в няколко дисциплини – слалом, паралелен спринт, гонки.

Мат Бърджис, който живее във Виктория, Австралия, нарича себе си „фотограф на океана“, защото обича да улавя величествената красота на водната стихия.

Мъжът снимащ океана, се стреми да предаде разнообразни настроения, но най- много му харесва красивата комбинация на вода и светлина, която може да се забележи рано сутрин.

Мат снима океана вече шест години. Той е натрупал доста невероятни снимки. Сам признава, че няма по-добър начин за него от това да започне деня със снимане.

Колата взе да пълзи нагоре. Горският път бе доста стръмен. Под вековните дървета се тъмнееха сенки. Надвисналите иглолистни клони разреждаха светлината.

Когато колата изкачи стръмнината и тръгна по билото, Катя възкликна:

– Какво е това?

– Изглежда тук е имало пожар, – каза Теодор.

– Как са почернели дърветата само, – с болка се обади Герасим. – Целите са овъглени, умъртвени, загубили предишната си красота.

– Ето това правим ние хората, – въздъхна дълбоко Вълко. – Умишлено или небрежно, но пожарите не стихват в нашите гори.

– Непоносима гледка е една обгоряла гора, – сбърчи нос Катя.- Гледате с мъртвите си очи и сякаш пита: „Защо ме овъгли?“

– То тук пак навреме успяхме да загасим пожара, – каза Вълко, – но на много места пламъци и пушеци се вият дни и нощи.

– Заедно с дърветата и растенията в гората гинат птици, животни, мравки и множество насекоми, – констатира Герасим.

– Казват, че тези пожари подсилвали токсичните валежи, – уточни Теодор.

– Как няма да ги подсилват, – ядоса се Вълко, – нали така горим кислорода, който дишаме, изпълваме атмосферата с въглероден окис. Какво да говорим повече, с една дума се самоунищожаваме.

Малко по-долу от върха Вълко паркира колата до хижата и групата смело закрачи нагоре. След половин час бяха вече на върха. Щом стъпиха на него седнаха да си починат..

Въздухът беше чист. Залязващото слънце багреше зъберите на планината отсреща.

– Каква красота! – възкликна Герасим.

– Виж, – засмя се Катя, – как се преливат планините. Същинска симфония.

След първите възторжени възклицания малката група замълча. Всекиму по своему възприемаше тази затрогваща хубост.

Герасим извади кавала и тихо занарежда мотива на една доста позната народна песен, която бе запяло сърцето му. Теодор нагласи гуслата и подсили силно докосващите звуци.

Катя обгърна с поглед планината и зареди като бисери думите на самата песен. Гласът ѝ се извисяваше високо, пречупваше се и политаше над върхарите.

Вълко не остана назад и се включи към песента, той успя майсторски да улови втория ѝ глас.

Когато свършиха песента, всички тръпнеха. Сякаш планината ги бе споила в едно, омагьосала ги със своето очарование. А песента още дълго отекваше в сърцата им ….