Слънцето отново напомни за себе си с топлите си лъчи. През дългите дъждовни дни, хората се бяха скрили по домовете си, очаквайки по-хубаво време.
Дядо Петко и приятелят му Станчо бяха връстници. Стоплеше ли се времето, двамата използваха всяка минута да бъдат навън.
Сега се бяха подслонили под дебелата сянка на един орех и си бъбреха.
– Изобилието и процъфтяването не са обогатили света така, както изпитанията и трудностите, – отбеляза Петко.
– Не си ли забелязал, че страданията и теготите са ставали не веднъж причина за създаването на прекрасни песни, трогателни стихове, вълнуващи книги и вдъхновяващи биографии? – попита Станчо.
– Но когато сме изпълнени със скръб и сърцето ни е измъчено от съмнения, много трудно е да се мисли за възвишената цел на страданието, – поклати глава Петко.
– Така е, – съгласи се Станчо, – в момент на болка е трудно да мислиш за нещо друго, освен за собственото си страдание.
– Нашата голяма дъщеря се ожени в чужбина – сподели Петко – и ние с жена ми често ходим лятно време при нея на гости. Там изкачваме алпийските склонове по въжена линия.
– Навярно е много красиво да се гледа от лифта? – подметна Станчо.
– Гледката е възхитителна, – каза възторжено Петко. – Под нас изплуват чудесни килими от цветя с неземна красота.
– Да, но след няколко месеца всички тези цветя се погребват под дебел слой сняг, – засмя се Станчо.
– Но нали именно снегът им помага да израснат отново, – бурно реагира Петко, – защото тези бели кристалчета напоява земята с вода и запазва кълновете им от зимните виелици.
– Забележи, нашите бремена приличат на този сняг, – философски отсъди Станчо. – До идването на пролетта, цветята запазват красотата си под снега.
Странни старци, още е лято, а те говорят вече за сняг….
Който има уши нека слуша, но и да поразсъждава малко.
