Бе ранно лято. Антон мина покрай една прекрасна полянка.
Тревата беше мека, гъста и тънка, приличаше на прекрасен ориенталски килим с огромни размери.
В единия край едно дърво простираше клоните си за подслон на безброй диви птици. Освежаващият ароматен въздух се изпълни с песни.
Две крави си почиваха на сянка. Бяха възхитителна картина на пълно удовлетворение.
На края на пътя глухарчета предизвикателно преливаха своя златист отенък в царствения пурпур на горските теменужки.
Антон дълго се възхищаваше с жаден взор на прекрасния пейзаж.
– Никъде Бог не е създавал такава красота, каквато виждам на тази поляна! – възторжено каза той.
На следващия ден Антон отново мина от тук, но уви! Ръката на хищник беше унищожила това място.
Орач, с тромавия си плуг, който стоеше в браздата, цял ден опустошава всичко.
Вместо чудната зелена трева вече се виждаше неприятна на вид гола земя.
Вместо птичите песни, Антон видя няколко кокошки, които усърдно риеха, търсейки червеи.
Бяха изчезнали глухарчетата и красивите теменужки.
В голямото си разочарование и болка Антон проплака:
– Защо е било необходимо да се унищожи такава красота!
Изведнъж очите му се отвориха. Мярна му се невидима ръка. И му се откри видение.
Широко поле с богата реколта, готова за жътва. Високи стебла с тежки класове, огряни от лъчите на жаркото слънце.
Стори му се, че чу шум на вятър, поклащаш златното море.
И преди Антон да се опомни, невзрачната черна земя се облече в красота, която надмина тази от предишния ден.
– Защо потреперих при вида на плуга на моя Господ, които прави дълбоки бразди в моята душа? – засмя се Антон. – Та Той е безценен Земеделец, а неговата цел е жътвата.
